Защо „Историята на прислужницата“ звучи така актуално в наши дни?
Вторият сезон на „Историята на прислужницата“ вече е тук и скоро ще ви споделим впечатленият ни от него. Днес обаче се обръщаме към нещо, да си признаем, малко по-интересно – романът. „Разказът на прислужницата“, както излезе у нас е първоизточникът на екранната история за Офред. Какво вдъхновява неговият автор, Маргарет Атууд да създаде една от най-добрите антиутопии?
Бялото широко боне и червената мантия вече са символ на едно нещо: потисничеството на женския пол. Романът на Маргарет Атууд от 1985 г. „Разказът на прислужницата“ увековечава този външен образ. Книгата рисува дистопичния свят, в който жените са поробени и длъжни да осигуряват потомство на елита. Повече от три десетилетия този образ се появява по кориците на книгите, на постерите на филма от 1990 г. и най-вече по рекламите на сериала „Историята на прислужницата“ – телевизионен продукт, който в бъдеще няма да има нужда от представяне.
Прислужницата, която разказва историята, е Офред – поробена в републиката Гилаед, основното й задължение е да се сношава с командира си, Фред. Тя е една от все още способните да раждат жени, след като жените от висшата класа вече не могат да раждат след повредени от токсичния въздух детеродни функции. Преди основаването на Гилаед, тя е женена за мъж на име Люк и двамата имат малка дъщеричка.
Романът в основата си е „хипотетична художествена реалност“ и всяко събитие е взаимствано от социална или политическа случка от началото на 80-те години. Още в замисъла си той има способността да навява асоциации с реалността и по обезпокояващ начин да намига, че всичко написано може да бъде реалност. Когато излиза през 1985 г., Атууд показва свои изрезки от вестници, за да покаже истинските събития, вдъхновили определена случка в романа. Той е огледало на консерватизма на САЩ, символ на който е издигането на Рейгън за президент, както и на увеличаването на влиянието на религиозните права. Персонажът на Серина Джой е базиран на бивша жена религиозен водач от телевизията, която изказва теория, че теократичните сили са я подсилили, както би трябвало да подсилят всички жени, да живее в изолация в дома си. Атууд пише за Серина: „Тя вече не изнася речи. Тя е безмълвна. Стои си вкъщи, но това не й приляга. Колко ли нещастна е сега, когато думите й са се сбъднали.“
Атууд настоява, че коментарният характер на романа засяга САЩ през 80-те години и по-конкретно възходът на християнските фундаменталисти, опасенията за околната среда и атаките върху репродуктивните права на жените. Отпорът срещу абортите в САЩ по това време е пропагандно видео, озаглавено „Мълчаливият писък“, и включва бомбардиране и палеж на клиника за аборти. Администрацията на Рейгън също така се отказва от многогодишната си политика и заявява, че ще подпомага само фондации за репродуктивно здраве, които насърчават „естественото“ създаване на семейство.
Пуританизмът и държавната политика
„Разказът на прислужницата“ в повечето случаи е представян като феминистично предупреждение и винаги е интерпретиран като коментар върху сексизма. Не всички събития обаче са вдъхновени само от САЩ. Атууд се вдъхновява и от политиката на Николай Чаушеско, чиято цел е да увеличи драстично раждаемостта в Румъния. За тази цел забранява абортите и противозачатъчните. Тук още са диктаторските режими във Филипините и Аржентина, където 500 деца от нисшата класа са отвлечени и разпределени сред най-висшия слой на обществото.
Но американският пуританизъм е основната подбуда на Атууд и тя прави връзка между случващото се през 80-те и колонистите на Нова Англия от 17-век. „Нациите не основават радикални общества, там където те не са съществували преди.“ казва Атууд през The Guardian през 2012 г. „СССР например замества имперската политика с още по-жестока политика, има още много примери. Първоизточникът на САЩ – така си мислех – не е сравнително скорошната (основана през 18-ти век) република с нейните приказки за равенство и отделяне на църквата от държавата. В основата е строгата теокрация от Нова Англия през 17-ти век с нейното потисничество на жените. На тази система й трябва само епоха на временен хаос, за да се върне отново.“
Подходящ за всяка епоха?
Книгата е хит сред критиците и сред читателите, но първата й екранизация се проваля с гръм и трясък. Трудностите около създаването са показателни за релевантността му: повечето студия не искат да застават зад толкова „женски“ филм, актрисите ги е страх от радикалния материал. Накрая в ролите влизат Наташа Ричардсън и Фей Дънауей. Немският режисьор Волкер Шльондорф го представя като сексуален трийлър – поредният знак за грешната интерпретация на романа. Рецензиите го заклеймяват, а в боксофиса продукцията изкарва само 5 млн. на фона на бюджет от 13 млн.
От тогава „Разказът на прислужницата“ служи за вдъхновение на редица творби. Сценични адаптации са създавани в американски университети, писана е опера от Пул Рудерс, чиято премиера е в Копенхаген през 2000 г. През 2013 г. Кралският балет на Уинипег също прави своя интерпретация на книгата.
Едва миналата година обаче, когато „Историята на прислужницата“ се появи, този разказ получи популярността, която заслужава. Създателите променят някои детайли, за да изглежда ситуацията адекватна и днес – въвежда например Uber, Tinder и др. Голямата еуфория покрай сериала обаче беше избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, три месеца преди премиерата на сериала. Последвалите политики, водени от президента, бяха видени като заплаха за ЛГБТИ обществото и правото на аборт. Униформите на прислужниците дори станаха традиционно облекло за някои женски протести.
С идването на втория сезон на сериала „Историята на прислужницата“ е все по-важно не само да гледаме, а да осмисляме видяното и да го надградим с прочитането на оригиналната история. Събитията в световен план обаче засега вървят по-скоро в друга посока, след появата на #MeToo. Вторият сезон донякъде върви и в тази посока, тъй като виждаме неуморните опити на Офрид да си върне властта над себе си в условията на диктаторския режим.
Един от най-популярните цитати от книгата е надписът, който предшественичката на Офрид издълбава по стената на шкафчето – Nolite te bastardes carborundorum – „Не оставяй копелетата да те повалят“. Фразата става манифест на редица организации за защита правата на жените.
А дали „Разказът на прислужницата“ не е роман, който може да бъде приложен във всяка епоха? Дали ще говорим така, ако се появи нова екранизация след 30 години? Дали човечеството не е винаги на ръба на тази пропаст…?
