Оскар Уайлд: творецът, който продължава да ни се присмива

Да харесваш Оскар Уайлд в днешно време е направо задължително. Почти толкова, колкото и да признаваш приноса на Вазов към българската литература, въпреки, че си чел само „Под игото“ до десета глава в шести клас. Някак е почти невероятно да прочетеш на някого афоризмите на английския класик и да не чуеш: „Ох, толкова ми е любим!“

Да, ако знаете какво означава De Profundis, познавате Лейди Бракнъл, името Базил не го свързвате първо с босилек, ако щастливият принц ви кара да се възмутите от населението, на вас Оскар Уайлд може и да ви е любим. Всичко по-малко от това ви поставя точно в графата хора, на чието осмиване най-великият английски писател посвещава творчеството си.

„ – Английското висше общество се състои само от баби и елегантни горделивци.
-Напълно сте права, мъжете наистина са баби, а жените елегантни горделивци.“

Не, това не е поредният афоризъм, който ще намерите в сборниците. Това са реплики от една от великите английски пиеси, „Идеалният мъж“.

Защо толкова се превъзнасяме по Оскар Уайлд? Като изключим приятните „мисли“, които от време на време споделяме, има много повече неща от това. Той е творецът, който живее и твори в разгара на викторианска Англия. Времето на фалша. На висшето общество, което живее на гърба на народа, създава образци на подражание, които самото то потъпква, когато затвори вратите на дома си, но на публично място отстоява повече от пламенно.

Оскар Уайлд е човекът, който се присмива над времето, в което живее. И го прави повече от майсторски. Пиесите му са писани за хората, които ги гледат. Публиката ги гледа и се залива от смях. Дали е разбирала, че тя самата е прототип на случващото се на сцената? Може и да е, но да я е било срам да си признае. А може и да е гледала на себе си като толкова „морална“, че да не е разбирала дори, че самата тя е в основата.

Да можеш да се присмееш по такъв деликатен начин над абсурда на цяла една епоха. Това е геният на Оскар Уайлд. Да можеш да откриеш любовта и красивото, когато си част от един свят, който е заслепен от химери. Да разбереш, че балансът е повече от необходим. Че след разгулният живот е нормално да дойдат дни на страдание. Но не просто да признаеш това на теория, а да го осъществиш на практика. Да се обърнеш към онзи, когото си обичал, но който те е предал и да продължиш да го обичаш. Това е повече от великодушие. В личен план това е гений.

„Животът е прекалено важен, за да говорим сериозно за него.“

Един фарс. Това виждаме, когато четем Оскар Уайлд. И този фарс, макар и малко преувеличен, отразява до голяма степен историческата истина на противоречия, на фалшиви норми. Това поражда смеха. Сериозността, с която е поднесено и възприето всичко, са онова, което прави Уайлд комикът на всички времена. А на другия полюс е детската невинност и наивност. Нежността, деликатността, която лъха от всяка буква в „Щастливия принц“. Всичко отразява реалността на едно друго ниво, в което е необходим дълбок прочит. Този дълбок прочит открива пред читателя неподозирани философски дебри, които са по-интересни и от милион афоризми на едно място.

Колкото и да е странно, Оскар Уайлд продължава да осмива обществото. Дори днешното, 117 години след смъртта си и 163 години след рождението си. Всеки фалш, всяка неподплатена превземка попада под острото му перо. Всяко превъзнасяне по нещо, което не е осъзнато. Всяко осъждане. Всичко нечисто.

Днес се навършват 163 години от рождението на английския писател, поет, драматург и журналист. Днес е роден единственият денди, който има право да е такъв. Няма лошо да си денди, лошо е когато го правиш самоцелно и няма нищо на заден план. Нека не помним Уайлд с хомосексуалните му връзки, смешните цитати и други лекомислени неща, които хващат окото и гъделичкат самочувствието. Той е цяла вселена. Той е цветна градина, която цъфти в безброй нюанси. В нея има и красиво и грозно. В нея има и един градинар, който се грижи за своите цветя, за да може другите да видят красотата. Това е геният. Това е Оскар Уайлд.

„Светът е сцена, но постановката е твърде слаба.“