Досиетата CHR: Адолф Толкачев – шпионин за 2 милиардa долара
2 милиарда долара – толкова са разходите, които един шпионин коства на американското правителство. През 1979 година военновъздушните сили на САЩ изчисляват, че съветският авиоинженер Адолф Толкачев е спестил на Чичо Сам почти толкова само през първата му година като агент на ЦРУ. Интригуващата история за работата и екзекуцията на съветския инженер и шпионин е разказана от Дейвид Хофман в книгата му „Шпионин за 2 милиарда долара“.
С куража и работата си Адолф Толкачев повдига няколко важни въпроса около сблъсъците на интелекта по време на Студената война, които будят интереса до ден днешен. Толкачев, с кодово име CKSPHERE е въплъщение на рисковете и ползите от човешкия интелект HUMINT, който сега е необходим повече от всякога.
Адолф Георгиевич Толкачев е роден през 1927 година в Казахстан. Той е инженер по електроника в Съветския съюз. През години от 1979 до 1985 той работи по дизайна на високотехнологични устройства в къщата радар Phazotron и успява да предостави ключови документи на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) в САЩ. Толкачев разкрива тайната на проекти като R-23, R-24, R-33, R-27 и R-60, S-300, проектът за изтребител-прехващач за радари въздухоплавателни средства, използвани за МиГ-29, МиГ-31 и Су-27; и др. В крайна сметка е бил екзекутиран за шпионаж през 1986.
Като много други агенти, Толкачев е мотивиран от смесицата на представите си за идеологическото противопоставяне на системата в комбинация с това, което той нарича „невъзмутима, лицемерна демагогия”. Всичко това му дава усещането, че не е инертен и прави разлика между това, което е добре за него и семейството му и това, което го заобикаля.
След като решава да стане шпионин, той демонстрира хладнокръвна решителност и вроден, суров усет за търговия, когато започва да следи американските дипломати на газстанцията, където зареждат колите си. Накрая се осмелява да ги приближи. След 4 разговора с тях, в които той е игнориран или отблъснат (тъй като рискът да е пратеник на КГБ е голям), на петия път успява да предаде писмо до управителя на ЦРУ и така се стига до назначението му за шпионин.
„Walk-ins” – така се наричат потенциалните агенти на ЦРУ, които доброволно предлагат услугите си. Такъв е и Толкачев. Тези агенти се смятат за благословия в разузнаването. Рискът е огромен – те може да са фалшиви кандидати и вместо да носят информация, всъщност да дезинформират. Може и просто да са неприспособими мечтатели („wannabe”). До ден днешен най-добрите разузнавачи остават “walk-in” агентите. Те идват сами, не е необхдимо да бъдат подлагани на безкрайни, рискови операции, за да се обучават или да докажат уменията си – те просто пристигат, идентифицират се и привличат вниманието на ЦРУ.
Отнема повече от година на ЦРУ, за да реши Толкачев е този, за който се представя.
За забавянето подпомагат и убеждението на тогавашния директор на ЦРУ Джеймс Енгълтън, който смята, че едва ли не всяка сграда е руски завод, а всеки walk-in – руски шпионин. Има трудности и в осъществяването на срещите с Толкачев. В крайна сметка, тогава се е смятало, че руснаците може да не могат да се изхранват или да стъкмят приличен съветски автомобил, но котраразузнаването е нещо, в което те са много сериозни и добри. По времето на Толкачев Москва вече не е „изолирана зона” ( място, където е невъзможно съществуването на HUMINT), но нивото на контрол на персонала и посолството и постоянното наблюдение все още я правят трудна мишена.
След като Толкачев най-накрая е нает на работа той надминава очакванията за „производителност” на американците. NIIR е сърцето в арсенала на Съветската армия, от новите радари до ракетите – Толкачев е в състояние да се докосне до най-пазените тайни. Нещо повече, той е доста по-нетърпелив и амбициозен от началниците си и дори се подиграва на забележките да бъде по-внимателен докато снима хилядите страници със секретни документи.
Толкачев успява да устои на традиционните ЦРУ методи, като устройствата dead drops за предаване на информацията, например, предпочитайки личните срещи. Така той е в състояние да прехвърли много по-голям обем класифицирана информация, голяма част от нея събрана чрез използване на камери с размери на кибритени кутийки. Срещите със Толкачев накарали ЦРУ да направят много нововъведения в правилника като сигнали за укриване, например. През цялото време съветският авиоинжинер отказвал да му се плаща повече от това, което отговаря на „риска и усилията”, които полага. В крайна сметка му била отредена заплата, еквивалентна на тази на президента на САЩ в момента – 200 хиляди долара годишно, до които той нямал достъп докато не се стигне до момента, в който се освободи от агентурната си дейност.
Късметът, безупречните планове и стабилните нерви му помагат да стигне твърде далеч докато през 1985 година той е арестуван от КГБ. Той е заловен и съблечен чисто гол и дори не успява да приеме „Л-хапчето” за самоубийство, която е поръчал предвидливо.
През 1986 година той е осъден и разстрелян, като се превръща не в жертва на собствения си ентусиазъм, а в жертва на двама съветски шпиони, внедрили се при американците : обслужващият служител на ЦРУ Алдрих Еймс и уволнения служител на ЦРУ Едуард Лий Хауърд.
Толкачев съумява да запази семейството си далеч от агентурата и то не е засегнато от присъдата на шпионина. Синът на Толкачев – Олег в момента е известен архитект.
Забележително е, че по време на 7-годишната си служба Толкачев не е получил нито стотинка за това, което прави . Той обаче дава на САЩ изключително предимство в Студената война със СССР. Както Хофман описва в епилога на книгата си, това означава, че бойците на САЩ успяват да използват делото на Толкачев, за да оптимизират действията си по време на войната в Персийкия залив през 1991 година и да победят водещите съветски бойни самолети в арсенала на Саддам Хюсеин. Предимството, което Толкачев осигурява на американските сили е актуално и сега, когато става дума за потенциални противници като Сърбия ( войната в Косово 1998-99) и Сирия.
Тъжната истина е, че великите HUMINT придобивки през Студената война са дело на агентите “walk-in”, а не на тренирани новобранци. Разбира се, винаги има изключения като дипломата Александър Огородник и офицера от КГБ Анатолий Филатов, но показателно е, че те са били назначени в Богота и Алжир, но не и в Москва.
Това до голяма степен обяснява защо САЩ зависи толкова много от богатия набор на технически разузнавателни средства и шпионски сателити за електронни подслушвания на Агенцията за национална сигурност. Америка разчита не технологичните си предимства без да се осмелява да работи в рамките на съветската държава като същевременно това е и най-безопасно.
След неочакваното сваляне на шпионския самолет U-2 през 1960 г., дори и небето вече не бе открито за американското разузнаване. Което на практика принуди американците да прибегнат до орбита като място, от което да извършват шпионската си дейност.
