Как технологиите промениха криминалния роман завинаги

Развитието на съвременните технологии прави все по-сложна писателската работа. Това призна в свое есе за huffingtonpost.com авторът на криминални романи Дан Фесперман.

Той е бивш журналист и репортер за в. „Балтимор сън“. Като такъв пътува много и посещава горещи точки по света като Босна, Афганистан, Пакистан и Близкия изток. Преживяванията му там след това стават основа за сюжетите в осемте му романа. Носител е на наградите „Ян Флеминг“ и „Хамет“.

Ето и есето на Фесперман за huffingtonpost.com, представено от лира.бг:

Като писател, който често пише за шпиони и подобни, мога да кажа, че съм човек, на когото плащат да измисля начини да изчезват хора. Не става дума за жертвите на убийства. Аз помагам на героите си да се справят с мръсната работа, и колкото по-малко се знае за това как го правят – толкова по-добре.

Става дума за покриването, бягството, скатаването на пръв поглед и пр. – тактики, които често прилагам, за да запазя героите си от различни сили, които ги преследват.

Проблемът обаче напоследък е, че има твърде много нови технологии, които стават все по-достъпни, че писатели като мен вече тотално не могат да покрият любимите си персонажи.

Преди време, когато още беше ерата на Студената война, всичко, което ни притесняваше беше как да се справим с някой добър агент или някой опасен граничен пункт. О, да, и да претърсим хотела си за „бръмбари“. Останалото, което трябваше да прави героят е Да Не Се Доверява на никого. И разбира се, в крайна сметка се доверяваше, обикновено на някой от противоположния пол. Другото, което се случваше е да пресича сюжетни точки, да преодолява предателства и да страда от липса на сексуални изживявания. Е, това беше през 60-те.

Но тогава технологиите бяха все още горе-долу старомодни и недостъпни за употреба. Едновремешните подслушвателни устройства по сегашните стандарти бяха древни кабини с тръби и транзистори, трудно разбираема информация и надценени преводачи. За времето, в което някой дешифрира последното послание на героя ти агент в Прага, можеше да си изминал с влак половината разстояние до Будапеща… или пък да си прелетял до дома си и да пиеш второ мартини.

А сега погледнете с какво ние, писателите, трябва да се справяме. Мобилните телефони са с вграден GPS и превръщат всеки в потенциално проследима точка. Дори да си вземеш най-простичкия апарат, за ден два отново си видим, благодарение на Националната агенция за сигурност, която наблюдава и записва милиони обаждания. И дори не съм споменал за влизане в интернет. Е, добре, може да се надникне в нечий лаптоп, но непременно чужд, или от някой компютър в градската библиотека.

Библиотека ли написах? Забравете. Тези места имат камери почти навскяъде, особено около лавиците с опасни вестници и книгите, по които си падат моите геро. Всъщност въобще забравете да криете своя Джо някъде, защото, както героят ми в последния ми роман установи, камерите са почти навсякъде, откъдето минавате или можете да избягате – летища, гари, автогари, бензиностанции, магазини, заведения за бързо хранене, банкомати и т.н.

И ако това не ви се струва много, ще добавя и предимствата на въздушните устройсва, които записват и анализират хиляди снимки едновременно и да записват ввсякакви звуци. И вече не само правителствените органи ги ползват. Достъпни са за всички дори в претъпкания с хора Манхатън. И всеки техен оператор може да реши да качи веднага снимка или видео директно в YouTube или Facebook, вероятно с отбелязано лице и съобщение дали искате да изпише и името на героя ви, за да може незабавно локализиран, хванат и убит.

Може би всичко това обяснява причината, поради която пиша роман, в който действието се развива в Ню Йорк през 1942 г. е, да, войната си върви. Има саботьори, има прецакани ченгета, дори има германци, които се появяват от морето. Но с техните перископи едва могат да различат нещо след следващата вълна.

Така че, за да съм спокоен и свободен да пиша, всичко, което трябваше да направя е да поведа героя си назад във врмето. Дори му осигурих гадже, пуснах го да ходи, където му хрумне… и когато се наложи, просто ще го скрия…

Толкова е просто.