ДОСИЕТАТА CHR: Кой изяде Майкъл Рокфелер?
Той в никакъв случай не бил „златното момче” на татко. Макар син на най-богатия американец – Нелсън Рокфелер – и правнук на петролния магнат Джон Рокфелер, Майкъл учил в университет, служил в армията и обикалял света с експедиции.
Така попаднал в Нова Гвинея, където отишъл да събира артефакти за Музея на примитивното изкуство в Ню Йорк, основан от семейството му. По това време Нелсън Рокфелер е губернатор. Синът му така и не се завръща от екстремната експедиция сред племената от Нова Гвинея. Изчезва там, а въпросът какво се е случило с него се превръща в най-голямата мистерия в последните 50 години.
„Мисля, че ще успея”…
Майкъл Кларк Рокфелер е петото дете на Мери Тодхънтър и Нелсън Рокфелер. Има сестра близначка Мери. След като завършва Бъркли в Ню Йорк и Академията „Филип Ексетър” в Ню Хемпшир, получава магистърска степен по история и икономика в Харвард. Бил отличен ученик и истински боец, но страстно запален по антропологията.
През 1960 година той се включил в експедицията на музея на археологията и етнологията „Пийбъди”, която заминавала да изучава населението в долината Балием в централна Нова Гвинея.
Първоначалният план е да озвучава документален филм на продуцента Робърт Гарднър „Мъртви птици”. Именно това е повратният момент в живота на милиардерския наследник.
Майкъл, заедно с друг човек от екипа, се отделя от групата, за да изследва племето Асмати. Събирайки сведения за мистичните корени на най-силното и войнствено племе по тези краища, Майкъл успял да се издигне в очите на канибалите като могъщ човек. Той постигнал това като им подарявал стоманени брадви, които били по-скъпи от златото за бойците. В замяна те му давали нарисувани черепи и други племенни реликви.
Наследникът на Рокфелер едва ли е предполагал, че канибалите вече точат зъби за него. Асматите вярвали, че изядеш ли човек, получаваш силата и качествата му. А Майкъл Рокфелер носел известно име и главата му имала двойно по-висока цена.
Погълнат изцяло от културата на древното племе, Майкъл се завърнал отново в Нова Гвинея след като приключили снимките на филма. Той планирал да се сдобие с още от културното наследство на Асматите. „Това е страстта, опияняващото желание да направя нещо авантюристично във времето, в което световните граници, в истинския смисъл на думата, просто изчезват”, споделя в писмо до семейството си младият изследовател. „Времето, което прекарвам тук е изтощително, но същевременно вълнуващо. Асматите са като един огромен пъзел от стотици церемонии и имат уникален стил в изработването на артефакти. Пътуването и пребиваването тук ми помагат да разбера, дори и само повръхностно природата на този пъзел”.
При племето Асмати рядко попадат потомци на милиардери. Първоначално местните посрещнали топло и радост чужденците, като ги засипвали с местни блага. Това не било достатъчно за Майкъл, който искал да намери най-ценните и редки артефакти. По това време е на 23 години. В последното му пътуване до Нова Гвинея го придружава неговия приятел Рене Васинг. За последно Майкъл бил видян жив от Рене. Двамата били на катамаран, с който плавали на около 15 километра от бреговете. Твърди се, че двигателят им отказал. Тогава правнукът на петролния магнат Джон Рокфелер се хвърлил в морето с думите: „Мисля, че ще успея” като закачил два бидона за тялото си, за да го държат на повърхността. Майкъл се славел като много добър плувец, но официално семейството му приема версията, че се е удавил или са го разкъсали акули. Започва масово издирване, но не е открита и следа.
Маската на смъртта
Преди да се отправи на фаталното си пътешествие, Майкъл бил на посещение при местния шаман. „Виждам на лицето ти маската на смъртта”, казал му той, но младежът не обърнал внимание на мрачното предсказание. Той грам не се трогнал и от предупрежденията, че плавателният му съд е претоварен. Катамаранът се обърнал, а останалите пътници едва се добрали до брега.
Изчезването на Майкъл се превръща в храна за медиите. Години наред те спекулират с различни версии. Освен акулите, крокодилите и удавянето, се появяват още две: че е останал да живее на близкия остров и че е бил изяден от племето Асмати.
През 1962 година мисионерът Вилем Хекман заявил, че Рокфелер е успял да доплува до брега, но практически веднага бил убит от воините на селото Осчанеп. През 1964 г. тази информация била потвърдена от бежанци от територията на асматите, които твърдели, че младият Рокфелер бил убит, сварен и изяден от воините на Осчанеп. Семейството му и холандското правителство яростно отричат тази версия.
В същата година смъртта на Майкъл Рокфелер била официално обявена, независимо, че останки от сина на Нелсън Рокфелер така и не били открити. Причина за кончината му – удавяне.
Развръзката
Една от легендите разказва, че майката на Майкъл платила 250 хиляди долара на частен детектив, който да разследва изчезването. Отзвукът на мистериозния случай привлича вниманието на журналиста и изследовател, познат от National Geographic – Карл Хофман. Той прави това, което може най-добре – отива на място и се лута из джунглите на Нова Гвинея в търсене на истината.
Сред ловци на глави, тайни духове и фрапиращи обичаи, той намира свидетели, които знаят истината за последните минути от живота на Майкъл Рокфелер. Те се съгласяват да говорят публично за първи път от 50 години насам. А разказите им журналистът събра в книга, озаглавена „Дивашка жътва”. Но не по сонета на Пабло Неруда, откъдето е заимствано словосъчетанието. Става дума за криминален, интригуващ разказ скрил тайните на една непозната култура и недокосната далечна екзотика.
Книгата излиза през 2014 година и е тотален бестселър. Според Хофман, Рокфелер е бил убит като отмъщение срещу холандски колониални отряди, които през 1958 година нападнали местно село. Малко след като Рокфелер изчезнал, същите села били унищожени от епидемия холера. На острова се понесла легенда сред племената, че боговете са отмъстили за убийството на Майкъл Рокфелер. Тръгвайки си от едно от селата, журналистът Карл Хофман успява да снима на видеокасета един от местните жители, който твърдял, че присъствал на ритуалното убийство.
„Не разказвай тази история на никого от другите села, защото тя е само наша. Не говори. Не казвай и дума. Надявам се да запомниш това и да спазиш обещанието си. Надявам се, надявам се, защото това е само за теб. Завинаги замълчи. Не говори с местните. Ако те разпитват, не казвай. Защото иначе ще умреш. Страхувам се, че ще умреш. Ще бъдеш мъртъв, твоите хора ще умрат. Пази историята в дома си, за себе си, надявам се завинаги. Завинаги…”
Разбира се, Хофман публикува историята. А преди няколко дни първият й превод е на българския пазар благодарение на издателство „Ерове”, за което ще ви разкажем повече в неделя.
