Музикални хроники: Изнасилвания, вандализъм и пожар: Потресаващият „Уудсток“ 1999, който сложи край на цяла музикална ера
Гротескният и възмутителен хаос, който завладя прочутия фестивал „Уудсток“ през 1999 г. по-късно беше окачествен с гръмкото „денят, в който музиката умря“.
И дори такова обобщение да звучи пресилено, не може да се отрече, че музикалният свят се промени след гръмкия провал на едно толкова мащабно фестивално събитие.
“Уудсток” 1999 беше организиран за 30-годишнината от легендарното дебютно издание на фестивала, проведен за пръв път през август 1969 г. под слогана „3 дни на мир и музика“. Този легендарен момент в историята на хипи движението, контракултурата и популярната музика няма как да бъде пресъздаден отново, но духът му се усещаше в някои от следващите издания – случили се 10, 20 и 25 години след първото.
Проведеният през 1994 г. рок фест беше изненадващо успешен, въпреки (или може би благодарение на) феновете, съборили ограничителните огради и влезли нелегално, за да се насладят на концертите безплатно. Но „Уудсток“ 1994 се случи в пика на алтернативната музикална ера, докато пет години по-късно у носителите на тази култура вече бяха възникнали непреодолими разделения.
Фестивалът от 1999 се провежда на около 100 мили от местоположението на оригиналното събитие и се запомня с проявите на вандализъм и насилие, със сексуалните нападения и разгневените тълпи, подпалили фестивални съоръжения. Посетителите (около 400 000 през четирите дни) са изнервени от високите цени на билетите ($150), от запушените тоалетни, замърсената и недостатъчна вода и даже от появила се информация, че местоположението е радиоактивно.
Цялата фестивална зона е заградена с внушителна дървена ограда, за да препречи нови опити за нахлуване отвън, направило предишните две издания финансово неизгодни.
Организаторите не само поставят абсурдни цени на всичко, които човек може да си купи (4$ за вода и 7$ за пица), но пестят разходи и поставят твърде малко подвижни тоалетни и душове, наемат и твърде малко охрана и служители – така че предпоставките за катастрофа са налице от самото начало.
Посетителите са принудени да се справят с убийствени температури от над 37 градуса с твърде малко сенчести места, а употребата на наркотици и алкохол е повсеместна. Някои от купонджиите почти не спят, тъй като концертите през деня са последвани от целонощни рейв партита в самолетен хангар.
Не след дълго тоалетните преливат, боклукът престава да бъде събиран и претоварената и нископлатена охрана започва да напуска. Посетителите са изморени, гладни, обезводнени и все по-гневни, че плащат огромни пари за толкова зле организирано събитие.
Постепенно нещата излизат извън контрол.
В началото част от хората ходят голи до кръста заради жегата и като безобиден жест към ексхибиционизма във времената на хипи културата. Но постепенно това прераства в грозни прояви на цели групи мъже, които обграждат момичета и скандират „Покажи си гърдите!“. Стига се до редица сексуални нападения и осем докладвани изнасилвания по време на фестивала, като най-ужасното от тях е дело на цяла банда мъже и се случва някъде из тълпата, която прави пого по време на концерта на Limp Bizkit.
Всъщност именно сетът на емблематичната рап рок банда се оказва моментът, в който насилието съвсем избуява. Хитовата песен Break Stuff е приета твърде буквално и част от тълпата започва да троши наоколо, а групи фенове сърфират из публиката върху отчупени парчета шперплат.
Фронтменът Фред Дърст не се старае особено да обуздае разгневилите се и подхвърля: „Някои хора биват наранявани, не го позволявайте. Но и не мисля, че трябва да се успокоявате. Аланис Морисет ви караше това да правите, копелета“.
Заради гневното пого и заради жегата, цели 10 000 от посетителите изразяват нужда от лекарска помощ.
Неделята стартира със спокоен сет на кънтри легендата Уили Нелсън по пладне, но той се оказва кратък контрапункт на хаоса, който ще последва. А именно, една от най-големите издънки в историята на поп културата: група на име PAX раздава „свещи на мира“, които да бъдат запалени, докато Red Hot Chili Peppers изпълняват обичаната балада Under the Bridge.
Но следва още едно потвърждение, че „Уудсток“ 1999 няма нищо общо с мирните послания на „Уудсток“ 1969. Когато Red Hot засвирват кавър версия на Fire на Джими Хендрикс, тълпата използва свещите, за да запали големи купчини боклук. Скоро вилнеещите хулигани започват да хвърлят седалки и палатки в станалите огромни огньове.
Дървената предпазна ограда също е разрушена, за да бъде използвана за огъня, а безредиците продължават с часове.
Озверели хора танцуват край огньовете, изкачват се върху кулите с тонколоните и разрушават всичко, което им се изпречи на пътя, преди полицията най-сетне да се намеси.
Някъде там златната ера на алтернативната музика пада жертва на цялото това озверяване, комерсиализъм и разединение.
Така „Уудсток“ 1999 със своята корпоративна експлоатация, гротескно женомразство и неконтролиран гняв е в някакъв смисъл началото на формирането на една друга музикална реалност, която добре познаваме днес.
И която може би просто не е съвместима с такъв тип събития.
Планираният за 2019-а „Уудсток“ за 50-годишния юбилей от оригиналното издание се провали организационно и изобщо не се проведе.
