Дългоочакваната ядрена сделка с Иран изглежда е факт, а банкерите доволно потриват ръце за новооткрития пазар, но действителността изглежда е малко по-различна. Западните компании ще трябва да почакат преди да могат свободно да навлязат на пазара. Сред американските износители, обаче има един сектор, които веднага получи зелена светлина да започне, а именно – авиационният сектор. Сектор, който определено го заслужава. В продължение на десетилетия иранските авиокомпании бяха принудени да се обръщат към черните пазари, за да могат да се снабдяват с нужните им части и да ремонтират самолетите си. Сложни машинации с договори и офшорни компании имаха за цел да скрият всичко от зоркото око на американците. Mahan Air, вторият по големина авиопревозвач в страна, стана част от подобен тип сделка само два месеца преди да бъде подписано споразумението. Използвайки иракска фирма те успяха да закупят 9 нови самолета Airbus.
Тези сенчести сделки бяха единственото нещо, което крепеше цялата авиационна индустрия в страната, но на каква цена? Според Aviation Safety Network в Иран е имало 28 самолетни катастрофи от началото на века, които са взели живота на повече от 500 пасажери. Средната възраст на самолетите на националния превозвач на Иран Iran Air е 26 години. От другата страна на Персийския залив в Дубай, флотът на Emirates е само на 7. Американските санкции имаха за цел да фалират иранската авиокомпания, защото имаше подозрения, че самолетите им са използвани за военни цели, но единственото, което постигнаха, беше фактът, че компанията беше принудена да използва по-стари и по-малко безопасни самолети. Всеки път когато станеше инцидент със самолет на Iran Air иранците се обединяваха зад правителството си и обвиняваха американците за смъртта на невинните цивилни граждани.
Тази политическа грешка от страна на САЩ беше поправена миналата година след като временно бяха облекчени санкциите и на Iran Air беше разрешено да започне да купува резервни части за своите почти нелетящи самолети. А сега администрацията на Обама би искала да започне нова страница в отношенията си с Иран. Америка ще „даде възможност за продажба на пътнически самолети и резервни части и услуги на Иран“ според Joint Comprehensive Plan of Action, постигнат от преговарящите. Освен, че ще подобри условията за иранските пътници, тази стъпки би означавала и милиарди долари приходи на западните производители на самолети, включително и на американски фирми като Boeing. Милиарди долари също така ще достигнат и до западните доставчици на резервни части, финансисти, лизингодатели, ИТ сектора и редица други компании.
Преди революцията от 1979 Iran Air и Boeing бяха неразделими. Иранската авиокомпания беше една от първите оперирали Boeing 747SP (смалена версия на двуетажния 747) на 11-часовите полети по линията Иран – Ню Йорк, която съществува и до ден днешен и се обслужва от същите самолети. Рекламите на Iran Air възхваляваха западното инженерно чудо наречено Boeing и в същото време предлагаха обслужване, достойно за Emirates. Преди 30 години, летищата в Доха, Дубай и Абу Даби не съществуваха, а Iran Air рекламираш стратегическото си положение на Техеран като свързваща точка между Азия и Европа. Авиокомпанията дори беше закупила два произведени във Великобритания Concordes. Но всичко това са само спомени сега.. Аятолах Хаменей, върховният лидер на Иран, продължава да твърди, че Америка е враг номер едно със или без санкциите, а редица американски политици споделят чувствата му. Но кой е казал, че враговете не могат да правят бизнес помежду си?
Иранските авиокомпании и западните производители на самолети ще погледнат към практичната бизнес страна на нещата. Иран ще се нуждае от 400 нови самолета само през следващото десетилетия – 100 от които ще бъдат за Iran Air. Председателят на Iran Air Фархад Парвереш е обмислял закупуването на нови Boeing 777 и 787 още преди ядрената сделка да беше станала факт. Той също така е хвърлил и око но новите Boeing 747-8, самолети, за които Boeing трудно намира купувачи. Но Фархад Паршереш не крие и симпатиите си към Airbus и особено към Airbus A321. Единственото, за което може да се надяваме, е бизнес преговорите да не продължат цели 36 години, колкото бяха нужни за постигането на новото ядрено споразумение с Иран.