Досиетата CHR: Истинските истории зад „Историята на прислужницата“

Първият сезон на сериала „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на канадската писателка Маргарет Атууд приключи, оставяйки зрителите да размишляват върху паралелите между фикционалния свят на Гилаед и света, в който живеем. Антиутопията показва по какъв начин един политически режим може да осакати обществото, като лишава жените от правата им.

То чертае мрачна картина, подсилена от погледа наоколо – диктаторските режими по света и опитите да се органичават правата на жените дори в демократични общества.

В интервю за „Гардиън“, 77-годишната писателка казва, че когато книгата е излязла за първи път, е възприемана като „пресилена“. Пишейки я обаче, Атууд се уверява, че не е написала в книгата си нищо, което вече не е било правено някъде по света в някакъв момент от историята.

Маргарет Атууд, Getty Images

Ако решим да проверим кои са събитията и правилата, вдъхновили книгата, то ще открием много факти от световната история, които да докажат, че онова, което се случва в книгата е повече истина, отколкото измислица.

Изданието Stylist успява да събере част от реалните събития, оказали се в основата на сериала.

Принудително сурогатно майчинство и осиновяване

В „Историята на прислужницата“ Офред и другите „прислужници“ са принудени да износват деца за семействата, които ги „притежават“. Всички здрави деца, които се родят, биват отглеждани от съпругата на командира, а прислужниците биват многократно изнасилвани, докато не заченат.

Оказва се, че тази отвратителна практика е съществувала в редица западни нации само преди няколко десетилетия, а резултатите са видни и днес.

В Австралия през 70-те години децата на местните народи законно са отделяни от домовете си и вкарвани в религиозни институции или осиновявани от бели семейства.

След края на Втората световна война до края на 70-те години подобни програми е имало и в САЩ и Канада – системно отнемане на децата на индиаци, известно като „Ерата на осиновяването“ и пансионната система, в зависимост за мрачната епоха на коя от страните говорите.

И разбира се, приютът Магдалена в Ирландия, където млади момичета са наказвани заради ниския си морал и държани в робски условия. Бебетата, родени от тях, са отнемани от ръцете им и давани за осиновяване на други места по света. Само в САЩ са изпратени около 2000 деца.

В свое интервю пред LA Times през 2017 година Атууд казва: „Тоталитаризмърт винаги е имал своите виждания относно това на кого трябва да бъде позволено да има бебета и какво трябва да бъде правено с бебетата“. Тя изтъква, че „генералите в Аржентина са изхвърляли хора от самолети“, но ако става дума за бременна жена, то са изчаквали тя да роди, давали са бебето на друг в системата. Хитлер е крадял руси деца, надявайки се да ги превърне в руси германци, казва още Атууд.

Генитално осакатяване на жената

В „Историята на прислужницата“ има примери за жени, наказани заради своето „неморално поведение“, като крайниците им биват осакатявани. Една от ситуациите в първите епизоди на първи сезон показва и че „лелите“, които възпитават прислужниците, прилагат генитално осакатяване като наказание за жените, определени като „нежени“ (в представения в сериала случай става дума за хомосексуална героиня).

За съжаление, тази практика не е единствено част от книгата на Атууд. 140 милиона жени и млади момичета по целия свят са преживели унизителното обрязване, при което се премахват срамните им устни и клитора, често без анестезия или болкоуспокояващо. Дори в цивилизовани страни като Великобритания около 23 000 момичета са застрашени от генитално осакатяване, въпреки че е криминализирано от 1985 година.

Пуританска теокрация

В Гилеад управлява правителство в името на Бога, затова те често казват, че са „под неговия поглед“. Днес в САЩ, разбора се, властва демокрацията – властта се избира от обществото, а не се самоназначава, за да твори закони и да прави решения от името на обществото. Невинаги обаче е било така. Атууд обяснява нещата по следния начин – Америка не е била основана през XVIII век като република. През XVII век е била теокрация и тази тенденция от време на време отново се появява.

Антифеминистки настроения

Сериалът представя и героинята на Ивон Страховски – Серена Джой, която се бори за налагането на реллигиозна власт, в която всяка жена има своята роля на подчинение. Серена има и значима роля в създаването на тоталитарния свят на Гилеад. Преди настъпването на режима, тя е известна в медиите със своите лекции и есета за мястото на жената. Персонажът не е напълно художествен, или поне – черпи вдъхновение от реални събития и хора.

Филис Шлафли е известна антифеминистка, която отстоява позицията, че мястото на жената е вкъщи. Започва политическата си кариера като антифеминистка през 1964 година, когато публикува първата си книга за традиционното семейство. Тя се бори срещу равните права на жените и мъжете, настоявайки, че жените трябва да спрат да се фокусират върху политиката, вместо да грижат за семействата си. Всичко това обаче й се връща само три години по-късно, когато се кандидатира за политически пост – за президент на Националната републиканска федерация на жените. Според опонентите й обаче като майка на шест деца тя няма как напълно да се посвети на политическа кариера. Затова губи надопреварата.

Червено за прислужници, синьо за съпруги

В „Историята на прислужницата“ съпругите са облечени в синьо, прислужниците в червено, а „мартите“ – които се грижат за дома на богатите семейства – в зеленикаво. Така чрез цветовете на дрехите си те се дефинират и като роли в обществото.

Това е мрачно напомняне за времената на нацистка Германия, в която евреите са били принудени да носят жълта лента на ръката си, на която е изобразена звездата на Давид, за да бъдат разпознавани отдалеч и евреите да бъдат отделяни от тези, които не са евреи. Лентите служат и за напомняне, че евреите нямат права според германския закон.

Как светът се променя за една нощ

Жените в „Историята на прислужницата“ губят всичките си права за една нощ – без предупреждение е наложен закон, който забранява да притежават собственост, да имат бизнес или работни места. Войници минават през офисите в цялата страна, за да се уверят, че жените са принудени да си тръгнат. Банковите сметки на всички от женски пол са замразени, а парите се прехвърлят на мъжете им или близки родственици от мъжки пол. Така жените биват напълно подчинявани на новия режим.

Това е нещо, което вече се е случвало в историята. Само че на евреите. В нощта на 9 ноември 1938 година над 250 синагоги са изгорени до основа, 7000 еврейски бизнеси са съсипани и плячкосани, плячкосани са и гробища, болници, училища, домове. Десетки евреи са убити, без полицията или пожарната да пожелае да се намеси. На следващата сутрин евреите в Германия вече не са считани за автономни човешки същества, да не говорим – за граждани на Германия. Следва налагането на вечерен час, забрана за влизане на обществени места, изключване от училище и почти пълна сегрегация. За по-малко от 24 часа 30 000 германски евреи са арестувани за „престъплението“ да бъдат евреи, и изпратени в концентрационни лагери, където милиони загиват.

Ограничение, облечено като грижа за хората

Законите в Гилеад са въведени като антитерористични мерки. Причината за ексесивните мерки е терористична атака, при която всички в Конгреса са убити, а с цел защита на хората, Конституцията е суспендирана. В сериала Офред казва, че докато всяко от тези събития се е случвало, „ние не се събудихме“. Докато правата им са отнемани пред очите им, те не са разбирали какво става. По подобен начин се стига до Холокоста. На 7 ноември 1938 година 17-годишният германски евреин Хершел Гринспан прострелва с няколко куршума в корема дипломата Ернст фон Рат. Момчето действа от отчаяние – родителите му са заклещени в ничията земя между Германия и Полша. Нацистите ползват случилото се, за да заявят, че Гринспан не е действал сам, а е бил част от по-голяма еврейска конспиративна мрежа срещу Германия. Така, два дни по-късно, атаката над евреите започва.

Ловът на вещици

Фразата не е просто израз, а отпратка към истински събития от XVII век, когато жените системно са били демонизирани и наказвани за това, че са различни. Маргарет Атууд не крие, че за нея ловът на вещици в Салем е бил вдъхновение. Според нея това събитие има важна роля в американската история, което определя като сблъсък между митология и политика.

Ислямската република

Такива има повече от една в Близкия изток. Червените роби на прислужниците могат да се възприемат и като отпратка към традиционното облекло на жените в ислямските републики. Жените в демократичните общества имат право да изберат да се облекат така. По-важното и по-страшното обаче е, че те могат да бъдат задължени да се облекат така в по-консервативните общества.

Getty Images

Ако се сещате за снимките от Иран преди 1979 година и след, то ще разберете за какво става дума. Революцията през 1979 година задължава жените да се откажат от късите поли и по-модерни дрехи, за да наложат върху тялото си хиджаб.

Когато зрителят гледа „Историята на прислужницата“, лесно може да се подведе от страх, че обществото върви към ужаси от този род. Истината е, че обществото вече веднъж ги е преживяло. На някои места по света – те все още са ежедневие. Книгата на Маргарет Атууд и сериала на Hulu (в България може да се гледа по HBO) са мрачно предупреждение за това къде можем да се върнем, ако не следим с повишено внимание действията на политическата класа, ако не осъзнаваме важността на събитията около нас. Докъде можем да стигнем, ако допускаме правата на другия да бъдат ограничавани, сякаш това не ни засяга.

Историята доказва, че човек е способен на ужасна жестокост. Способен е и да се откаже от нея и да я осъди. „Историята на прислужницата“ просто напомня всичко това, за да не позволим XXI век да ни върне в XVII век. Или по-назад.