„Да убиеш присмехулник“: какво се промени за 58 години?

Сутринта на 11 юли 1960 г. американският читател все още не знае какво ще му се случи. На него, на страната, на историята на литературата. Той не знае, че през последните две години и половина една млада авторка, по приятно стечение на обстоятелствата получава финансова подкрепа от приятелите си, за да се съсредоточи върху своя роман. Тази сутрин той вече е готов.

В началото книгата представлява голям сборник със сатирични разкази, вдъхновени от родния й град – Монровил, в щата Алабама. Когато започва да го пише, средата на 50-те години, почти никой не си позволява да говори за проблемите, породени от расовите различия. Америка сякаш е свикнала с всичко. Почти сто години от Гражданската война в някои южняшки щати отношението към афроамериканците не се е променило. Две години и половина авторката работи със своя агент, за да спои отделните елементи на историята и тя да се превърне в роман. Приятелят й, вече известен писател и нюйоркски бохем, Труман Капоти, я насърчава и е един от финансовите й покровители. Дългият процес е завършен и на 11 юли преди 58 години в ръцете на читателите попада „Да убиеш присмехулник“ от родената в добрия стар Юг Харпър Ли.

Романът става хит и среща достатъчна доза критика, за да се утвърди като едно от най-необходимите литературни произведения на САЩ от последните няколко десетилетия. Нерадостните критики на някои критици, че това е „детски роман“ и трябва да бъде разглеждан единствено като такъв бързо са заглушени от молбите на десетки издателства по света да получат правата за „Да убиеш присмехулник“. Само за първата година от появата си, той е преведен на 10 езика и е преиздаван няколко пъти. Харпър Ли се превръща в литературното откритие на десетилетието.

Харпър Ли

Днес се навършват 58 години откакто светът за първи път се запознава с Джин Луиза „Скаут“ Финч, брат й Джем Финч и техният приятел Дил Харис. Романът на Ли вече е смятан за класика и продължава да бъде сред най-четените книги сред подрастващите в САЩ. Само преди малко повече от година книгата отпадна от програмите на някои американски училища, заради употребата на думата „негър“, говоренето за изнасилване и други подобни… да ги наречем неща от живота.

„Да убиеш присмехулник“ ще остане класика. Вечна, колкото самата литература. Не защото винаги ще е актуална под една или друга форма. Не защото днес целия свят се надпреварва кой по-силно да говори за толерантност. Не и защото всеки днес иска да бъде съдник без да има и капка компетенция за това. Романът ще бъде класика поради две причини: защото е написан с гениалната лекота, която малцина писатели притежават. Ще усетите тази лекота, когато четете. Тя е като едва доловима вибрация, която ви казва, че четивото не е писано за неговия създател. Писано е за вас. То ви кани да влезете в този свят, а не го навира в лицето ви. В него няма творческия егоцентризъм, който е пагубен за всеки артист. Романът е велик, защото „е добър“.

Другата причина, както при всичките велики произведения, са темите. Не, не говорим за отношението към чернокожите, а цялостно. Мотивите, които пронизват историята в основата – стоманобетонът, на върха на който застават определените тематики. Те са вечни и ще продължават да изплуват в реалността периодично. Защото както героите в него, така и хората днес (навсякъде по света, но нека мислим за това в България), продължават да лекуват външните белези…

Кадър от филма „Да убиеш присмехулник“, в ролята на Атикус Финч е Грегъри Пек

Какво се промени за тези 58 години? Какво е по-различно от времето, когато Скаут и компанията й се опитват да изкарат Бу Редли от дома му?

Вече учителките не бият учениците в първи клас, ако не се съгласяват напълно с тях. Не е никак трудно за едно 8-годишно момиче да отиде в съседния квартал и да си купи диригентска палка. Разбира се, днешната палка ще бъде таблет, или нов лаптоп или ховърборд. Нещо такова. Никой няма да го наказва да чете по два часа на ден на умираща старица, за наказание, че е било свръхемоционално. Младите момчета на 12 години не се вълнуват от новопоникналите косми на гърдите, защото много преди това вече са видели предостатъчно за възрастта си. Момиченцата не ги карат да носят рокли на всяка цена, а момчетата със сини очи и чувствителен характер много по-лесно могат сами да изберат дали да вървят по стъпките на бащите си традиционалисти. Лошата леля стара мома вече е в историята и най-вероятно е заместена от космополитна сексапилна жена, която на 33 не се приема за стара мома. Също така, ако си в семейство от средната класа със сигурност няма да имаш една Калпурния в кухнята, която да ти дърпа ушите. Можеш да крещиш каквото си искаш и против когото си искаш. Най-хубавото обаче е това, че повечето задължения свързани с продължаването, опазването и консервираното на семейните чест, история, положение, са минало. Поне така е в цивилизования свят, в който децата водят свой собствен живот и повечето съседи дори не ги познават.

Външно всичко е променено. А в същината?

Вътрешно и до днес Атикусите по света ще бъдат изправени пред обществения съд, ако застанат против злободневното в психологията на определен народ. Няма проблем да защитавате черни, но я се опитайте да защитите Кевин Спейси, например. Направете нещо на обществено място и само чакайте снимката ви да попадне в някоя социална мрежа, а отдолу стотици души да кажат мнението си. Кръчмите са безлюдни, все по-малко се говори по площадите. Но същата тълпа днес е в социалните мрежи. Разделена на хиляди малки групи, всяка от които има огромната енергия да раздава мнения на килограм, но не и да погледне отвъд полето си на съществуване. Точно както жителите на Мейкомб, които рядко напускат своето родно място.

Харпър Ли и Мери Бадам, която играе Скаут Финч в екранизацията на романа от 1962 г.

Децата все още могат да тичат необременени и да усетят очарованието на кекса на съседката, някоя миси Моди Аткинсън. Те все още са така невинни и обществото все още ги подготвя за живот във вчерашния, вместо в утрешния ден. Все още се опитва да ги вкара в някакви рамки, под претекст че прави бъдещето им по-добро. Бащи като Атикус и днес се намират толкова рядко. Затова пък именно те възпитават най-стойностните хора. Може би затова този човешки вид все повече липсва.

И нещо друго не се е променило. Хората продължават безпощадно да убиват присмехулници. Образите, които се присмиват над останалите. Които имитират гласовете на другите птици, но не вредят на никого. Кои са тези присмехулници ли? Все трябва да се сещате за някой такъв. Това е вътрешният ви глас, който, подобно този на Скаут, най-вероятно е прав.

Парадоксално на тази съвременна реалност, съветът на Атикус Финч и мисис Моди Аткинсън продължава да бъде един от най-четените в литературата. Затова днешният ден не е случаен. В такива като него има смисъл. От „Да убиеш присмехулник“ винаги ще има смисъл.

Благодарим ти, Нел Харпър Ли! За това, че ни показа не само колко жестоки са възрастните, но и как да оцелеем в тяхната игра.