Двата аспекта на древногръцкия театър

Раждането на гръцката драма
Никой не знае със сигурност как точно възниква театърът в древна Гърция. Смята се, че по време на културната и интелектуална революция през 6 век пр. н. е. ритуалните танци, изпълнявани в чест на бог Дионис, се превръща в нещо, което бихме могли да определим като театрално представление. Един човек, първият актьор, излиза от хоровата група, за да й отговаря, с което превръща обикновеният спектакъл с танци и пеене в художествено изпълнен диалог и заедно, което е самата същност на театъра. Това, което знаем, е, че когато се появява атинската демокрация след 508 г. пр. н. е. драмата вече е твърдо част от атинския пейзаж.

Трагедия
Трагичните изпълнения са важна част от атинската идентичност. Разочароващото е, че макар да знаем, че трагедиите се представят поне от 534 г. пр. н. е., нямаме нито една трагедия, оцеляла изцяло до „Персите“ на Есхил от 472 г. пр. н. е. Тази пиеса сама по себе си е нещо странно – тя не се фокусира, както повечето трагедии, върху митични истории, а по-скоро фокусът й е съвсем скорошната история: поражението на персите от гърците в Персийските войни. Подобно директно третиране на реалната и близка история не се случва често в гръцката трагедия – знаем, че пиесата е била забранена по-рано през 494 г. пр. н. е., тъй като е твърде близо до събитията, които отразява.

Нормалното съдържание на трагедията са многото митове, обхващащи гръцкия свят: истории за ужасяващи убийства, кръвосмешение и унищожение, за трудни решения и мъчителни избори.

Но трагедията не просто разказва тъжни истории. Ключът към тази форма е да се работи през определен мит, предлагайки дилема на публиката, която няма лесно решение. Това е форма на изкуство, която изисква ангажираност от страна на зрителите си: какво биха направили те, ако са изправени пред подобна ситуация? И чрез този процес публиката е отведена на интелектуално пътешествие и вземане на решения в рамките на „безопасните“ предели на театъра и мита, а след това те биха могли да приложат научените уроци в ежедневието.

Заможен гражданин спонсорира всеки набор от пиеси, вероятно с надеждата да спечели някакво обществено признание и възхищение. Преди да започнат пиесите, военните генерали дават дарове на боговете. Тези дарове са показани на сцената, а списъци на дарителите са изчитани на глас. Тези, чиито родители са загинали в борбата за града и за които градът сега ще се грижи, се появяват на сцената във военна униформа.

Така контекстът, в който са изпълнявани пиесите, е изключително политически. Той изобразява същността на атинската идентичност.

Комедия

Когато става въпрос за древногръцка комедия, хората са често се сещат за Аристофан. Той е писател на така наречената „стара комедия“ – която се разпространява в Атина през втората половина на 5 век пр. н. е. Тя е фантастична: хорове от птици и жаби, нелепо странни и груби шеги, да не говорим за луди заговори, в които участват продавачи на колбаси, кучета и торни бръмбари. Но тази фантазия също прикрива подчертания политически характер на тези пиесите. През 5 век комедията, също като трагедията, е силно свързана с контекста, в който се играе: Атина.

Комедията обаче предлага различен вид услуга от трагедията. Вместо да предоставя на аудиторията си разни трънливи проблеми, комедията се фокусира върху индивиди и институции, които доминират в политическите дела на града, и ги разнищва. Нещо подобно на днешните верни предавания.

Аристофан е майстор на подигравките, особено умел да срязва политически тежките личност на Атина до миниатюрни техни подобния. За тези хора дори има дума на древногръцки: комодуменой – „онези, на които се подиграват в комедията“. Комедията не унищожава непременно кариерата им, но контролира границите на приемливото поведение.

Древните анализатори и коментатори често приветстват злите атаки на комедията като отличителен белег на истинската демокрация. Всъщност атиняните са толкова убедени, че комедията е най-добрият начин градът им да се освежи от мръсотията, че организират отделен фестивал за комедия. Това се случва през януари – месец, когато лошите условия за плаване затрудняват присъствието на не-атиняни. Този нов фестивал, Леная, е мястото, където атиняните могат да се подиграват на когото искат. Веднъж Аристофан дори е изправен пред съда, заради комедия на фестивала на трагедиите, защото се твърди, че не е редно тя да бъде показвана на такъв открит форум.

Но комедията на Аристофан прави нещо повече от просто да се подиграва на обикновени хора. Тя също така служи като сигнал за събуждане на атиняните в по-общ план. Любимата ми аристофанична комедия е Рицари. В нея старецът Демос (на древногръцки „народ“) е измамен от своите хитри роби – един от които, просто така се случва, прилича на мощен атински политик по това време, наречен Клеон. През цялата пиеса старецът Демос изглежда слаб и неспособен. Но в края на пиесата хитрият роб губи. Демос, с малко помощ, все още има истинската власт и отправя послание към атиняните никога да не се оставят да бъдат водени за носа. Нищо чудно, че печели първа награда в драматичното състезание, проведено на фестивала през 424 г. пр. н. е.