НА 20 август 2013 г. вестник Либерасион се опита да съживи колебливото си разпространение със следния рекламен лозунг: „Когато всичко върви бързо, има само едно решение – да бъдем още по-бързи.“ Това, изглежда, се оказа лошо решение. Година по-късно продажбите на всекидневника продължиха да се сриват, а ръководството му обяви, че ще съкрати над една трета от служителите. В същото време поиска от оцелелите да произвеждат повече „съдържание“ с по-малко журналисти. Новият главен изпълнителен директор Пиер Фреденрайш предупреди бунтовно настроените: „Или това, или смърт.“ Без съмнение ще се случи и едното, и другото.
По света, разбира се, има куп по-болезнени проблеми от безкрайната агония на едно неголямо предприятие със слаб оборот, малко клиенти и недостатъчно основание да съществува. Тази история обаче осветлява два важни момента в един разказ за нашето време. Първият е свързан с печатната преса. Нейното общо състояние се колебае между упадък и кома. Управляват я ръководители, които вече не вярват нито в икономическото ѝ бъдеще, нито в демократичната ѝ мисия. Вторият момент засяга управляващата левица, способна да изразява единствено наемническите страсти на противниците си („Обичам предприемачеството“ – вж. статията на Режис Дебре). Либерасион, който пое щафетата от Франсоа Оланд, логично беше засмукан от тези две едновременни вихрушки. „Смъртта“, която витае около всекидневника, дава само предварителна представа за предупреждението „Левицата може да умре“, с което министър-председателят Манюел Валс се опитва да събере последните верни поддръжници.
В случая с вестника предлаганото въображаемо лекарство е оцеляването да се обвърже с всичко друго, но не и с журналистиката: организиране на конференции, платени много добре от териториалните общности ; „кръстосан маркетинг“ с компанията „SFR-Numericable“, основния акционер на изданието; превръщане на редакционните помещения в място за забавление в един моден квартал на столицата. Колкото до перспективата за управляващата левица, тя се свежда до призиви към привържениците ѝ да не се отклоняват от поетия път (довел всъщност крайната десница „до портите на властта“), защото нямало друг начин… да се попречи на крайната десница да стигне до властта.
Ако не се поддадем на обичайния недостатък на журналистиката да намира необикновеното там, където обикновените хора веднага откриват стари хитрини, ще видим, че отдавна вече никой не смята Лоран Жофрен за наследник на Жан-Пол Сартр, основателя на Либерасион, нито Франсоа Оланд – за наследник на Жан Жорес . Френският президент прояви доста голяма самоувереност, като разтръби, че „истинският му противник“ са финансите, при положение че всъщност беше решил да не предприема нищо срещу тях. А какво да кажем за директора на Либерасион, който в едно и също интервю първо обяви, че всекидневникът му е „най-свободният във Франция“, а после предупреди работещите все още там с думите: „Няма да обиждаме акционерите, които вложиха 18 милиона във вестника“ ?
Наистина най-добре е да се въздържаме от обиди към акционерите, особено ако скоро ще им искаме още пари. Акционерите на големите медии са сред най-богатите хора в страната. Те си поделят основната част от френските издания, доходите им идват от най-динамичните сектори на световната икономика (индустрията за луксозни стоки, големите обществени строителни обекти, въоръжаването, интернет). Те не спират да местят капиталовложенията си от един вестник, телевизия или интернет сайт в друг. Като се има предвид всичко това, да насочваме изобличителните си речи и подигравки към настоящия президент или министрите му, е все едно да хулим дадено представление, след като най-напред сме превъзнасяли всичките му кукловоди. „Пожелавам на всички вестници и медии да имат акционер като нашия“, провъзгласи високо директорът на Поан за фамилията Пино . Обясненията в любов, които ръководителите на изданията отправят към собствениците, свидетелстват за тревожната промяна в съотношението на силите между журналисти и инвеститори.
Милосърдните богаташи
ПРЕСАТА вече е един твърде разсипан сектор, за да устои на милосърдните богаташи, които благоволяват да попълнят дефицитите ѝ. Либерасион губи всеки ден по 22 000 евро, или близо 16% от оборота си . Миналата година само два от 18-те френски всекидневника (Еко и Газет де курс), изследвани от асоциацията за наблюдение на печата OJD, са увеличили разпространението си – съответно с 1,86% и с 2,60%. В същото време 240 от 301 седмичника, месечника, двумесечни и тримесечни издания отбелязват спад в продажбите, който понякога е чувствителен: 21% за Енрокюптибл, 19% за Мариан, 16% за Канар аншене.
Спадането на интереса у читателите идва в момент, когато приходите от реклама също намаляват. В печата те са се понижили с 27% в периода 2009-2013 г. При тези условия големите собственици вече не инвестират в даден вестник с надеждата да извлекат печалба. „Серж Дасо губи само от Фигаросредно по 15 милиона евро на година от пет години насам. Мишел Люкас, ръководител на банката „Креди мютюел“, губи средно по 33 милиона с деветте си регионални всекидневника в Източна Франция. Клод Пердриел бележеше дефицит от 5 милиона, преди да отстъпи Нувел обсерватьор.Бернар Арно натрупа над 30 милиона загуби, след като купи Еко.Единственият оцелял – Франсоа Пино, дълго време трупаше печалба от 2-3 милиона с Поан, но е на загуба през първото полугодие на 2014 г.“, припомня списание Капитал.
Причината Патрик Драи да реши въпреки това да похарчи 14 милиона евро за спасяването на Либерасион е, че той очаква друг вид възвращаемост на инвестицията. „Много се внимава, преди да бъдат отправени нападки към собственик на вестник, продължава Капитал. Патрик Драи, невзрачният шеф на „Numericable“, беше „никой“, когато тръгна да щурмува SFR. Тогава беше атакуван по всички линии: бягство от данъци, съмнителни холдинги на Бахамските острови, несигурна френска националност… Ето защо избраЛиберасион. Това не е TF1, разбира се, но разубеждаващият ефект не е за пренебрегване. Ксавие Ниел се превърна от своя страна от пират на телекомите в член на влиятелните кръгове, след като през 2010 г. стана съсобственик на Монд. И то с малки разходи – всеки ден богатството му се покачва на борсата с над 30 милиона евро – сумата, която е инвестирал във вечерния всекидневник.“
Не е нужен обаче постоянен натиск, за да се вкара редакционната линия на почти всички медии в съзвучие с реториката на либерализма и строгите икономии. Обучението на повечето икономически журналисти и автори на уводни спатии, както и отреденото им място в обществото гарантират, че те доста спонтанно ще мислят като Международния валутен фонд, Сметната палата или едрите собственици.
Американският икономист Пол Кругман отбелязва почти всяка седмица в Ню Йорк таймс, че всички страхове на монетаристите бяха опровергани, особено опасенията да не би публичните дефицити да развържат инфлацията. Същевременно всички предупреждения на кейнсианците бяха потвърдени, най-вече идеята, че политиката на строги икономии ще спре растежа. Кругман обаче изразява съжаление, че именно монетаристите продължават да играят водеща роля, особено в големите медии. Изненадващо ли е тогава, че почти пълното изчезване на независимия печат и постепенното му подчинение на интересите на едрите собственици, които вече определят икономическата и социалната политика на правителствата, подхранват консервативните настроения в една Европа, обхваната от криза?
От две години насам френският президент води икономическа политика, която следва препоръките на печата. И следователно резултатите са много лоши. Но вместо да са благодарни на господин Оланд за това, че е отделил такова внимание на гибелните им предписания, водещите журналисти сега го призовават да ускори ход в същата посока. И после, когато мисията бъде изпълнена… да си подаде оставката. „Защото няма да бъде преизбран, порицава го бившият евродепутат социалист Оливие Дюамел по „Европа 1“,нека поне да довърши реформите, за да остави следа в историята.“ И както повелява плурализмът, журналист от Фигаро подканва държавния глава към същата саможертва: „Оланд днес изглежда лишен от каквато и да било възможност да спечели отново доверието на хората. Това не е ли още една причина, когато е изправен до стената, да изиграе последния си коз? А именно да осъществи докрай, открито и смело, една реформаторска либерална политика, макар и с риск да загуби мнозинството си?“ „Завръщането“ на Никола Саркози изглежда гарантира, че личностното противопоставяне между привърженици на една почти напълно еднаква политика ще продължи да изпълва обществените дебати във Франция в близките години. И че медиите ще дадат забързан ритъм на всичко това чрез сондажи и предупреждения за терористични заплахи.
От 1989 г. предаването „Аз съм при вас, там долу“ по радио „Франс Ентер“ позволяваше на една голяма и социално разслоена аудитория да избяга от тези манипулации благодарение на оригиналния поглед върху актуалните събития в социален и международен план. Журналистите от Монд дипломатик бяха канени редовно в това предаване. През юни т.г., под претекст че водещият Даниел Мерме е много възрастен и че социологически проучвания сочат спад на броя на слушателите, ръководството на радиостанцията авторитарно закри това пространство на свободното слово. За сметка на това „Радио Франс“ продължава да се обръща към известни водещи като Кристин Окрен и други журналисти, които нижат съвсем реално провал след провал. Никола Дьоморан например неотдавна бе изхвърлен от ръководството на Либерасион по настояване на 89,9% от служителите на вестника. Те двамата обаче са част от постоянното присъствие, понеже са напълно спечелени за глобализацията от гледната точка на собствениците на предприятията (Окрен) и от позициите на социалния либерализъм (Дьоморан) . Следователно изчезването от националното радио на единственото всекидневно предаване, което се открояваше от общия медиен хор и в своите проучвания даваше думата на народните слоеве, е като удар с брадва по плурализма.
Ето защо е още по-наложително Монд дипломатик да бъде защитен и да бъде разширено влиянието му. През 2013 г. мобилизацията на читателите ни даде резултат. По отношение на разпространението (спад с 0,61% според OJD) месечникът в действителност устоя много по-добре от повечето печатни издания. Размерът на читателските дарения, които се превърнаха в основен стълб на финансирането ни, се увеличи сериозно и достигна над 243 000 евро (срещу 180 000 евро през 2013 г.). И накрая, броят на абонатите на дигиталните ни архиви през първата година от съществуването им – 2013 г., достигна 6947, а до септември 2014 г. скочи на 11 382.
Последният пример е показателен – ние се стремим да изпреварим спада в продажбите на вестника и все по-ограничената роля на приходите от реклама (1,6% през 2013 г.) за оборота ни, като постоянно измисляме други средства, включително дигитални, чрез които да разпространим идеите си. Това ни позволява да мобилизираме нови читатели, за да имаме по-голяма тежест в обществените обсъждания. Нашият Критичен учебник по история, публикуван миналия месец, се вписва в тази редакционна и политическа перспектива. Освен това той е един от проектите, които нямаше да доведем до успешен край без вашата помощ, под формата на абонаменти и дарения.
През 2013 г. Монд дипломатик изпадна от списъка на 200 издания, подпомагани най-много от държавата, където фигурираше на 178 място. В същото време списание Closer остана в списъка (на 88 място със субсидия от 533 221 евро), а всекидневникът Опинион, който защитава интересите на собствениците, влезе в него. Тази поредица от неуместни решения подчертават спешната необходимост да бъдат преразгледани помощите за пресата. Те би трябвало да се отреждат на изданията, които допринасят за демократичните разисквания и отказват да зависят от подаянията на богаташите. Далеч сме от това обаче, при положение че телевизионният канал „Телевизия – 7 дни“ от групата „Лагардер“, получава близо 7 милиона евро годишно, а Монд дипломатик… 108 600 евро. Но и в този случай усилията на читателите ни помагат да се уравновеси положението, понеже две трети от даренията, които те ни дават, след това им се връщат под формата на данъчно облекчение.
Да избягаме от бързината
НАВЛИЗАНЕТО на дигиталните технологии откри пътя за хаотичното самообслужване. Всички статии са струпани безразборно и еднопланово. Но вече се усеща една форма на умора от постоянно течащата повърхностна информация, непосредствения и предвидим коментар на най-незначителните (привидни) новини, последните модни думи, егоцентричните емоционални състояния, моментните избухвания, театралната меланхолия, кратките депресии.
Именно в тази ситуация нашата уникалност се превръща в предимство, защото ни позволява да избягаме от бързината, от пресищането, от разпаления тон, от опростяването. Знаем обаче, че трябва да вървим отпред, да осведомяваме за различните разисквания и проекти и самите ние да измисляме стратегии за отвоюване на територия. Да поспрем, да помислим, за да можем да продължим с отворени очи.
Монд дипломатик се промени много през последните шестдесет години, но спокойното рационално мислене, надеждата за прогрес, отказът да вие заедно с вълците остават непроменени. В днешно време, когато цели народи потъват в мракобесие, страх и параноя, ние продължаваме да смятаме, че разумът, науката, образованието, знанието, историята могат с основание да заменят емоциите, вярванията, предразсъдъците, суеверията, фатализма, закона на кръвната мъст. И да поставят началото на проект за човешко освобождение.
Ние не сме обсебени от темата за упадъка, защото продължаваме да залагаме на независимостта. Средствата да продължим тази интелектуална борба зависят от вас.
LE MONDE DIPLOMATIQUE
