„Текила на разсъмване“ Михаил Вешим

От години са ми сложили етикета “писател-хуморист”. Винаги двете думи заедно, винаги с тиренце… Почти като Римски-Корсаков. Или като дама, приела и фамилията на мъжа си.
Разказите в тази книга се получиха някак по-сериозни и по-тъжни от предварителните ми намерения. И ме обхвана страх за етикета: дали това “хуморист” няма да отпадне? Ами, ако отпадне и “писател”… и остане само (-) тирето?

Бе спокойна сутрин, свежа и леко хладна – есента още стъпваше на пръсти, плахо, та да не уплаши лятото. В този град лятото най-късно си отива – понякога се заседява до края на октомври. Погледнах морето- гладко и лъскаво, цвят на тъмен метал – хеви метал. На изток хоризонтът драскаше кибрит, всеки момент ще пламне изгревът и слънцето ще покаже махмурлийско око… И с това око добре се знаем от години – колко съм го срещал, не с текила, а с бутилка бира на Окото… Ех, много бира изтече оттогава… Повече бирена пяна, отколкото сега е морската пяна тук, на прибоя…

*****

ЕСЕНЕН РИБОЛОВ

Агент 001 понамести изкуствената си челюст, която не му беше по мярка, и докладва:
– Се доди… Нема нацин да не доди!
Викахме му 001, подобно на оня – Бонд, Джеймс Бонд. Но нашият агент нямаше нищо общо с международния шпионаж – той разбираше от въдици, мрежи и лодки. Именно лодката му бе с номер 001 на носа – най-първа регистрация в созополско- то пристанище, както подобава на най-старшия рибар. Беше загорял дедик, с гръцко име и с гръцки корен – минал осемде- сетте, разкривен от годините, но още на вода. Даже излизаше сам в морето за попчета. А пък за паламуда знаеше всичко.
Заради него – заради паламуда, ние – компания приятели, идвахме всяка есен в Созопол. През този сезон рибните паса- жи мигрират – поемат от северните води на Украйна и тръгват на юг, към Босфора. Бяхме възпели тия пасажи и в стихотво- рение по класическия Лилиев куплет:

Плуват леки, плуват луди, правят водни колела. Паламуди, паламуди, бързи, сребърни тела!

С това стихче на уста и с готови чепарета мигрирахме и ние тук в средата на септември, когато градът се изпразваше от досадни туристи. Това бе нашето време – време не за плаж, а за риболов и безметежно спокойствие. Шумните заведения и пицариите в центъра удряха кепенците, оставаше да рабо-

ти само „Лапината“ на пристанището – кръчмето на рибарите. Там сядахме под навеса от ламарина, за да слушаме от местни- те хора разкази за морето, лодките и мрежите.
И тази година, още с пристигането, акостирахме като теж- ки гемии в „Лапината“. Безпогрешно ни надуши 001 и се по- яви – поръчахме му мента. Знаехме правилото – почерпиш ли с мента, ще почерпиш знания за морския риболов – този тънък занаят, на който местните се раждат научени. А ние стажуваме при тях вече толкова есени и все не ставаме истински рибари.
– Се доди паламидата… – повтори сведението си агентът, за да си заслужи питието. – Сяка година иди и тази се доди…
Но сега имах усещане, че Созопол е по-различен от друг път… Каза го и хазяйката, още при пристигането ни:
– Върнаха земята… Всички са полудели – правят бизнес… продават имоти…
Различни бяха и разговорите в „Лапината“ – рибарите по съседните маси не чакаха паламуда, а други риби – онези с па- рите. Пасажи от богати шарани-милионери, готови да купу- ват парцели край морето. Затова под навеса не се говореше за лодки и мрежи, както обикновено, а за долари и дойче марки – като на финансова борса. Коментираха се оферти и сделки сред „облаци“ мастика и мента, сред тарелки с пържена цаца.
Обикновено първата мастика и цацата тук на пристанище- то, съчетани със соления мирис на водорасли, ме въодушевяват и изпълват с възторг, но сега се изнервих. Сигурно от бизнес- климата – такъв климат не ми понася. Зарязах питието и прия- телите си в „Лапината“ и тръгнах да се пошляя сам – на опоз- навателен тур из околностите. Прекосих градския парк, минах покрай вятърната мелница над плажа, изкачих стълбичките към площада пред „Черно море“ и оттам – към „Харманите“.
Тук, на „Харманите“, преди години бях наел квартира у един Иван – стиснат хазяйн, който пестеше от чаршафите и от бойлера за топла вода. Мярнах го и сега – лъскаше червена кола пред къщата си. Втора кола имаше в другата част на дво- ра му, под асмата – черна лимузина.

– Мицубушито ми е за лозето, ланчата ми е за Бургас! – изфука се през оградата тоя Иван, вместо да ми каже „добър ден“.
Личеше, че се е замогнал – не само по автомобилите. Ос- вен ланчата имаше и ланец на врата – златен синджир, почти верига, лъщеше на показ върху фланелката му.
Махнах с ръка и отминах бившия хазяин – като си има ми- цубуши, да си го лъска, окован в златната си верига – така му се пада! Това му пожелах наум и хванах пътя за Каваците. Минавал съм оттук десетки пъти, знам всяка педя, всеки завой. Ето го Райския залив, по-нататък е Къщата на Паустовски, руския писател, дето толкова обичал Созопол, че поискал да живее тук и общината му построила къща, но напразно – смъртта го застигнала в Москва… Следва носът Колокита със Сухото дърво, останало като декор след снимките на някакъв филм, и Германката – онази скала с паметната плоча на удави- ла се млада жена от бившето ГДР… Още няколко завоя и меж- ду два бора сред къпините е скрита пътечката, която се спуска към малкото плажче на таляна Чайка. Стигна ли до Чайка, Ка- ваците са пред мен – няма километър и съм там. Вържете ми очите и ме пуснете без придружител – няма да се загубя…
Но сега не виждах познатия пейзаж. Брегът бе друг – раз- парчетосан. Оградна мрежа, опната върху бетонни колове, спираше достъпа до морето… А табели стряскаха с предупреж- дение: „Частен имот“. Поляните и пътеките към скалите – пре- ди трънливи и неотъпкани, бяха превърнати в парцели – пар- чета земя, продадени или подготвени за продан. Къщата на Паустовски бе изчезнала, от нея сега стърчаха само основите. И Сухото дърво го нямаше – земеразделителната буря го бе съборила.
Вървях по любимия си път в любимата си есен и уж бро- дех по любимите си места, пък радост нямаше… Обратното – бях тревожен, като паламуд, попаднал в мрежа – оградна мре- жа – от двете ми страни. Чувал съм в „Лапината“ от Агент 001, че залута ли се паламудът в лабиринта на таляна, спре ли да

плува – и сърцето му спира. Инфаркт, предизвикан от липсата на изход…
Усетих, че и аз се задъхвам – бях попаднал в талян без изход… Ускорих ход, за да избягам от мрежата, но напразно…
Тя, мрежата, бе оплела с металните си паяжини и Каваци- те. Къмпингът беше парцелиран – сякаш скоро е минала война и после победителите – някакви велики сили, бяха поделили завоюваните територии. Оградите цепеха земята под тополите като сладкиш – личеше, че тук е падала лакома надпревара за най-якото парче.
Спрях се и не повярвах на очите си – телена стена като Берлинска бе опъната по средата на изоставеното кръчме- капанче и бе разделила две маси… Едната маса бе останала в източния сектор, а другата – в западния… Представих си прия- телска компания, разцепена на две, и сякаш чух наздравица:
„Наш’та маса от Изтока поздравява ваш’та от Запада!“… Ис- тински кошмар!
Тръснах глава – прогоних кошмара. Спрях да чувам на- здравици – наоколо бе тихо и безлюдно. Нали нищо не рабо- теше, нито капанчето, нито магазина. И земеразделянето бе отминало – след като са завзели териториите тук, конкистадо- рите с бетонните колове са продължили похода си на юг – към дюните на „Веселие“. За да завоюват крайбрежието – напълно и завинаги.
Полегнах на разкривена пейка и вдигнах поглед нагоре – към жълтите листа на тополите. Погълнах с очи мекотата на есента, забелязал съм, че този сезон ми действа като мехлем на душата, когато съм тревожен. Откъм морето подухваше бриз и листата шушнеха, май искаха и те да ме успокоят – естествен психоаналитичен сеанс. Синевата на небето над мен ме издърпа нагоре и сякаш се издигнах над ставащото тук долу… Поглед- нах отвисоко, от птичи поглед, към брега: видях го целия раз- чертан, номериран, регулиран – готов за застрояване. И без да съм пророк, предрекох какво ще дойде после – циментовози- те. Само след година тук къщите ще са повече от дърветата.

Есените няма да са жълти, а ще сивеят с доминиращия цвят на бетона…
Прекарах четвърт час със затворени очи върху пейката на Каваците – тя бе за мен кушетка в кабинета на природен пси- хоаналитик. После се надигнах, спокоен и с готово решение. А по обратния път към Созопол даже си подсвирквах като ис- тински непукист.
Върнах се на пристанището по залез – слънцето падаше зад баира и оцветяваше небето в червено. Морето потъмнява- ше, без да се вълнува – нещо рядко за сезона. Лодките, пове- чето стари корита, леко се поклащаха, вързани като опитомени животни за кея. Приличах на тях – бях силно привързан, сякаш с въже, към това място. Но сега възелът се разхлабваше…
В „Лапината“ бизнесразговорите продължаваха с висо- ки децибели – никой никого не слушаше, а просто го над- викваше. Седнах незабелязано в края на общата маса и си затраях – обсъждаха съдбата на Гутенморгена, местен сим- патяга и пияница, когото не заварихме тая есен – беше си отишъл. Посрещна ни некрологът му, лепнат на видно място в кръчмата. Случилото се накратко: преди няколко месеца Гу- тенморгена продал два декара на Харманите – наследство от дядо му. Веднага почнал да обръща получените пари в масти- ки, делово, от сутринта – така до финала…
– Ако не беше продал, щеше да е жив… – каза някой.
– Абе, аз да продам – възрази му друг. – Па нека да пукна! Станах от масата, но не за мастика от бара.
– Сяка година иди… – дръпна ме за ръката Агент 001. – И
тази се доди…
– Няма да го дочакам – казах. – Тръгвам си…
Приятелите от компанията ме чуха, но не обърнаха вни- мание на думите ми – сигурно помислиха, че се прибирам към квартирата.
Наистина се прибрах – не в квартирата, а в София. Оттогава ме няма в Созопол – не ми е тук мястото дори в
сезона, когато мигриращи пасажи паламуди плуват като луди –
бързи, сребърни тела…