Далчев – творецът, който ни разкри красотата на грозното

Не можем да си представим българската поезия без приноса на Атанас Далчев към нея. Труден би бил и достъпът на милиони българи до едни от най-великите световни произведения на литературата, без преводите му. Чехов, Стендал, Емили Дикинсън, Гьоте, Лорка и още десетки автори излизат на български език за първи път благодарение на работата му като преводач.

Представителят на диаболизма ни показа красотата в грозното, жизнеността в старото, статичния, спрял, минорен свят на мъгла, самота и отчаяние. Предците ни го обикнаха, ние го обичаме, тези след нас също ще го обичат.

Един от ярките умове на миналия век описва в поезията си предметите, не само защото още като млад се запознава с експресионизма – заплашен от ослепяване, той започва да пише за вратата, прозореца, часовника, камъка, за да може да ги запечати и те да могат да бъдат видяни винаги. Завършва философия и педагогика в Софийския университет, живее за кратко в Париж, основава мисловния кръг „Стрелец“. След 1944 г. творческият му път е спрян от новия политически строй и ще минат години, докато го публикуват отново. Строят не гледа с добро око на този вид поезия. Едва през 60-те на пленум на ЦК на БКП е взето решението да бъде обновен културния пейзаж на страната и Далчев е удостоен със звание „Заслужил деятел на изкуството и културата“. По-късно става и „Народен деятел на изкуството и културата“. Умира на 17 януари 1978 година.

Не можем да си представим българската поезия и проза без следното и много повече от него, което е невъзможно да сложим тук.

„Човек трябва да отиде да живее на село, в полето, за да види звездите. Светлините на града ни пречат да ги виждаме.“

„Когато се изкачва по планината, пътят захваща да лъкатуши, отбивайки се веднъж в едната, после в срещуположната посока. Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре.“

„Героизмът съществува за другите. Никой не изглежда герой на себе си.“

„Човек много често приказва само, за да не мълчи. Мълчанието е най-трудното нещо и на сцената, и в живота.“

„Приятелството се измерва с искреността, която то може да понесе.“

„Езикът е развитие, но и традиция. Днес ще чуеш писатели и редактори, пък и други интелигенти да казват често: „тази дума е остаряла”, „тази дума не се употребява вече”. И за да се обосноват, те почват да теоретизират, че езикът се менял: той бил развитие. Без съмнение, езикът е развитие. Но той е и традиция. Инак, ако се откъсне от корена си, той скоро ще престане да бъде български. Развивайки се, езикът се обогатява непрекъснато, като прибавя новото към старото.“

„Изостанеш ли назад, щом не виждаш вече никой зад себе си, обхваща те паника. Да можеш да бъдеш последен е необходимо, види се, не по-малко мъжество, отколкото да бъдеш пръв.“

„Съгласен съм: чувството за малоценност е недостатък. Но този недостатък прави чест на оня, който го има. Един простак не страда никога от чувство за малоценност.“

„Старостта – тази безобразна възраст, когато космите падат от главата и почват да растат по ушите.“

„Популярността е опасна: тя плоди подражатели, обръща оригиналните приумици в общи места, води след себе си пресищане, ускорява идването на забравата. Неуспехът, наопаки, запазва произведението, както флаконът запазва парфюма от изветряване.“

„Ние умираме по малко със смъртта на всеки свой близък.“

„Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.“

„Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.“

„Хората дължат често моралното си тегло не толкова на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно много или се обезличават напълно.“

„Някога, когато бях млад, обичах да дружа с по-възрастни от мене. Сега за приятели предпочитам млади хора. Старите няма вече на какво да ме научат – аз сам остарях, докато чрез младите долавям полъха на новото, надниквам сякаш в бъдещето.“

„Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.“

„Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.“

„Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.“

И за финал, нещо любимо:

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

1927 г.