#Bookclub: Прочетете откъс от „Пумпал“ – новия роман на Владислав Тодоров

Далече в тъмното бъдеще на един полуостров избухва биоклетъчна революция. Безсмъртието става постижимо. Създадена е микронация от вечно млади биотитани, които се готвят да напуснат Земята на борда на Пумпала, летящо чудо на чудесата.

Тъй като от гледна точка на вечността женският пол се оказва ненужен, той бива архивиран – в Космоса ще бъде отнесена само приказно красива мостра на жена, потънала във вечен сън. Безсмъртният Криптон тайно се влюбва в нея. Но за да я събуди, той трябва да премине през много перипетии и да принесе огромна жертва.

Така изглежда светът в „Пумпал“ – дългоочакваният нов роман на Владислав Тодоров. На същата дата ще бъда издадено и ново, юбилейно издание на романа му „Дзифт“. Филмовата адаптация по романа в стил неоноар с режисьор Явор Гърдев печели награда за режисура на международния кинофестивал в Москва и „Златната роза” във Варна.

„Пумпал“ (изд. „Колибри“) представлява антиутопична приказка, в която смешното спъва страшното, иронията разваля магиите, абсурдът добива желязна логика, а езикът издевателства с чудото на творението, наречено човек.

Владислав Тодоров е доктор на философските науки, преподава кино и литература в Пенсилванския университет. Първата му книга „Адамов комплекс” излиза в София през 1991 г. В САЩ издава втората си книга – „Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение”.

Следват „Малък парадокс за театъра и други фигури на живота” и „Хаотично махало: политическа публицистика”. Автор е на два екранизирани романа – „Дзифт” и „Цинкограф” с филмово заглавие „Цветът на хамелеона”.

Премиерата на „Пумпал“ ще се състои на 17 май.

Прочетете откъс от романа:

Владислав Тодоров – „Пумпал“

Пролог

Барутна нощ. Над полуострова се сипеше ме­теоритен дъжд и замрежваше луната. Двама ино­земци, Ловеца на организми и Прогонващия луф­тове, бяха намерили подслон в изоставен бункер на високопланински полигон. Идваха от различни краища на света. Случайността беше кръстосала пътищата им на това забравено от Бога място. Единият бе тръгнал да лови нелегални организми в Страната на ватузите, а другият – да прогонва луфтове в Долината на пурдотите. Бяха прека­рали известно време в почистване и центроване на инструментите си и сега дояждаха тенекията с малеби от копърка, която бяха намерили изоста­вена в бункера. Капанът за организми и апаратът за прогонване на луфтове се търкаляха в краката им заедно с една очукана манерка с шампанизиран цвик.

Двамата странници наблюдаваха огнения дъжд, облизваха обгорелите си пръсти и разгорещено бе­седваха по въпросите за края на света.

– Стига трака с тая тенекия – измърмори сърдито Прогонващия луфтове. – Ходиш ми по нервите.

– Дай цвика насам да си оплакна устата – нареди Ловеца на организми и след като хвана във въздуха манерката, която Прогонващия луфтове му хвърли, отпи голяма глътка от нея. – Искаш ли и ти? – под­кани го той.

– Мразя цвик – отсече Прогонващия луфтове, – особено газиран.

– Затова ти се белят ноктите. – Ловеца на орга­низми пусна манерката да се търкаля на пода в кра­ката му. Взря се в далечината през амбразурата на бункера и за известно време остана така, взрян и затворен в себе си.

Събеседникът му се опита да го върне в разго­вора.

– Къде се отнесе?

– Гледам да видя нещо… някъде там, казват, било… – Ловеца на организми взе да клати глава с изумено лице, сякаш ненадейно бе онемял малко преди края на изречението. – Поврага! – възкликна той и с многозначителен жест духна пламъка на ло­ ената лампа. – Не се вижда!

Димящата лой оживи задуха и той затрепери като пустинна мараня. Метеоритният валеж доби окси­ женна интензивност.

– Какво трябва да се вижда? – попита с досада Прогонващия луфтове.

– Краят на света.

– Сериозно?

– Буквално.

– Сега, в тоя огнен дъжд?

– Именно сега.

– Къде?

– Там горе, на върха на Плешивата планина…

– Човече, дрънкаш. Трескав си.

– Трябва да случиш момента и ъгъла, за да го видиш.

– Какво да видиш? – попита троснато Прогонва­ щия луфтове.

– Пумпала! – възкликна сърдито Ловеца на орга­низми и след като думите му останаха без реакция, добави: – Не си чувал за него!?

– Не.

– Не ти и трябва. Защо ти е да живееш със съзна­ние за постоянно надвиснала опасност. – Опасност от какво? – недоумяваше Прогонва­ щия луфтове.

– От Пумпала!

– Химери и караконджули! – Прогонващия луф­тове взе да мига и да маха с ръка в опит да разпъди глупостите, които сякаш го бяха накацали.

– Гледай да не се изкълчиш с тия, каква беше думата… „резки“ телодвижения. Говоря съвсем сериозно. Ако това… как да кажа… НЕЩО се от­ късне от върха на планината и тръгне да се търкаля надолу, край! – Въпреки че думите му бягаха като хлебарки във всички посоки, Ловеца на организми продължи тирадата си с драматично поставен глас:

– Това НЕЩО ще премачка всичко живо на този полу­остров, ще изплиска морето, ще задави изворите на реките.

Дъждът внезапно спря и бункерът потъна в мъстилен мрак, който сиянието на новата луна за­ почна бавно да разрежда. Последва тегаво мълча­ние. Нечий стомах напевно закурка.

– Тук е тихо, но там горе цари диамантена ти­шина – промълви Ловеца на организми, вторачен в разредения мрак.

– Никакви луфтове – едва продума Прогонващия луфтове, вглеждайки се в безгласното небе.

– Опитай се да го видиш.

Прогонващия луфтове последва подканата и пус­на погледа си по чезнещия контур на Плешивата планина.

– Нищо – констатира той обезсърчен. – Гледам и нищо не виждам в тоя мрак.

– Ако гледаш достатъчно дълго, ще го видиш.

– Това важи за всяко нещо, което не се вижда.

– Да спим тогава – отсече Ловеца на организми, – и утре е ден.

Той легна на един от наровете и притихна, ся­каш се отнесе. Светът наоколо замираше. Разликата между видимото и невидимото бавно изчезваше.

– Кажи! – Гласът на Прогонващия луфтове раз­търси покоя. – Какво е това нещо? Отваряш дума и не я затваряш.

Ловеца на организми се изкашля сърдито. Надиг­на се и каза:

– Нямам думи. Това е. Иди и с очите си го виж. Тая работа не е като… нали се сещаш? – Мисълта му се заплете в кълчищата на езика.

– Не, не се сещам. Като какво? – опита се да го измъкне оттам Прогонващия луфтове.

– Като на баба ти хвърчилото… Дайте да дърдо­рим, да чешем езици. Не става… Трябва сам да го видиш и да се удивиш!

– Нямам нито време, нито подметки да обикалям със „страх и трепет“ чудесата на света – настояваше на своето Прогонващия луфтове и след кратка пауза добави:

– Навуходоносор казва следното, цитирам по памет: „За разлика от всички твари във Вавило­ния само човекът е способен да се удивлява на себе си и на света, защото има, а не защото няма думи“.

– Дай ми време да нагазя в тая дълбока мисъл – отвърна иронично Ловеца на организми.

– Безсловесните твари не познават удивление­то – продължи да настъпва Прогонващия луфтове. – Нали Адам е кръстил всички предмети на този свят, одушевени и неодушевени, удивлявайки се от тяхна­та обективна даденост.

– Е, добре, щом Навуходоносор го казва, а той не е бил преходна фигура, ще намеря думи – ожи­ви се Ловеца на организми и след като се превъртя един път на нара и се уви с рогозката като в пашкул, продължи да говори обърнат към стената:

– Слушай внимателно. Ако наистина решиш да последваш съ­вета ми, призори ще изкачиш билото на планината и ще поемеш по ждрелото на Тежководната река в посока местността Тръбен кокал, ще повървиш стоти­ на хвърлея и изведнъж пред теб ще се роди нещо на вид толкова чуждо… – Тук той се замъчи да изкопчи от мозъка си друга дума и не след дълго попадна на нея: – …толкова инородно и откровено иносказател­но, че в миг ти се взима умът, връзва ти се езикът, спира ти се дъхът и… – При произнасянето на съюза „и“ гласът на Ловеца на организми се изви и заби на място.

– И какво?

Ловеца на организми се удари с юмрук по челото, сякаш оправяше образа на стар лампов телевизор, и отсече:

– И ти се къса погледът.

– Нещото ти къса погледа!? – смая се Прогонва­щия луфтове.

– Буквално – потвърди Ловеца на организми и до­бави:

– Оставаш вцепенен до завръщането на нощ­та, когато гледката се изгубва пред очите ти. – Той се изкашля, отпи голяма глътка цвик от манерката и продължи: – Става дума за гигантски къс застинала нечовешка музика, за озверена архитектурна форма. Само си представи, едно безного бетонно чудовище клечи на върха на планината. Сякаш приземено по голяма нужда.

– Къса ти погледа, казваш. – Прогонващия луф­тове изглеждаше крайно озадачен.

– Луцифер във формата на пумпал, толкова грама­ден, че дори огледалните води на езерата, дето се раз­ливат в долината, не могат да поберат отражението му.

– Брутално! – Прогонващия луфтове се взря някъ­де дълбоко във външния свят, опитвайки се да уло­ви с поглед въпросното нещо. – Къса ти се погледът, казваш? – промълви едва чуто той и въздъхна.

– Буквално – повтори Ловеца на организми и се зае да доразвие образа на чудото: – Сякаш самосвал е изсипал от Космоса безогледни количества бетон в гигантско кофражно яйце. Народите на този по­ луостров го нарекли Пумпала и вдигнали до него вавилонска Часовникова кула, която днес промушва небето и го кара да кърви.

– Да ти кърви небето! – Прогонващия луфтове се прекръсти.

– Луцифернално! – възкликна Ловеца на орга­низми.

В този момент Часовниковата кула удари два часа. Ехото разнесе из долината мощните камбанни удари.

– Ето! – Ловеца на организми изпадна в нездраво оживление.

– Ясно – каза Прогонващия луфтове, без да му е ясно.

Двамата странници се смълчаха. Изведнъж, ся­каш по сигнал, се разнесе пулсиращо оглушително хрупане от всички страни и Плешивата планина за­ почна страшно да ечи. – Какъв е този шум?

– Дървоядът. – Ловеца на организми се опитва­ше да надвика яростния шум. – Ненаситна напаст. Ликвидира листната маса на полуострова. Започва работа при новолуние.

В този момент Часовниковата кула удари един часа. Ударът сякаш подплаши дървояда и той спря да работи.

– Би един, а беше два, и то преди минути – въз­кликна смаян Прогонващия луфтове. – Времето тръгна назад с бясна скорост?!

– Спокойно. Пумпала е омагьосан хронотоп, зат­ворил в себе си края на света. Схващаш ли?

– Това не мога да го схвана.

– И аз не мога – промълви с философско отстра­нение Ловеца на организми. – Никой не може, защо­ то е самата истина.

Ударната вълна от биенето на Часовниковата кула беше толкова силна, че разпъди мрака, забулил върха на Плешивата планина.

– Ето го – промълви заклинателно Прогонващия луфтове. – Виждам го! – възкликна той, докато се опитваше да задържи в погледа си овален призра­чен обект, кацнал на върха на планината, от чийто корпус израстваше висока кула, толкова висока, че върхът ѝ докосваше рога на новата луна.

– Ето го, имаме го – възкликна Ловеца на орга­низми, сякаш обектът беше успешно заснет.

– А вътре, какво има там вътре? – попита със стиснато гърло Прогонващия луфтове, готов да се прекръсти за пореден път.

Ловеца на организми се смълча. Не знаеше как да продължи разказа си. Не беше влизал вътре. Не само той, никой.