Словото на Дамян Дамянов

Някои смятат, че е роден на 13 януари, заради печатна грешка, допусната при второто издание на „Тетрадка по всичко“ от 1984 г. Но не – Дамян Дамянов е роден на 18 януари преди 83 години (1935).

За първи път публикува през 1949 година. По-късно завършва завършва българска филология в Софийския университет, а след това работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“.

Дамян Дамянов почива на 6 юни 1999 г. в София.

Събрахме някои от най-добрите произведения на поета, за да отбележим рождения му ден. Сега е време за наслада.

Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!

Многоточие…

Многоточие…
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен… Скъсан… Просто малко…
Човекът нещо искал е да каже…
Но… изведнъж се сетил… Премълчал го…
…Защо – не знаеш… Скъсаната нишка
останала. А той самият – де го?
Три точици… Прекъсната въздишка…
Единствен спомен… Някому… От него…

из Поема за щастието

Догде съм жив, през сипеи и пъкъл
ще търся Щастието! То боли!
На Щастието името е Мъка!
Без мъка няма Щастие, нали?

Сърце

Да беше камък, щеше да се пръснеш –
веднъж ли те скова вихрушка зла!
Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
от пепелта направило крила!

Да бе дърво, жарта на твойта обич
би паднала над тебе като гръм!
Мъртвец да бе, би станало от гроба
и викнало би: „Не! Мъртвец не съм!“…

… Но ти търпиш, защото си сърце!…

Чудо

Грозното момиче се събуди
малко по-красиво заранта.
Някакъв човек незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.
Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня.
Не изми лицето си щастливо,
за да не измие и съня…

Ботев

Само поетът и лудия могат
само със двеста другари
голи да влязат във живия огън
и крепост с глава да събарят.
Само поетът и лудият дръзват
С юмрук да трошат вековете!
Българио, майко, горд съм до сълзи,
Че раждаш и „луди“ поети!

Лъжа

Лъжа ли беше първата ни ласка?…
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж – роден, но неживял?…
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: „Вижте,
от туй е топло моето сърце!“
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!…
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях…
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах…
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска последа си ням
и радвам се, че вътре има хора –
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил –
деца ли срещна – милвам с две ръце.
Светът е мой…Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.