Нежната страна на изкуството: Когато Нина Симон изпя това, което всички останали си мислеха, но не успяха да изрекат
Юнис Катлин Уеймън не беше певица. Нейната сценична персона бе.
Нина Симон е една от най-значимите личности в световното музикално наследство, която чрез изкуството си успява да изкрещи непоносима болка с гласа на всички онези, чиито мечти за нормален живот са погазени от расизма. Първоначалната ѝ среща с музиката обаче съвсем не се свързва с емблематичните джаз сцени на САЩ, където по-късно ще се превърне в истинска легенда.
Симон е родена на 21 февруари 1933 г. в Трион, Северна Каролина. Рожденото ѝ име е Юнис Катлин Уеймън и още от дете желае само едно – да стане класически пианист. Поредица от обрати обаче, които я отвеждат до джаз клубове във Филаделфия, Атлантик Сити и Ню Йорк, я принуждават да преоткрие себе си, музиката и каузата, мощно задвижващи грандиозната ѝ сценична кариера, продължила близо 50 години.
Малката Юнис е призната за музикален гений почти от раждането си. Майка ѝ осъзнава, че тя разпознава нотите, още когато е само на шест месеца. „Това я е уплашило”, споделя по-късно Симон. Вече три-годишна джаз певицата свири цели песни на пианото в местната църква. Но творбите на Йохан Себастиан Бах и други класически композитори истински завладяват въображението ѝ, когато започва да посещава уроци по пиано.
През 1950 г. Юнис е все по-близо до сбъдването на мечтата си. Приета е в прочутото висше музикално училище „Джулиард” в Ню Йорк, а година по-късно се явява на прослушване, за да получи стипендия в престижния Музикален институт „Къртис” във Филаделфия.
Отхвърлят я, но не защото не успява да се справи. Причината е в цвета на кожата ѝ, или поне така твърди певицата – „Знаех, че съм достатъчно добра и ми отне шест месеца, за да разбера, че не съм приета, защото съм чернокожа. Никога не успях да преодолея този явен сблъсък с расизма”, разказва Симон в документалния филм What Happened, Miss Simone?.
Както се казва в подобни случаи – истината е въпрос на гледна точка, и случаят с джаз легендата е точно такъв. Всъщност, в катедрата по пиано на Музикалния институт са били приемани чернокожи студенти няколко години преди Симон да кандидатства. Споменава се дори името на световноизвестната Бланш Бъртън-Лайс, която започва да учи, когато е само на 11. Десет години по-късно тя се превръща в първата чернокожа пианистка, която „Къртис” дипломира.
Отказът обаче съкрушава Симон и тя взима решението да се яви на прослушване отново. За да се подготви добре, започва самата тя да преподава пиано във Филаделфия с една цел – да плаща собствените си музикални уроци, с които да подобри свиренето си. И точно в този период, без дори да подозира, съдбата ѝ започва да се променя завинаги.
Виновник е един от учениците на Симон, който през лятото свири в Атлантик Сити, за което му се плащат 90 долара седмично – „Това бяха двойно на парите, които аз изкарват по онова време с уроците”, пише джаз примата в автобиографичната си книга I Put a Spell on You. Така през 1954 г. тя поема по същия път, казвайки си „Щом един от моите ученици може да получи работа като пианист, значи и аз мога”.
Нина Симон прави рязък скок от класическата музика към джаза, когато започва да свири в Midtown Bar and Grill в Атлантик Сити. Изправена пред морални предрасъдъци тя се налага да се справи със силно религиозната си майка и факта, че дъщеря ѝ се изявява в „малък, мръсен бар, където възрастни мъже се отбиват да си шушукат, докато пият и след това заспят безпаметно”.
„За нея ситуацията не изглеждаше по-различно от това да гориш в ада”, заключва певицата.
И това е моментът, когато Юнис Уеймън се превръща в Нина Симон – псевдонимът, посветен на френската актриса Симон Синьоре, който я предпазва от зоркия поглед на фанатично религиозната ѝ майка.
Друг проблем, с който младата пианистка се сблъсква, е когато собственикът на заведението ѝ заявява, че ако иска да продължи да свири, ще трябва да започне и да пее. Само след няколко години от този случай специфичният глас на Симон ще стане известен в цяла Америка с хита ѝ I Love You Porgy на Джордж и Айра Гершуин. По-късно песента е включена в дебютния ѝ албум Little Girl Blue, който е последван от още множество записи, изпълнения на големи концерти, фестивални и телевизионни изяви.
Изглежда сякаш Симон успешно се преоткрива като джаз певица, въпреки че никога не забравя класическата музика. В многобройни изпълнения на джаз стандарти, като версиите на All We Know и Love Me or Leave Me, са силно повлияни от Бах, който може да се чуе ясно в импровизациите ѝ.
В началото на 60-е години кариерата на Симон прави друг обрат. Музиката ѝ добива ясен политически тон, въпреки че преди категорично бяга от темата и изпълнявава предимно любовни песни.
„Нощните клубове бяха долни, правенето на записи и популярната музика – също, а смесването на всичко това с политиката изглеждаше безмислено и унизително”, пише Симон, като потвърждава, че не подкрепя протестната музика, тъй като според нея е лишена от въображение и удря по достойнството на хората.
Но едно събитие променя тези ѝ възгледи и това е бомбандировката в църква на чернокожи в Бирмингам, Алабама, случила се през 1963 г. Това престъпление, очевидно извършено от расови подбуди на омраза, взима за жертва четири афроамериканки и завинаги запалва непримирим огън в сърцето на Симон. В отговор на тази трагедия тя написва песента Mississippi Goddam, опитваща се да се бори срещу превъзходството на бялата раса по единствения начин, който ѝ е известен.
След пърата си изява в протестната музика джаз певицата продължава да пише още песни в този дух, включващи елементи от стиловете джаз, блус, етно, соул, госпел и афробийт. Част от тях са заглавията Old Jim Crow, Backlash Blues и To Be Young, Gifted and Black.
„Тя успява толкова ясно да поднесе обвиненията си срещу расизма”, казва активистката, учен и писател Салмиша Тилет – „Прави го чрез наистина различни музикални традиции. Тя измисля мелодията на Mississippi Goddam и използва един вид евангелско звучене с To Be Young, Gifted, and Black”, довършва Тилет.
По този повод Симон казва – „Преминах от любовни песни на протестната музика, защото бяха необходими. Можеш да бъдеш истински политик чрез това изкуство. Станах по-войнствена, защото моментът бе подходящ”.
И това не се променя през цялта ѝ оставаща кариера. Симон продължава да пише и свири музика, която да влияе по различни начини на аудиторията, заявявайки по целия свят личността си на новаторски, многожанров изпълнител .
Тя използва таланта си, за да говори за движението за гражданските права. Нейното преоткриване изграждат път между класиката, джаза, блуса, протестната музика, минавайки отвъд всички граници – „Всяка песен, която пея, е важна с това, че казва нещо на някого. Тя не е просто песен, а послание за конкретен човек. Това е като поезия или добра пиеса. Нещо, което общува и влиза в душите на хората”.
Нина Симон умира в съня си на 70-годишна възраст. Боледува от рак на гърдата и се предполага, че това е причината за смъртта ѝ. С непримиримия си характер джаз примата се превръща в истинка легнеда на музиката и симовол на борбата с расизма. Каквото и да става, тя винаги ще остане част от американската история благодарение на горящото си сърце, което никога не успява да прости на всички, съдещи хората по цвета на кожата им.
