За първи път на български език „Само живот“ от Алис Мънро

Мъдър и незабравим, „Само живот” е вълшебен дар – напомняне защо творбите на Алис Мънро ще се помнят дълго.
The Boston Globe

Алис Мънро е такава, каквато е, и сме щастливци, че я имаме. Няма друг автор, който да събира толкова живот по толкова малко страници. Те могат да бъдат четени пак и пак, разкривайки все повече с всеки прочит.
The Miami Herald

С 14 сборника с разкази за гърба си, 84-годишната Алис Мънро е призната за най-добрия световен автор на кратка проза, за което свидетелства присъдената ѝ Нобелова награда за литература за 2013 г., предшествана и от награда „Букър” за цялостно творчество през 2009. Писателката е роденa на 10 юли 1931 г. в Уингам, Онтарио, а канадската провинция е основният фон на творбите ѝ, наситени с емоционална дълбочина и запомнящи се образи. През 1963 г. заедно с мъжа си отваря книжарницата Munro’s Books, която става известна в Канада и в Съединените Щати, а в началото на нашия век тя води и спечели борба с рака.
При излизането му през 2013 г. Алис Мънро обяви, че „Само живот” е последният сборник, който издава.
САМО ЖИВОТ

Чак до Япония
След като внесе куфара ѝ в купето, Питър, изглеж­да, и побърза да слезе, за да не пречи. Но не за да си тръгне веднага. Обясни ѝ, че се притеснява да не би влакът да потегли. Той стоеше на перона, гледаше нагоре в техния прозорец и махаше с ръка. Усмихваше се и махаше. Усмивката към Кати беше широка и жизнерадостна, без никакво съмнение в света, сякаш вярваше, че тя ще продължава да бъде едно чудо за него, и той за нея също, завинаги. Усмивката на Питър за съпругата му изглеждаше многообещаваща, доверчива и с някакъв оттенък на непоколебимост. Нещо, което не би могло да бъде лесно изразено с думи, а и можеше изоб­що никога да не бъде изречено. Ако Грета бе споменала за такова нещо, той би отвърнал не ставай смешна. И тя щеше да бъде съгласна с него, защото смяташе за неестествено хора, които се виждат ежедневно и постоянно, да дават каквито и да било обяснения.
Когато Питър бил съв­сем малък, майка му го пренесла през някак­ви планини, чието название Грета все забравяше, за да го измъкне от социалистическа Чехословакия и да го отведе в Европа. Разбира се, имало и други хора освен нея. Бащата на Питър искал също да тръгне с тях, но точно преди деня на тайното отпътуване бил изпратен в санаториум. Трябвало да ги последва при първа възможност, но той умрял.
– Чела съм такива истории – каза Грета, когато Питър ѝ разправи за първи път това. И обясни как в тези истории бебето се разплаква и неизменно трябва да бъде му бъде затисната устата или да бъде удушено, за да не застрашат хленчовете му цялата група бегълци.
Питър каза, че никога не бил чувал такива истории и не можел да твърди, че майка му би постъпила по същия начин при такива обстоятелства.
Майка му стигнала до Британска Колумбия, където научила добре английски и намерила работа в една гимназия като преподавателка по „Бизнес практика“, както наричали тогава тази дисциплина. Отгледала сама Питър и го изпратила да следва в колеж и сега той е инженер. Когато майка му им гостуваше в техния апартамент и по-къс­но в къщата им, тя винаги стоеше само в предната стая и изобщо не влизаше в кухнята, докато Грета не я поканеше. Такова бе поведението ѝ. Бе довела до крайност изкуството да не забелязва. Да не забелязва, да не досажда, да не съветва, въпреки че що се отнася до домакинските умения или изкуство, тя бе много по-напред от снаха си.
Тя също се отърва от апартамента, където бе израснал Питър и отиде в миниатюрна гарсониера, където имаше място само за едно сгъваемо легло. Значи Питър не може да погостува у дома при мама?, подкачаше я Грета, но майка му изглеж­даше стресната и уплашена. Засягаше се от шегите. Навярно проблемът бе езиков. Но английският беше обичайният ѝ език сега, а и единственият, кой­то Питър знаеше. Той бе изучавал бизнес практика, макар и не от майка си, по времето, когато Грета бе изучавала Изгубеният рай . Грета не проявяваше абсолютно никакъв интерес към практичните аспекти на живота, дори странеше от тях като от чума. При него, изглежда, бе точно обратното.
При наличието на разделящия ги прозорец и Кати, коя­то нито за миг не позволяваше ръкомахането да отслабва, двамата се задоволяваха с размяната на комични или дори налудничаво благосклонни погледи. Тя мислеше, че Питър изглежда много добре и изоб­що не съзнава това. Той бе подстриган „на четка“, както бе модерно тогава – особено ако имаш претенциите да си инженер – и светлата му кожа никога не се зачервяваше като нейната, никога не потъмняваше на петна от слънцето, а имаше равномерен тен, независимо от сезона.
Неговите лични мнения наподобяваха тена му. Когато двамата отиваха на кино, след това Питър изоб­що не желаеше да обсъжда филма. Казваше, че е бил хубав или много хубав, или горе-долу. Не виждаше смисъл да продължава нататък. Почти по същия начин той гледаше телевизия и четеше книги. Беше търпелив с тези неща. Хората, кои­то ги бяха запознали, вероятно бяха направили това с най-добри намерения. Грета спореше и почти автоматично го питаше дали би казал същото за някой мост. Бяха го направили с най-добри намерения, но те явно не са били достатъчно добри, защото се бяха провалили.
Вместо да спори, той само се изсмиваше.
Това не е същото, казваше той.
Не е ли?
Не.
Грета би трябвало да разбере, че това негово отношение – безучастен, невъзмутим, търпелив – за нея е добре дошло, защото тя бе поет и в нейните стихотворения имаше неща, кои­то съв­сем не бяха весели или лесно обясними.
(Майката на Питър и неговите колеги – онези, които знаеха за нея – продължаваха да казват поетеса. Грета бе отучила Питър от това. Що се отнася до другите хора, не бе необхо­ди­мо никакво обучение. В сегашната ѝ роля на домакиня и майка бе отпаднала нуж­дата да инструктира роднините, които бе оставила след себе си в живота, и сегашните ѝ познати, защото те не знаеха нищо за тази нейна странност.)
Обаче по-къс­но в нейния живот щеше да ѝ бъде трудно да обясни кое е било хубаво в това време и кое – не. Е, можеш да споменеш например, че феминизмът не е бил нещо хубаво. Но тогава ще трябва да обясняваш, че хората не са употребявали думата феминизъм. И после съв­сем ще се оплетеш, като кажеш, че наличието на някаква сериозна идея, да не говорим за амбиция, или навярно дори четенето на истинска книга, би могло да бъде възприето като нещо подозрително и свързано с пневмонията на детето ти, а някой твой политически коментар по време на служебно парти е в състояние да възпрепятства повишението на мъжа ти. Нямаше значение за коя политическа партия се отнася забележката. Виновно беше типично женското необмислено говорене.
Хората обикновено се засмиват и подхвърлят о, сигурно се шегувате и ти трябва да отвърнеш, да, но не съв­сем. После тя добавяше, че все пак има едно нещо положително и то е, че за жена е по-безопасно да пише поезия, отколкото за мъж. Именно в такива моменти на помощ идваше думата поетеса – като мрежа от захарен памук. Питър не го чувства по този начин, казваше Грета, но не забравяй, че той е бил роден в Европа. Обаче разбира какво би трябвало да мислят неговите колеги за такива неща.
Това лято Питър щеше да прекара месец или дори повече като ръководител на един проект на неговата фирма чак в Лунд, далеч, възможно най-далеч, в крайния север на континента. За Кати и Грета нямаше удобна квартира там.
Но Грета поддържаше връзка с една своя бивша колежка от библиотеката във Ванкувър, която сега бе омъжена и живееше в Торонто. Същото лято двамата със съпруга ѝ, учител, щяха да прекарат цял месец в Европа. Тя бе писала и бе помолила възможно най-учтиво Грета и семейството ѝ за услуга – част от това време да прекарат в тяхната къща в Торонто, за да не стои празна. Грета бе отговорила, че Питър ще бъде ангажиран далеч на север, но бе приела предложението за себе си и Кати.
Затова всички те сега не спираха да махат от перона и от влака.
Имаше едно списание тогава, Отговорите на Ехо, излизаше нередовно в Торонто. Грета го бе открила в библиотеката и беше им изпратила няколко стихотворения. Те публикуваха две от тях и в резултат, когато главният редактор на списанието дойде във Ванкувър миналата есен, Грета, заедно с други писатели, бе поканена на парти да се срещне с него. Партито беше в къщата на един писател, чието име като че ли ѝ бе познато цял живот. Беше обявено за къс­но следобед, когато Питър все още бе на работа, затова тя извика детегледачка и тръгна за северен Ванкувър с автобуса, кой­то минаваше през моста „Лайнс Гейт“ и „Станли Парк“. После трябваше да чака пред Хъдсън’с Бей за про­дъл­жително пътуване до студентското градче, където живееше писателят. Слезе на последния завой на автобуса, намери улицата и тръгна по нея, взирайки се в номерата на къщите. Беше с високи токове, кое­то я забавяше много. А също и с най-изисканата ѝ рокля, вталена, с цип на гърба и възтясна в бедрата. Така изглеж­дам малко смешна, помисли тя, докато се препъваше и леко залиташе по извитите улици без тротоари, единствената в избледняващия следобед. Модерни къщи, големи прозорци като във всяко многообещаващо предградие, много по-различни от квартала, който бе очаквала да види. Грета започваше да се пита дали не е сгрешила улицата и тази мисъл дори леко я развесели. Би могла да се върне до спирката на автобуса, където имаше пейка. Би могла да свали обувките и да седне удобно в очакване на дългото самотно завръщане у дома.
Но когато видя паркираните коли, а след това и номера на къщата, бе твърде къс­но да се връща. Иззад затворената врата долиташе шум и се наложи да звъни два пъти.
Посрещна я жена, която, изглежда, очакваше някой друг. Посрещна не бе правилната дума – жената отвори вратата и Грета каза, че сигурно това е мястото, където има парти.
– На нещо друго ли ви прилича? – отвърна жената и се облегна на рамката на вратата.
Пътят бе преграден, докато най-после Грета попита: „Може ли да вляза?“ и тогава последва движение, кое­то сякаш причиняваше голяма болка на жената. Тя не покани Грета да я последва, но Грета все пак го направи.
Никой не я забеляза или заговори, но след малко до нея приближи тийнейджърка с поднос, върху кой­то имаше чаши с нещо наподобяващо розова лимонада. Грета взе една, пресуши я на екс, след това взе още една. Благодари на момичето и опита да завърже разговор за про­дъл­жителното ходене в горещината, но тийнейджърката не прояви никакъв интерес и се обърна да обслужва другите гости.
Грета про­дъл­жи напред. Все така усмихната. Никой не я погледна с внимание или задоволство, пък и трябваше ли? Погледите им се плъзгаха около нея и след миг те продължаваха разговорите. Смееха се. Всички, с изключение на Грета, бяха там с приятели, имаха свои шеги и полутайни, всеки, изглеж­да, бе намерил кой да го посрещне. Освен тийнейджърите, кои­то продъл­жа­ваха начумерено и непреклонно да сервират розовите напитки.
Грета обаче не се примири. Напитката явно ѝ се отразяваше добре и тя реши да вземе още една при следващата поява на подноса. Оглеждаше групичките от събеседници и търсеше свободно място в някоя от тях, където да се включи. Като че ли намери една, но тъкмо тогава дочу как­ви филми обсъждат. Европейски филми, като онези, дето бяха започнали да показват по това време във Ванкувър. Чу заглавието на един, кой­то бяха гледали с Питър. Четиристотинте удара.
– О, гледала съм го – подхвърли тя. Изрече го високо и ентусиазирано.
Всички погледнаха към нея и един, явно техен говорител, запита:
– Нима?
Грета беше пияна, разбира се. Джин-тоник и розов сок от грейпфрут, изгълтани набързо. Тя не се засегна от подигравателния тон, както би реагирала обикновено. Продължи безцелно, знаейки, че непонятно как се е объркала, но започна да изпитва усещането за някаква шеметна атмосфера на всепозволеност в стаята, и нямаше значение дали ще се сприятелява с някого, или не, тя можеше просто да обикаля и да обявява свои­те преценки и мнения.
В един сводест коридор имаше групичка важни люде. Сред тях видя домакина, писателят, чието име и физиономия ѝ бяха познати толкова отдавна. Говореше трескаво, възбудено и кресливо и около него и още двама души изглеж­да витае­ше трудно определима опасност, сякаш веднага щом те видят, ще подхвърлят някаква обида. Грета започ­на да подозира, че съпругите им съставляваха групичката, в коя­то бе опитала да се включи.
Жената, която я бе посрещнала на вратата, не принадлежеше към нито една от тези две групички, тя беше писателка. Грета я видя да се обръща, когато името ѝ бе споменато. Името бе на една от дописничките на списанието, публикувало стихотворенията на Грета. На това основание защо да не отиде при нея да се представи? Равнопоставена, въпреки хладното посрещане?
Но сега жената бе опряла глава на рамото на мъжа, кой­то бе споменал нейното име, и двамата едва ли биха се зарадвали, ако някой ги обезпокои.
Тази мисъл накара Грета да седне и тъй като нямаше столове наоколо, тя седна на пода. Хрумна ѝ нещо. Припомни си, че когато веднъж придружаваше Питър на едно парти на инженери, обстановката бе приятна въпреки скучните разговори. Това бе защото всеки от тях бе определил и уточнил собствената си значимост, поне за момента. А тук никой не бе в безопасност. Мненията и преценките дори за известните и публикувани автори можеха да бъдат подхвърляни зад гърба им. Усещаше се присъствието на умни и изнервени хора, независимо кой какъв е.
А тук на нея страшно много ѝ се искаше някой да ѝ подхвърли каквато и да е сламка за разговор.
Веднъж формулирала своя­та теория за неприятните усещания, тя се успокои и повече не я бе грижа дали някой ще говори с нея или не. Свали си обувките и облекчението беше огромно. Облегна се на стената и изпружи крака в едно от по-страничните помещения. Не искаше да рискува и да разлее питието на килима, затова го изпи набързо.
Пред нея се изправи един човек и я попита:
– Как се озовахте тук?
Тя изпита съжаление към глухо потропващите му стъпала. Съчувстваше на всеки, който трябваше да стои прав.
Отговори, че е била поканена.
– Да. Но с кола ли дойдохте?
– Дойдох пеша. – Но това не бе достатъчно и след малко тя успя да добави останалото: – Дойдох с автобус и след това пеша.
Един от мъжете от специалната компания сега бе застанал зад човека с обувките и каза отлична идея. Той, изглеж­да, наис­ти­на бе готов да говори с нея.
Първият мъж не прояви особен интерес към втория. Той бе намерил обувките на Грета, но тя отказа да ги приеме с обяснението, че много ѝ убивали.
– Вземете ги. Или аз ще ги нося. Можете ли да станете?
Тя се огледа за помощ от по-важния мъж, но него вече го нямаше. Сега Грета си припомни какво бе написал той. Пиеса за Духоборците, коя­то бе предизвикала голям скандал, защото в нея Духоборците трябваше да бъдат голи. Разбира се, това бяха актьо­ри, а не истински Духоборци. И в края на краи­ща­та не им бяха позволили да ходят голи.
Грета опита да обясни това на мъжа, кой­то ѝ бе помогнал да стане, но той не прояви никакъв интерес. Попита го какво пише. Не бил такъв писател, а журналист, отвърна той. Гостувал в този дом с дъщерята и сина си, внуци на домакините. Те, децата, поднасяли напитките.
– Направо убийствени – добави той, имайки предвид напитките. – Смъртоносни.
Вече бяха навън. Тя вървеше по чорапи през тревата и едва не нагази в една локва.
– Някой е повърнал там – рече тя на придружителя си.
– Вярно – потвърди той и я настани в колата. Свежият въздух бе променил настроението ѝ, от неясно приповдигнато в нещо близко до смущение, дори срам.
– Северен Ванкувър – заяви той. Изглеж­да Грета му бе казала това. – Нали? Тръгваме. Към моста „Лайънс Гейт“.
Грета се надяваше той да не я пита какво прави на партито. Ако се наложеше да му обяснява, че е поетеса, сегашното ѝ положение, глезотиите ѝ, прекаляването с алкохола ще бъдат приети като отегчително типични. Изглежда, се движеха в правилната посока, покрай някаква река, после минаха по един мост. Мостът на „Бърард Стрийт“. След това още улично движение. Тя отваряше очи към отминаващите дървета, после ги затваряше неволно. Когато колата спря, Грета знаеше, че още е много рано, за да се стигнали до дома. Тоест, до нейния дом.
Тези големи разлистени дървета над тях. Не се виж­даха никакви звезди. Само лек блясък от водата между мястото, където бяха спрели и светлините на града.
– Просто останете малко седнала и разсъждавайте – предложи той.
Грета бе очарована от тази дума.
– Да разсъждавам.
– Например как ще влезете в къщата. Ще успеете ли да го направите убедително? Без да преигравате. Без да ви мигне окото. Предполагам, имате съпруг?
– Ще трябва да ви благодаря, че ме докарахте до къщи – каза тя. – Значи, редно е да ми кажете името си.
Той отвърна, че вече ѝ го е казал. Може би два пъти. Но добре, хайде още веднъж. Харис Бенет. Бенет. Бил зет на домакините на празненството. Това били неговите деца, кои­то сервирали напитките. Били дошли на гости от Торонто. Това достатъчно ли е?
– Те имат ли майка?
– Разбира се, че имат. Но тя е в болница.
– Много съжалявам.
– Няма защо. Болницата е много добра. За хора с душевни проблеми. Или по-точно, с емоционални проблеми.
Тя побърза да му довери, че мъжът ѝ се казва Питър, инженер е и имат дъщеря Кати.
– Е, това е много хубаво – отбеляза той и включи на заден ход. А когато стигнаха моста „Лайънс Гейт“, добави: – Извинете тона ми преди малко. Питах се дали да ви целуна, или не, и реших да не го правя.
Според Грета той всъщност бе казал, че нещо не ѝ достига, за да бъде целуната. Огорчението ѝ подейства силно отрезвяващо.
– След моста надясно ли завиваме по „Марин Драйв“? – продължи той. – Разчитам на вас да ме упътите.
През следващите есен, зима и пролет не минаваше и ден, без да мисли за него. Това бе като повтарящ се сън при всяко заспиване. Тя облягаше глава на възглавницата на дивана, представяйки си, че лежи в обятията му. Едва ли можеше да се очаква, че помни лицето му, но то изскачаше съв­сем отблизо пред очите ѝ, лицето на поомачкан, доста уморен на вид, саркастичен домошар. А и тялото му потвърждаваше тази представа, то изглеж­даше умерено изхабено, но достатъчно способно и неповторимо привлекателно.
Тя поч­ти се разплакваше от копнеж. Обаче когато Питър се връщаше у дома, цялата тази фантазия изчезваше, заспиваше зимен сън. И тогава на преден план излизаха ежедневните делнични привързаности, изпитани и благонадеждни, както винаги.
Всъщност този повтарящ се сън много приличаше на ванкувърското време – някакъв печален копнеж, дъждовно призрачно униние, обикаляща около сърцето ѝ тежест.
А какво можеше да каже за отказа му да я целуне, въздействал ѝ като груб удар?
Тя просто го заличи от паметта си. Напълно го забрави.
Ами нейната поезия? Нито един ред, нито една думичка. Нямаше дори загатване, че тя държи на нея.
Естествено, Грета си позволяваше тези тревожни размисли предимно когато Кати спеше. Понякога изричаше гласно името му, направо стигаше до идиотизъм. Съответно последван от изгарящ срам и самопрезрение. Идиотщина, наис­ти­на. Идиотка.
И тогава дойде изненадата, перспективата, а след това и потвърждението за командировката на мъжа ѝ в Лунд, предложението на приятелката ѝ за къщата в Торонто. Недвусмислена промяна на времето, пристъп на смелост.
Даде си сметка, че пише писмо. То не започваше по някакъв общоприет начин. Нямаше „Мили Харис“. Нямаше „Помниш ли ме?“
Пиша това писмо сякаш
слагам бележка в бутилка…
С надеждата
тя да стигне чак до Япония.
Това като че ли за първи път от доста време звучеше поетично, като хайку.
Грета нямаше и понятие за адреса. Бе достатъчно глупава и самонадеяна да позвъни на домакините на онова парти. Но когато чу гласа на жената, устата ѝ внезапно пресъхна, сякаш бе безкрайна тундра и тя трябваше да затво­ри. После закара с количката Кати до градската библиотека и там откри телефонен указател на Торонто. Имаше много Бенетовци, ала нито един Харис или Х. Бенет.
След това ѝ хрумна шокиращата идея да търси сред некролозите. Бе просто неудържима. Изчака, докато човекът, кой­то четеше библиотечния брой, привърши. Тя обикновено не купуваше вестника от Торонто, защото за целта трябваше да прекосява моста, а Питър винаги носеше вкъщи Ванкувър Сън. Прелиствайки страниците, най-после откри името му като колумнист. Значи не беше умрял. Автор на вестникарска колонка. Естествено, едва ли ще му бъде приятно някой да го безпокои у дома.
Той беше автор на политически коментари. Стилът му изглеж­даше интелигентен, но нея изоб­що не я интересуваше това.
Изпрати му писмото там, до вестника. Не бе сигурна дали той собственоръчно отваря своя­та лична поща. Помисли, че ако напише Лично на плика, просто ще си търси белята, затова отбеляза само датата и часа на пристигането на нейния влак, след редовете за бутилката. Без име. Кой­то и да отвори плика, ще си каже, че писмото е от някой възрастен роднина, пристрастен към по-особен словоред и причудливи речеви обрати. Нищо уличаващо, дори в случай, че такова странно писмо е било изпратено на домашния му адрес и е било отворено от жена му, ако вече е изписана от болницата.
Кати явно не бе разбрала защо оставането на Питър на перона означава, че той няма да пътува с тях. Питър не помръдна, докато влакът набираше скорост, и когато се отдалечиха много, Кати възприе тежко неговото оттегляне. Но след малко се успокои и каза на Грета, че на другата сутрин Питър ще бъде там.
Когато настъпи сутринта, Грета бе неспокойна, но Кати изобщо не спомена отсъствието му. Грета я попита гладна ли е и тя каза да, а после обясни на майка си – както Грета ѝ бе обяснила още преди да се качат на влака, – че сега ще трябва да свалят пижамите и да потърсят закуска в друга стая.
– Какво искаш за закуска?
– Хрупкави грахчета. – Това означаваше „хрупкави оризови зърна“.
– Ще видим дали ги имат.
Имаха.
– А сега ще оти­дем ли да намерим тати?
Имаше нещо като детска площадка за игра, но много малка. Тя бе превзета от момченце и момиченце – братче и сестриче, ако се съдеше по еднаквите заешки костюмчета. Играта им се състоеше в бутане на камиончета един срещу друг и отблъскването им в последния момент. Прас-бум-тряс.
– Това е Кати – представи я Грета. – Аз съм майка ѝ. Вие как се казвате?
Трясъците станаха още по-силни, а децата изоб­що не вдигаха глави.
– Тати го няма тук – каза Кати.
Грета реши, че ще e по-добре да се върнат, да вземат книгата на Кати за Кристофър Робин, да я занесат на горния етаж с остъклен покрив и да четат. Там нямаше да безпокоят никого, защото закуската не бе приключила, а интересните планински пейзажи още не бяха се появили.
Проблемът беше, че щом Грета прочете за Кристофър Робин, Кати поиска веднага да започ­нат отново. По време на първия прочит Кати мълчеше, но сега започ­на да приглася в края на всяко изречение. Следващия път взе да припява дума по дума, макар и все още да не бе готова да опита самостоятелно изпълнение. Грета предполагаше, че когато горният етаж се запълни, това ще подразни другите пътници. За връстниците на Кати монотонността изоб­що не бе проблем. Те я приемаха, потъваха в нея и познатите думи се търкаляха в устата им като нестопяеми бонбони.
По стълбите се изкачиха младеж и момиче и седнаха срещу Грета и Кати. Подхвърлиха много весело Добро утро и Грета им отвърна. Кати не одобри това, че тя ги поздрави, и продължи да декламира тихо, приковала очи в книгата.
От другата страна на пътеката долетя гласът на младежа, почти толкова тих, колкото нейния:
Сменят гвардейския караул пред Бъкингамския дворец –
Кристофър Робин отиде там с Алиса.
Когато завърши, той започ­на друга песничка. Не ги харесвам, Сам-аз-съм.