Да снимаш „танца за лоялността“ и щастието на Културната революция в Китай

Ли Дженшенг чува пеене, последвано от бурни аплодисменти. Звуците отвеждат фотожурналиста до младо момиче с необичайно светла коса, вързана на опашка, което танцува с вдигнати ръце, заобиколена от усмихнати войници, които пляскат в такт.

Това се случва на стадиона на Червената гвардия в Харбин, в Северен Китай, заедно със стотици хиляди кадри на Комунистическата партия, работници, селяни и още войници, които са се събрали на конференция за ученията на председателя на Китайската комунистическа партия Мао Дзъдун. Това става през 1968 г., почти две години след Културната революция – опитът на Мао да очисти китайското общество от предполагаеми буржоазни елементи и да ескалира собствения си култ към личността. Участниците сякаш се опитват да надминат един друг в изказа си на любов към лидера на нацията.

На 28 април, последния ден от 23-дневното събиране, 5-годишно дете изпълнява така наречения „танц за лоялност“. Пред войниците на трибуните на стадиона тя играеше и пееше:

Колкото и да са близки родителите ни с нас,
те не са толкова близки, колкото Мао.

Колко абсурдно, помисли си Ли, който тогава беше фотограф за партийния вестник Хейлундзян. Момичето със сигурност е прекрасно и нетърпеливо да угоди, но фотожурналистът намира прекаленото усърдие неудобно. „Те трябваше да го обичат до крайност“, казва Ли, сега на 68 години и пенсионер.

В култа към Мао от всички се очаква да изпълнят танца на лоялността – от миньори през работници до малки деца и възрастни жени, които не могат да движат краката си. „Движенията винаги са към небето – по този начин показвате колко уважавате Мао“, казва Ли. „Всички знаеха как да го танцуват.“

Ли прави шест кадъра на сцената, от които Хейлундзян публикува две. Когато момичето – мигновено известно като „Малката жълтокоска“ – се връща в окръг Деду (сега град Удалянчи), хората излизат на улицата, за да я поздравят за това, че носи слава и чест в своя град.

Ли продължава да прави снимки – включително тези, които нарича „негативни негативи“: Червени гвардейци бръснат главата на провинциален губернатор, защото косата му е твърде подобна на тази на Мао; сили за сигурност застрелват от упор двама контрареволюционери за публикуване на флаер, който правителството смята за твърде просъветски. Това са кадри, които Китай не иска останалият свят – а също и собственият му народ – да вижда.

В тъмната стая Ли отделя потенциално опасните негативи и ги скрива в бюрото си. Когато времето изглежда подходящо, той ги занася вкъщи за по-безопасно като изрязва скривалище с размерите на книга в дъските на пода на едностайния си апартамент.

Дори след като Културната революция на практика приключва със смъртта на Мао, на 82-годишна възраст, през 1976 г. Ли продължава да е предпазлив като показва работа си. През 1980 г. напуска вестника, за да преподава в Международния институт за политически науки в Пекинския университет. През 1988 г. организаторите на национален фотоконкурс – Ли казва, че това е първото подобно нещо в Китай, тъй като се отваря към външния свят – го насърчава да изпрати някои от своите снимки.

Тогава министърът на отбраната Джан Айпинг, който е в затвора в продължение на години по време на Културната революция, поздравява изложбата с думите: „Нека историята разказва бъдещето“. Снимките на Ли (които не включваха „Малката жълтокоска“) печелят голямата награда.

„Властите бяха шокирани от насилието, изобразено в снимките на Ли на публичните унижения, нанесени на сановници, и от снимките на екзекуциите“, казва Робърт Пейдж, съосновател на фото агенцията New York City Contact Press. От своя страна Ли казва, че хората от фотографиите го преследват в ума му. Той иска да знае какво е станало с оцелелите и да се свърже със семействата на онези, които не оцеляват. През 1998 г. пише статия за бившия си вестник под заглавието „Къде си ти, момиченце, което изпълни танца на лоялността?“

Седмица по-късно се чува с Канг Уенджи.

Канг все още живее в град Удалянчи, недалеч от руската граница. Тя изкарва прехраната си, продавайки дрехи на едро на руски търговци, омъжена е и има 12-годишен син.

Канг казва на Ли, че е била избрана да представлява своя град преди всичките тези години, защото може да пее и да танцува, но дори не е знаела, че танцът, който изпълнява този ден си има име. След като Ли й разказва за танца, тя използва същата дума в реакцията си, която той самият си помисля през 1968 г.: ke xiao – абсурд. „Аз бях просто наивно дете, което не знаеше нищо“, казва днес Канг, на 46 години. „Как бих могла да стана толкова известна с един танц?“

Ли казва, че историята му напомня за баснята за новите дрехи на царя – имаме дете, което дори не може да прочете текстовете на Мао, но се представя като образец на неговата философия. „По време на Културната революция“ – казва Ли – „никой не смееше да каже истината“. И до днес истината за онези мрачни дни остава деликатна тема. Книгата на Ли е публикувана на шест езика, но не и на китайски.