Екатерина Дончева: поглед в света на една стюардеса

Каквото и да си говорим, някои професии са по-интересни от други.

Не че не бихме ви запознали с ежедневието на един счетоводител, но е далеч по-вълнуващо да видим гледната точка на една стюардеса: за работата й, за случките, които я сполитат в самолета, за живота й във въздуха и за мръсните вицове за стюардесите и пилотите.

В това интервю ще ви запознаем с Екатерина Дончева: стюардеса в „България Ер“, която работи там от пет години и е имала възможността да посети десетки градове и да се срещне с хиляди хора на борда на самолетите на националния превозвач.

Приятно четене!

Откъде се появи стремежът към тази професия?

Решението да стана част от кабинния екипаж на националния превозвач беше естествено продължение на живота ми. От малка гледам излитащите и кацащите самолети, защото живея близо до летището. Всеки път си казвах: „Искам да съм там, на борда“. Затова и когато дойде време да избирам посоката, в която ще се развивам, реших да градя кариера в професия, която ми харесва. Исках да разказвам с желание за изминалия работен ден, исках да работя на 11 000 метра над земята и да мога да съм част от нечие приятно преживяване.

А може и съдбата да има пръст в цялата работа – на прощъпулника, когато съм била бебе, първият предмет, който съм хванала, е бил самолет. Всичко е било предначертано!

По-малки ли са ежедневните проблеми, гледани от височината на самолета?

За пътниците – може би. Когато аз и колегите ми от кабинния екипаж се качим на самолета и го подготвяме за излитане, ние нямаме проблеми. Всичко остава на заден план. Единствената ни мисия през следващите няколко часа е да осигурим комфорт за всички на борда, да следим за безопасността на пътниците и да бъдем нащрек, защото при нужда ние сме хората, които трябва да реагират.

Променя ли мирогледа животът във въздуха?

Не съм се замисляла, но може би да. Ние не живеем във въздуха, ние сме домакините в самолета. В този смисъл може да приемем, че всеки ден посрещаме в дома си стотици хора от десетки култури. Всеки наш работен ден е толкова различен, колкото различни са и пасажерите ни. Това те научава да си много толерантен и възприемчив. Най-хубавото на професията обаче е, че когато хората се качват в самолета, почти винаги са щастливи и заредени с положителна енергия. И ти само трябва да продължиш да ги радваш.

Преживяване, което промени мирогледа ми обаче е пътуването ми до Зимбабве. Там прекарах месец като част от екипажа на един от самолетите на авиокомпанията. Това е редовна практика за „България Ер“ – самолети на авиокомпанията с кабинен екипаж обслужват местни линии в екзотични страни за определен период от време. Този път и аз бях част от преживяването. И смело мога да заявя, че се върнах променена. Престоят в Зимбабве беше огромен културен шок за мен, но изцяло в положителен смисъл. Там видях как местните, които са изключително бедни, се подкрепят помежду си и са щастливи. Условията, в които живеят не са ги накарали да озвереят един срещу друг, а да се сплотят. Всички от екипажа се сприятелихме с от тях, ходихме на барбекю заедно, шегувахме се. Те ме научиха, че хората, с които си заобиколен, са истинското богатство, с което разполагаш. Върнах се в България в края на март, заредена със сила за нови приключения, заредена с още усмивки и желание да помагам.

Коя е най-стресиращата случка, която ви се е случвала по време на полет?

За щастие през петте години, откакто съм стюардеса, не съм ставала свидетел на стресиращи ситуации. Но имаше една много куриозна случка, която се разигра на един от последните ми полети. Двама пасажери си направиха шега – единият се престори, че е припаднал, а другият ме извика, за да ме помоли за помощ. И ме изненада с думите: „Колегата ми изгуби съзнание, като видя колко сте красива!“.

Признавам – изненадаха ме, дори се засмях. Но такива шеги са изключително неуместни, защото в главата си вече бях обмислила всички точки от плана за действие, когато на човек му прилошее и изгуби съзнание. В такива моменти аз и целият екипаж на борда сме отговорни, ако нещо му се случи. Ние сме отговорни за всеки пътник на борда и сме техният психолог, лекар, а както наскоро видяхме пример от друга авиокомпания – понякога може да се наложи да бъдем и акушери. Подготвени сме за всяка една от тези роли.

Много хора се страхуват да летят. Какво ги съветвате?

Да, така е – много хора изпитват страх от летене. Но за да дам конкретен съвет, трябва да знам за какъв страх става въпрос. Ако е просто притеснението при първия полет, притеснението от непознатото, то тогава е по-лесно. Хората просто трябва да дишат дълбоко и да изискват информация. За всичко. Постоянно. Когато са информирани какво се случва на борда, къде се намират и кога ще кацне самолетът, те се успокояват и напрежението спада.

По-трудно е да помогнем на хората, които изпитват фобия от летене. Те са напълно наясно, че няма адекватно обяснение защо се страхуват, но се страхуват панически. Съветът ми към тях е да съобщят предварително на някой от членовете на кабинния екипаж, че имат фобия. От тук насетне всичко е в ръцете на стюардите и стюардесите. Аз например започвам от най-дребния, но ефективен детайл – следя дали човекът има постоянно пред себе си шише с вода. Ако случаят е много тежък, му предлагаме лекарство, което да отнеме от напрежението.

Инициирането на интересен разговор с пътника също върши чудесна работа за снемане на напрежението. Първо проверявам какво е психичното състояние на човека, като го питам въпроси, свързани с него – откъде е, какво работи, доволен ли е от професията си. Започвам разговор, в който той да се стреми да отговори на въпросите и да мисли за тях, а не за това, че лети в самолет. Този метод на работа е успешен.

Смешни ли са ви вицовете за пилотите и стюардесите?

На мен лично не. Смятам, че те оставят у хората грешно впечатление за нас и нашата професия.

Какви са нужните съставки, за да протече един полет спокойно, дори приятно (освен, очевидно, самолетът да се приземи)?

Първо пътниците трябва да са доволни. Когато те са спокойни и усмихнати, полетът е приятен. А това се постига, когато кабинният екипаж подхожда към работата си с отговорност, професионализъм и действа екипно. Много е важно да обръщаш индивидуално внимание на всеки пътник. Случвало се е например в последния момент преди излитане, пътник да каже, че е вегетарианец и иска специално меню на борда. В такива моменти, ако сме още на земята и има достатъчно време преди да излетим, правим всичко възможно да сменим менюто му – обаждаме се на колегите от кетъринга, проверяваме дали е възможно толкова бързо да се подготви такъв тип меню и т.н. Понякога можем, друг път – не. Но сме длъжни да му обясним, че занапред може предварително да заяви меню според предпочитанията си – вегетарианско, арменско, мюсюлманско или друг тип. Винаги обаче сме длъжни да опитаме да предоставим на пасажера това, от което има нужда. При бизнес класата например за всеки пасажер се грижи отделен стюард или стюардеса и има определен етикет, който изпълняваме. Стремим се всеки един пътник да се наслади на пътуването.

Кое е най-дразнещото нещо, което правят пасажерите в самолета?

Не толкова дразнещо, колкото притеснително е, когато пасажерите не изпълняват инструкциите ни. Когато кажем да останат по местата си със закопчани колани например, единственият ни мотив е да се грижим за безопасността им. Всички от екипажа сме преминали през специални обучения, преди да се качим на самолета и знаем кога е безопасно да се махнат коланите и кога хората могат да стават от местата си. Затова когато пътниците не следват инструкциите ни, ние се притесняваме за тях.

Може ли да си представите да работите в офис от 9 до 18 ч., плътно на земята?

Опитвала съм, но дори самата мисъл ме отблъсква. Нашата професия е изключително атрактивна и динамична. Харесва ми разнообразието. Всеки работен ден е различен, работното време е плаващо, а комуникацията с хора от различни народности ме обогатява всеки ден.

Може да видите снимки от приключението на Екатерина в Зимбабве в галерията.