Музикални хроники: Как подиграваната и хулена емо вълна завладя музикалния свят

Малко музикални стилове са разделяли мненията толкова силно, колкото емо жанрът.

При него обикновено няма средно положение – или го обожаваш, или го ненавиждаш. В началото на хилядолетието изпълнители като Jimmy Eat World и Dashboard Confessional павираха пътя към голямото избухване на този стил в мейнстрийма – когато с привнесени влияния от съвременната поп и рок музика той се превърна в същинска сензация сред едно ново поколение слушатели.

Иначе емо жанрът (съкращение от „емоционален“) произлиза още от началото на 80-те от американската хардкор пънк сцена и се отличава с мелодични, леки за слушане, но същевременно драматични и изповеднически песни, които обичайно предизвикват или силно съпреживяване, или безмилостни подигравки.

През 2006 г. емо музиката окончателно стана водещо течение, родило своите световноизвестни групи като My Chemical Romance, Fall Out Boy, Panic! At The Disco и Paramore. Всъщност между тях нямаше толкова много общи неща и меломаните трудно постигаха съгласие какво точно представлява емо музиката, но със сигурност човек я разпознаваше, щом я чуе и види. Парадоксалното е, че и някои от водещите групи в това течение отказваха да се определят като емо, именно заради противоречивата слава на жанра.

Ако съществува период, в който стилът беше в своя пик, това е именно 2006 г., превърнала в суперзвезди няколко фигури, радващи се на почит и до днес.

Очни линии, дълъг бретон, скриващ едното око, колани с шипове, тесни дънки – емото беше и модна революция, около която се зароди армия от последователи и подражатели. В един момент, да изглеждаш странно и да пееш за чувствата си изглеждаше най-важното нещо на света и всеки имаше мнение дали става въпрос за нещо искрено и ценно или точно обратното. На този фон се наложиха големите групи, отнасяни към това движение.

Fall Out Boy вече бяха наричани „новите суперзвезди на пънка“ преди да се отправят на напълно разпродаденото си турне във Великобритания. Басистът и текстописец на групата Пийт Уенц беше пропуснал предишното турне заради нервен срив и предозиране с лекарства, но сега взимаше своя реванш. Песента Sugar беше станала хит в американските радиа и Fall Out Boy скоростно се превръщаше във феномен.

Междувременно, друга банда от Чикаго The Academy Is… беше сочена за следващото голямо явление от емо вълната. Но истинската сензация щеше да предизвика един друг състав, който подгряваше The Academy Is… в първото им турне във Великобритания в началото на 2006 г. Panic! At The Disco беше любопитно явление от Лас Вегас с ексцентричен 18-годишен фронтмен в лицето на Брендън Юри. По-късно той разказа, че истерията около него е била толкова голяма, че фенки са го дърпали от сцената, а насроченият в Лондон концерт два пъти е бил местен на място с по-голям капацитет. Малко преди да дойдат успехите обаче, нещата с групата са били на косъм, тъй като Юри е обмислял да се откаже и да влезе във фризьорски колеж. „Все едно не съм се събудил и сънувам“, радваше се той, когато Panic! At The Disco експлодира до неподозирани мащаби.

Едно цяло поколение от нови групи добиваше изненадващо голяма известност с мрачна визия, но същевременно с неочаквано енергично и свежо звучене със запомнящи се и мелодични мотиви. 

Когато пънкарите от Ню Джърси My Chemical Romance са пътували из Щатите да подгряват Underøath, им се е налагало да крадат тениски от хедлайнерите, защото не можели да си позволят да си купуват собствени дрехи. Но вторият им албум Three Cheers For Sweet Revenge натрупа над 2 милиона продажби в световен мащаб и вече беше ясно, че е дошъл големият им момент.

Panic! At The Disco пък разпродадоха турнето си на Острова за един следобед, докато друга нова група, Paramore, обещаваше „най-добрия половин час в живота ти“ с дебютния си албум All We Know Is Falling. Лудницата през 2006 г. продължи, когато на фестивала в Рединг певецът на Panic! At The Disco Брендън Юри беше повален в несвяст от хвърлена от публиката бутилка секунди след като се появи на сцената. 

Това беше напомняне, че далеч не всички харесват емо музиката – за някои тя оставаше нетърпима и неприемлива.

През есента My Chemical Romance (също замервани с бутилки в Рединг) издадоха новия си албум The Black Parade и показаха различна, по-мрачна и по-зрелищна визия. Театралността се завръщаше в рок музиката. Британският вестник „Дейли Мейл“ не беше впечатлен и пусна доста пристрастен материал за цялото явление, озаглавен „Предупреждение за родителите относно емо култа“ – който целеше да сплаши и възмути незапознатите. Това всъщност помогна на вокалиста на My Chemical Romance Джерард Уей окончателно да се превърне във водещ глас на своето движение, подканяйки феновете към мащабни скандирания против „Дейли Мейл“ и против цялата пристрастност на таблоидите. 

„Смешното за случая с „Дейли Мейл“ и с бутилките в Рединг е, че в тях бяха намесени хора, които искаха да накарат групата да замлъкне. Но стана точно обратното“, смее се Джерард. „Реално това ни позволи да избухнем, даде ни по-голяма известност. Когато някой опитва да те заглуши, всъщност гласът ти започва да се чува много по-силно“. 

Точно така и стана. My Chemical Romance се радваха на първия си сингъл, достигнал №1 в чартовете (Welcome To The Black Parade), а бандата разпродаде най-големите си концерти до момента. Емо музиката беше в зенита си и безброй немирни млади момчета и момичета намираха утеха в нея. „2006-а ще е една от тези години, които се открояват в целия ми живот“, отбеляза по-късно Джерард Уей – спомняйки си периода, когато неговата група и останалите лидери на емо вълната бяха на върха.

Разбира се, всяка мания си има край и в началото на следващото десетилетие емо вълната вече беше спаднала, като някои от групите се разпаднаха, а други просто смениха стила си.

Но независимо дали ни харесва или не, емото извоюва своето място в музикалната история и остави безценни спомени за милиони слушатели.