Блага Димитрова и необходимите отклонения от пътя
Светът на Блага Димитрова е идеална вселена. Той е райска градина, в която всичко е деликатно, красиво, нежно. Светът й е една невъзможна реалност, която остава неосъществена. Можем само да четем за нея, защото важните неща убягват на човека все повече днес.
Също както героят от романа „Отклонение“, Боян, кара бързо, устремен на някъде, не поглежда пътя, изпреварва, състезава се с времето и животът изтича между пръстите му, така и ние препускаме през ежедневието си и само за няколко кратки момента си даваме сметка, че трябва да забавим темпото. Малцина са тези като Неда – археолози не по професия, а по призвание. Те са чувствителни, несъзнателно улавят вибрациите във въздуха и живеят някъде на отклоненията от пътя. Там, където са скрити истинските неща и където шумът на суетния свят не достига. Те могат да ни кажат много, не само за женската природа.
Блага Димитрова може да бъде описана по много начини, но популярния и обиден по наше мнение етикет „женски автор“ не е за нея. Не можеш да затвориш такъв умопомрачителен талант в клетка. Блага Димитрова е гигант в българската литература. Тя е от задължителните автори за всеки един човек. Нежното описание на женската природа в поезията и прозата й е картина от свят, в който мъжкото и женското участват наравно, просто картината е погледната през женските очи. И именно това я прави задължителна.
„Пътуване към себе си“, „Лавина“, „Лице“, стотиците стихотворения, романът „Отклонение“ нареждат този автор сред най-големите таланти на българската литература. Днес се навършват 96 години от рождението й. А миналата година се навършиха 50 години от публикуването на „Отклонение“. Романът който всеки мъж и всяка жена трябва да прочете. За срещата на две противоположности. За случайно поетите отклонения, които ни вкарват в правилния път. Ако сами поискаме… Ето малка част от него.
„Вие ме осъждате с погледи за моята любов. Вместо аз да ви осъждам за вашата нелюбов и полулюбов.“
„Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!“
„Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест.“
„Не се страхувай от риска, страхувай се от сигурността!“
„Бягайки от любовта, ограбвам чувството и се самоограбвам. Светът обеднява… Нека си разбия главата. Да спя на гол камък. Но да не затъвам в това тресавище на полу-живот, полу-любов, полу-смелост. А какво ще постигнеш? Четвърт час, четвърт близост, четвърт сърце. Ти, която искаше или всичко или нищо…“
„Лицемерните не могат да простят искреността на чувствата ми. Те дебнат моите летящи стъпки, за да ги окалят и смъкнат долу. Още една усмивка в света искат да угасят. Да стане мрачно и студено като в затвор. Да облечем в черно-белите дни. Да няма нощ с голи, лунни рамене!“
„Случаят е материализирана наша воля, наш дълбок подсъзнателен вик.“
„Последна любов – тя причинява мъка, по-скъпа от всички радости на целия ти живот, взети заедно.“
„Ти ме чакаше, ей така приседнал на рухналите стъпала да късно. Почти в същата поза. Същият човек и съвсем друг. Изтъркано, окъсяло сако. Оръфани обуща. Видях отдалече силуета ти, очертан върху силуета на развалините. Бе някак двусмислен: сърдит и
радостен, нетърпелив и лениво отпуснат. И също двусмислена луна грееше над руините.“
„Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.“
„Хора, сърцето ви е като домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата. Колко сте виновни, хора, пред любовта, задето сте я оковали във вериги, затворили зад решетки, заключили в спални, затиснали в дебели законници, турили сте я на колене в студени църкви, под трънен сватбен венец, разпънали сте я на кръста на раздвоението, задушили сте я в маски на лицемерие и попско благоприличие. Колко сте виновни, хора, пред най-голямата чистота, висота и красота на живота!“
„Не искам да затворя живота си в странична, еднопосочна уличка. Искам да изляза на простор! Да се осъществя. Искам свободно да избирам и сменям посоките си!“
„Няма никога да си простя, че убих един ден!“
„Подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда – всичко това убива чувството. А чувството е най-нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.“
„Станали преди деня, ние двама държим целия огромен ден в ръцете си. Няма да го изтървем! Заедно с цялата ранобудна страна и ние сме на крак, по-бодри от всички.“
