Най-старият пример за непрекъснато практикуван ритуал в света
Две пръчки, намерени в пещера в югоизточната част на Австралия, показват следи от обработка за нуждите на ритуал за правене на проклятия, описан през XIX в. Пръчките обаче са на приблизителна възраст 11 000 и 12 000 години – което означава, че това е най-дългия период, през който имаме доказателства за продължителна културна практика в света.
Австралйиски бор
Пещерата Клогс, в района Гипсланд на щата Виктория, се намира в земите на народа гунайкурнай. През 70-те години на миналия век там са проведени археологически разкопки без консултации с гунайкурнай, но от тях не е произлязло нищо ценно. През 2009 г. представителите на народа решават, че искат историята им да бъде проучена по подходящ начин, и установяват отношения с антрополози от университета Монаш, чиято работа вече се оказва много по-ползотворна.
Голяма част от пещерата се е превърнала в пропаст преди около 6000 години, което е довело до това предмети от много различни възрасти да се смесят. Затова професор Бруно Давид и колегите му решават да се съсредоточат върху част от пещерата, незасегната от срутването и така откриват леко обгоряла пръчка от казуарина (още Австралйиски бор), дълга 40 см, която излиза от огнище, заобиколено от варовикови скали. Пръчката е датирана по въглеродния метод на около 12 000 години, което я прави най-старият оцелял дървен артефакт, откриван в Австралия.
Много е необичайно нещо дървено да оцелее толкова дълго – а пръчката показва и някои още по-изключителни характеристики. Обгарянето в единия край показва, че тя е била поставена за кратко в по-слаб огън, а не такъв за топлене или готвене.
Това само по себе си подсказваше на Дейвид, че става дума за ритуал или някаква културна практика, и колкото повече изследва пръчката, толкова по-красноречив става този признак. Върху пръчката има липиди от човешка или животинска мазнина, а разклоняващите се от нея клонки са били внимателно отстранени.
Снимка: Университет Монаш
По-нататъшните разкопки разкриват още една подобна пръчка от казуарина, приблизително хиляда години по-млада, но обработена по същия начин. Краят на втората пръчка е под лек ъгъл, подобно на инструментите, с които някои племена хварлят копията си – предмет, свързван със силата сред културите на австралийските коренни жители.
„Все още сме изумени, че са се запазили толкова дълго време“, казва Дейвид. „Нещата, които са благоприятствали оцеляването им, са: (1) тази част на пещерата е много суха; и (2) седиментите не са киселинни, а по-скоро имат рН между 7 и 8, което означава, че са неутрални до леко алкални. Също така, (3) няма много механично изветряне на отлаганията; няма големи животни, които да тичат и скачат наоколо, и пещерата никога не е била използвана от семейни групи за къмпингуване. И (4) пръчките бързо са били погребани от фини седименти (включително от пепелта от по-късни пожари наблизо). Всичко това създава идеални условия за запазването им.“
Сред гунайкурнай днес няма културната памет за какво може да са били използвани пръчките. Въпреки това през XIX в. етнографът Алфред Хауит записва аспекти от културата на коренното население на Югоизточна Австралия, включително описания на практики, които по-късно са забравени, когато впоследствие т. нар. първи нации (местното население) в региона са затворени в мисии (селища, създадени от религиозни организации, предимно през периода на европейската колонизация) и им е забранено да говорят собствените си езици.
Ръсел Мюлет от корпорацията на аборигените GunaiKurnai Land and Waters открива, че освен в книгата, която Хауит е публикувал, записките му се съхраняват и в музей. След дълга борба Мюлет получава достъп до тези записки, възстановявайки информацията не само за своя, но и за други коренни народи, с чиито предци Хауит се е занимавал. По времето, когато много други антрополози са се интересували най-вече от опитите да докажат, че коренното население на Австралия е расово непълноценно и обречено да изчезне, Хауит изглежда се е интересувал искрено от тяхната култура.
Хауит пише, че когато гунайкурнай иска да прокълне някого, те карал квалифициран по тези въпроси човек, известен като мула-мулунг, да проведе специална церемония с помощта на пръчка от казуарина и някаква приндлежност на този, който е предизвикал гнева им. Според Хауит предметът на набелязаната жертва е бил прикрепен към пръчката с няколко пера от ястреб, а самата пръчка е била намазвана с човешка или животинска мазнина. Тя след това се забивала в земята до огъня и мула-мулунгът пеел над нея като включвал и името на жертвата.
Това напълно съвпада с двете пръчки, намерени от Дейвид и колегите му.
„Връзката на тези археологически находки с практиките на гунайкурнай демонстрира 12 000 години предаване на знания и култура“, казва Дейвид в изявлението си. „Никъде другаде на Земята археологически доказателства за много специфична културна практика не са стигали толкова назад във времето.“
Земите на гунайкурнай граничат с Басовия проток, който е наводнен по времето, когато са използвани тези пръчки като така се изолира Тасмания. Интригуващо е, че има доказателства, че коренното население на Тасмания е запазило разкази за това наводнение, както и позициите на звездите по това време, до XIX в., превръщайки се тогава в най-старите оцелели разкази в света.
„Това, че тези артефакти са оцелели, е просто невероятно. Те ни разказват история. Те са чакали тук през цялото това време, за да се поучим от тях. Напомнят ни, че сме жива култура, която все още е свързана с древното си минало. Това е уникална възможност да прочетем спомените на нашите предци и да ги споделим с общността ни“, казва Мюлет.
„Днес корпорацията на аборигените и университетът Монаш показват как трябва да изглежда едно истинско партньорство. Едва когато се съчетаят западните научни техники с нашите традиционни знания, цялата история може да започне да се разгръща.“
