Книга на седмицата: „Втори живот” на Стивън Уотсън

Стивън Уотсън е познат на родните почитатели на трилъра с първата си книга издадена у нас – „Преди да заспя”. По него миналата година пък излезе и филм с Никол Кидман и Колин Фърт. И макар филмът да не беше точно това, което човек очаква от добре написан трилър, то ние препоръчваме книгата без забележки.

Години по-късно господин Уотсън получава и второ издание у нас. Книгата се нарича „Втори живот”.

Изд. Обисидиан, 400 стр., 17 лв.

По пример на предишния му роман и тук Стивън Уотсън държи напрежението до последната страница. Един от критиците, които бяха правили ревюта на книгата преди време дори написа: „Обожавам романа, но точно преди последната страница.”

В първия си роман („Преди да заспя”), Уотсън разказва за жена, която губи паметта си и всяка сутрин щом се събуди няма спомен за живота си, докато не започва да си води дневник, от който става ясно, че всичко което знае е една гигантска лъжа. „Втори живот” повтаря трилър схемата. Основният персонаж отново е жена на име Джулия, която води двойствен живот. Двата й живота са поставени в риск, когато й се случва една дребна случка.

Тя обича съпруга си.

Но е обсебена от непознат.

Тя е всеотдайна майка.

Но рискува да й отнемат детето.

Тя действа с определена цел.

Но стига твърде далече.

Тя е невинна.

Но заради нея умират хора.

Джулия има два живота.

Но може да загуби и двата.

В случай на любопитство, ето и кратък откъс от началото на романа:

Първа част

1

Изкачвам стълбите, но вратата е затворена. Стоя колебливо пред нея. Вече съм тук, но нямам желание да вляза. Искам да се обърна и да си тръгна. И да опитам по-късно.

Само че това е последният ми шанс. Изложбата върви от седмици и утре се закрива. Сега или никога. Затварям очи и вдишвам дълбоко. Мъча се да напълня докрай дробовете си, изпъвам рамене и когато издишвам, усещам как напрежението в тялото ми се изпарява. Казвам си, че няма от какво да се притеснявам, толкова често идвам тук – да обядвам с приятели, да разгледам най-новите изложби, да слушам лекции. Този път не е по-различно. Нищо не може да ме нарани. Това не е капан. Най-накрая се чувствам готова. Бутвам вратата и влизам.

Обстановката си е същата – матовобели стени, излъскан под, светещи лунички на тавана – и въпреки ранния час няколко души се разхождат наоколо. Цари атмосфера на спокойно съзерцание. Тези хора ще разгледат изложбата, ще я харесат или пък не, после ще си тръгнат, ще се върнат към живота си и по всяка вероятност ще забравят за нея.

Десетина-петнайсет големи фотоса са поставени на разстояние един от друг, а между тях има по-малки. Напомням си, че мога да ги обходя, да се престоря, че всички ме интересуват еднакво, но днес съм дошла заради една-единствена снимка.

Скоро я откривам. Окачена е на стената в дъното на галерията, където освен нея има само една цветна снимка на момиче със скъсана рокля и портрет на жена с очила, която пуши цигара. Дори от разстояние изглежда много впечатляваща. Заснета е на естествена светлина и е в синьо-сиви тонове. Фотоизложбата е озаглавена „Поражения от купона“ и макар да успявам да разгледам добре тази снимка едва когато се приближавам на няколко крачки от нея, разбирам защо ѝ е отредено толкова видно място.

Много отдавна не съм я виждала. Навремето бе публикувана в едно-две списания и дори в един албум, но от десет години не съм я разглеждала, и то в такъв размер.

Приближавам се отстрани и първо прочитам надписа на табелката: „Джулия Плъмър. Маркъс в огледалото, 1997. Цибахром“. Това е всичко, няма биографични данни за фотографа, което ме радва. Позволявам си да вдигна очи към снимката.

На нея се вижда мъж на около двайсет години. Гол е, сниман от кръста нагоре. Гледа тражението си, което е на фокус, но не и той. Лицето му е слабо, очите са присвити, устата е полуотворена, все едно ще заговори или ще изпусне въздишка. В тази снимка има нещо меланхолично, но онова, което не се вижда, е, че миг преди да бъде направена, мъжът на нея – Маркъс – се смееше. Беше прекарал следобеда с приятелката си, с която бяха много влюбени. Четяха си един на друг в леглото – „Сбогом на Берлин“ на Ишъруд или може би „Великият Гетсби“ – и ядяха сладолед направо от кутията. Чувстваха се щастливи и защитени в своята стая в дъното на коридора. По радиото звучеше ритъм енд блус и на снимката устата му е отворена, защото приятелката му, която всъщност прави снимката, вече припява, а той тъкмо се кани да се присъедини.

Оригиналната снимка беше различна. Приятелката присъстваше в кадъра, отразена в огледалото точно над рамото на мъжа, с фотоапарата, вдигнат пред окото ѝ. Тя беше гола, размазано изображение без фокус. Това беше портрет на двама им от времето, когато снимките в огледало все още бяха новост.

Бях харесала снимката в първоначалния ѝ вид. Само че в някакъв момент, преди да я покажа за пръв път, промених мнението си. Реших, че без мен ще изглежда по-добре. И сама се изрязах от нея.

Сега съжалявам. Не беше честно от моя страна, за пръв път използвах уменията си, за да излъжа, и искам да се извиня на Маркъс. За всичко. Съжалявам, че го последвах в Берлин и че го оставих там сам, сам дори на снимката, съжалявам, че не бях тази, за която ме мислеше.

Дори и след толкова време все още изпитвам нужда да му се извиня.

Романът на Стивън Уотсън е преведен и издаден в 43 страни. Той ще е на пазара у нас на 30.04, а ако искате да добиете представа за стилът на автора, ето трейлър към филмираната версия на първия му роман „Преди да заспя”: