Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга?

По повод 125-годишнината от кончината на Захари Стоянов ви предлагаме предисловието на знаменитите му „Записки по българските въстания“.

————————

ПРЕДИСЛОВИЕ

Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството. Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях ръководил, били ли са те чисто народни движения, или плод на вънкашни някои побуждения – това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна. Според едни българските въстания били приготвени от агентите на панславистическите комитети; според други тия, българите, като мирен и земледелчески народ никакво въстание не били в състояние да организират и без причина се нападнали от башибозушките тайфи Най-после според трети и четвърти няколко несмислени младежи се събрали без знанието на народа и се опитали насилствено да го възбунтуват против волята му… Разбира се, че авторите на тия лъжовни източници, повечето чужденци и заклети врагове на българския народ, умишлено и със злонамерени цели крият истинските причини на нашите народни движения. Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипломати, които трябваше да бъдат признателни най-напред на българските въстания, старателно се мъчат да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Напротив, днешната наша свобода има безбройно число мъченици – херои, българи, наши братя, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща – чедото си и обратно. Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес.

За да не ме набедят за твърде горещ поклонник на българските въстания, аз бързам да си призная, че напълно съзнавам заедно с всички слабата страна на тия наши въстания, зная, че ако ги разгледа човек със строго критическо око, ще ги намери повечето театрални, непрактически и необмислени сериозно, но кой е крив в това? Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не притежаваме друго по-славно минало, което да ни характеризира като народ. Освен това има друго по-важно обстоятелство, което не трябва да изпущаме, когато говорим за чисти народни движения, за целта и намерението на отделни личности. Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това и онова предприятие, захванато от мнозина или от едного деятеля, но от святата цел и благородните побуждения, от които са се ръководили деятелите. За нас това е важно. Ние можем да изброим мнозина херои, които са посягали на живота си, както казах, които са убивали чеда и жени, които са жертвували мило и драго за известна цел и идея. Каква е била тая цел и идея? Освобождението на България изпод турското иго. Това е за нас достатъчно. „Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци“ и пр. – викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния обществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малко-много характер на пожертвование, на хероизъм и пр. Признаваме, че тяхна милост са били практични хора, знаяли са кайметът на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и унуки, били са добри християни; но всичко това се е въртяло все около собствените черва с някои дребни изключения. Съвсем си няма мястото да обвиняваме нашите деятели по въстанието. Ако те не можаха да извършат нещо по-сериозно, затова пък самият български народ е виноват, защото не е бил достоен да се възползува от случая, не било дошло още онова време, за да оценен и той свободата. Мнозина ще да ни възразят може би, че в такъв случай не трябвало да се приготовлява никакво въстание; трябвало да се чака да блесне „просвещението“. На тоя въпрос ние ще да отговорим, че не са само нашите деятели по въстанието, които са били заблудени от своя безпримерен патриотизъм, да не можат да видят по-надалеч. Накъдето и да се обърне човек, от миналото на другите народи се вижда, че тия са имали своите Левски, Бенковски и пр., които са си въобразявали, че с едно махвание ще да можат да съкрушат тиранина. Хора като Наполеона, който е тиранизирал цяла Европа, който е заповядал на няколко свои събратя монарси, при всичко че не прилича на Левски и Бенковски, не влезе ли във Франция да превзема царство с 30-40 души пиени вагабонти? Тогава що остава на нашите бунтовници, които не са чели ни „Mémorial de Sainte Hèléne“, нито пък са писали „Маnuel d’Artillerie“, и „Еtudes sur le passé et l’аvenir d’artillerie“? Кромвел е казал велика истина, че в големите преврати най-далеч отивали ония, които не са знаяли накъде ще вървят от най-напред. Хора, които нямат определен план предварително, точно и ясно, които са живи органи, отдадени всецяло на събитията, не зависи от тях самите да вземат връх и да преодолеят препятствията.

И така нашите въстания заслужават да се опишат и изучат заедно с всичките свои по-известни херои, за която цел и се завзех, за да направя начало. Най-много се занимах с Панагюрското въстание не само за това, че за него имам най-точни сведения; но и по тая още причина, че в него взе най-голямо участие народът и че неговите апостоли-организатори Волов, Бенковски, Икономов и Каблешков се самоубиха, нещо, което не стана ни в един от останалите окръзи. Онова, което говоря за Панагюрския окръг в приготовленията, може да се приспособи и за другите окръзи, разбира се, в по-ограничени размери. Старах се да бъда точен и верен в границите на действителността, без ни най-малко преувеличение на тоя или на оня факт. Не се ръководих от никакви авторитети и правила: святата истина ми бе знамето. По тая причина именно характеристиката на мнозина мои херои и някои картини, копирани от действителността, излизат малко груби, да не кажа, и отвратителни, за което пак аз не съм виноват, а българският живот, че е създал подобни сцени и типове. Не се опитах ни най-малко да облагородявам и претънчавам тия събития, защото в такъв случай, ако на мястото на Ворча войвода и на Иван Арабаджията турех влюбени скелети, глупави любовници и педанти-учени, които да охкат, ахкат и да цитират в разговорите си Гетя и Хайне – то книгата ми не щеше да има български отпечатък при всичко, че е написана на нашенски язик. Зная средствата за това облагородяване, но не исках да се възползувам.

Ще забележат читателите, че между моите херои не фигурират твърде начесто ни учени глави, ни тежки тьрговци, нито пък влиятелни богаташи, а прости и обикновени хорица, все от долня ръка. Не фигурират те именно затова, защото делото, което описвам, е чуждо за тях. Наистина, че днес, когато няма вече бесилка, Диар-бекир и башибозушки ятаган относително ония, които са патриоти, когато е време на хвалба, ни един същински патриот не може да си отвори устата да каже своите заслуги пред днешнате незвани патриота, че тия направили това и онова. Не га слушайте. Може би и тия да са заслужили нещо кой с някой махзар, кой с убедителното си хитро слово пред пашата, кой с патриотически стиховце и пр.; но не забравяйте, че аз пиша за такива хора, зад гърба на които са се крили първите на пета и десята степен. От моите херои, истински патриоти, малко са останали днес живи, за да види потомството що ще каже патриот. Днес не е епоха за патриотизъм, а за гечинмек. Както в турско време, така и сега аз не можа наброи до пет души хора от горня ръка, учени и богати, които да са издигнали гласа нависоко, да са повели простите смъртни и да са казали: „Аз съм такъв й онакъв, аз мисля така“… Зная нещо по-лошаво за тоя род високи и учени хора, помня стотина фактове за техните дела и поведение, било при турците или сега, но ако задълбочина, ако туря тия фактове на върволица, ще да накарам мнозина с милозливи и благородни сърца да си прехапят язика.

Признавам, че до много събития се коснах твърде повърхностно, множество факти останаха непояснени и неизследвани, но всичките тия погрешки аз можах да залича само тогава, ако лично отидех на мястото да ги изпитам и проверя. За тая цел не жалих ни труд, ни неудобство; но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се няколко пъти до българското княжеско правителство, което ми отказа категорически без мотиви и обяснения. В същото това време, когато на моето прошение се пишеше в Министерския съвет отрицателна резолюция, господа министрите решаваха с гордост на лицето да се отпуснат от народното съкровище следующите суми; на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, да си направи къща – 17000 лева (наши пари 85000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов – 42 000 лева (наши пари 210000 гроша). На хаджи Мехмедали се отпуснаха пари, че във време на башибозлука стоял мирен, т.е. не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на руските молодци за тая им заслуга, че във време на преврата, когато на сеизинът Срирота би позавидели и еничер-агалар, тяхна милост с камчиците в ръка, показаха гореща вярност в изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години… Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал само при турското владичество, а днес е невъзможно да се направи разлика между родолюбеца и шпионина; палмата на първенстврто се подава на тоя последния… Луди глави са били ония, коити са спущали куршумът в мозъка сн за щастието на другите. Какво заблуждение. Нека ги подритват днес по улиците, за да им доде умът в главата… Опитах се да си доставя нужните сведения чрез приятели и познайници, но и тук ударих на камък, ще да удари и всеки един. който последва моя пример. Ни един от тия последните не посрещнах да погледне на работата обективно, от обща точка. Всичките захващат единообразно: „Когато аз получих изюестие, когато пламна в гърдите ми народната искра“ – и пр. За едно аз повечето от нашите хора, (въстаници) са готови да скрият и претълкуват най-важните факти, особено ако тяхна милост са малко-много развити, учители например, свещеници или пък обикновени хора с претенции. До стотина писма притежавам аз от разни лица, в които се наричам патриот, поборник и пр., а всичко това не е за друго за нищо, освен да спомена имената на тия хора. Ето защо аз съветвам бъдещите любители на българските нови движения, когато събират сведения, да предпочитат простите и безкнижовни хора, които са най-верните и добросъвестни източници. Пази боже да потърсиш сведения от родителите и сродниците на някой от по-забележителните покойни деятели по въстанието: щом ги попиташ за миналото на покойния, бистри сълзи рукват от очите им – сълзи спекулативни и лицемерни, разбира се, – така щото човек трябва да има особено търпение. За да подигнат в очите на народа своята роднина или син, и тия се впущат понякога да поетизират неговите дела. Намерих и такива оригинали, които да притежават на ръцете си безценни документи по народните ни работи. „Не ги даваме – отговаряха тия – Нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуки!“ Особено първата част на книгата ми е малко еднообразна, защото няма в нея твърде трескави херойски подвиги – въртение на ножове и пукание на пушки. Но с втората част аз ще задоволя читателите. Много ненужни второстепенни и третостепенни факти и подробности намериха място в книгата ми. Много изхвърлих, но и немалко оставих, защото, като не се турям в положение да направя строг разбор между нужното и ненужното -излагам ги пред очите иа безпристрастния читател. той да ги анализира. Онова, което е от най-малка важност на заинтересувания очевидец, може би да съставлява драгоценност за другиго.

Мнозина приятели ме съветваха да бъда кратък, да се не простирам по-надалеч от фактите и границите на събитията, но аз помислих, че не пиша ни рапорт, ни статистачески данни. Освен това зная вкусът на повечето от нашата публика, че сухите и безцветни факти, нашарени с дати и цифри, не привличат твърде читатели, а само кабинетни любители, за които аз не пиша. Защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва, когато не удостоя поне с един поглед оригиналния субект, смелия поборник, предателя и пр., нещо, което не ще може да направи оня, който не е бил очевидец? Нашите малоразвити читатели не са още в състояние да се задоволяват само с голи факти, на което са приучени само американците и англичаните, за което свидетелствува и самата им журналистика – отдавна освободена от доктринерството и полемиката. Немислимо е да търсят читателите от нас съвременниците строга обективност и хладнокръвие. Ако Кондорсе говори, че безпристрастна история на един народ може да напише само незаинтересуаният чужденец, то тая истина може да се приспособи най-добре на нашите разказвачи, които не само че са били заинтересувани, не само че страдат от патриотически тенденции, но са изяли още и по стотина тояги за своите постъпки и убеждения. Възможно ли е от подобни хора да искаме хладнокръвие? Освен това недейте забравя, драги читатели, времето и обстоятелствата (1881-1883 г.), в които е писана настоящата книга. Най-много наруших аз всякакви благоприличия и правила, когато описвам делата на гнусния предател; а като дойда в Батак, Перущица и пр., когато ви въведа в окървавените храмове иа тия две исторически селца, там не искайте вече от разказвача никаква сметка. Думите: поганец, варварии, звяр, кръвопиец, и пр., които не звънтят твърде благоприятно и на моето ухо, неволно се изтърваха изпод перото ми. Впрочем, надявам се, че ще да получа прошка за тая грубост, защото множество обстоятелства има да ме извинят.

Влезте, читателю, в положолието на човек, който е имал съприкосновение с борците за българската свобода, който е бил свидетел на техните мъченически страдания, и вие ще да разберете, че днес е невъзможно да се заговори с благороден език, да остане човек на своята височина. Може ли съвременникът, бил той който и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще да се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на А. Кънчева, момиче на 15-17 години, се намираше през 1880 година под стрехата на една циганка, съдържателка на публично заведение; а по-голямата й сестра си оплаква дните из Влашко… Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковскн, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен (на последния лозе), като че народът, за който са се жертвували, се е потурчил? Но само това ли е? Накъдето и да се обърнеш, печатът на позора блещн във всичката своя голота. Матевски, тоя същий Матевски, другарят на Левски, организаторът на „Гимнастическите дружества“, комуто се дължи съществуванието на Южна България, бяхме свидетели, като се погреба. Двама души, с дискос в ръцете, ходеха от дюген на дюген, да събират по петаче и две за неговото погребание. На тоя дискос спущаха своята лепта и враждебните нам елементи, с които покойний водеше отчаяна борба. Каква национална гордост… По същото това време всичките български вестници бяха облечени с черно за смъртта на един чуждестранец музикантин, който бе дошел в страната ни само от любов към лирите. Всички го оплакваха горчиво и изказваха мнение: да се помогне на фамилията му от народното съкровище… Пак по това време колоните на вестниците се пълнеха с биографията на друг един облизан чуждестранец по случай сребърната му сватба. А за Матевски пи дума, ни ума. По-долу в същия град ставаха живи припирни, биеха се депутати, псуваха се за устрояването на някакъв си храм, пак над чуждите гробове подигнат. Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга?

Не се е минало много време от оная епоха, когато можеше да се познае,. да се направи разлика между родолюбеца и шпионствующата шуга, но, за жалост, днес твърде мъчно е да се произнесе човек от един път. Мнозина има да се лутат из мъглата и питат: „Кой е?“ „Който има белокаменна къвда, който говори с консулите и диша ароматическата миризма на техния чай“ – отговарят мазните вестникари. Всеки разбира, че за да се разбият тия фалшиви основи н лонятия, трябва се топор с две острила, без риторика и отбрани фрази. „Два деня не можах да се побера в кожата си – ни говореше един приятел, два пъти ходил на заточение, – когато прочетох във вестниците следующето прение, станало в Софийското народно събрание през 1882 година: някой си славянин, като чул, че българското правителство дава душа за чуждите авторитети, иодал прошение в поменатото събрание, в което говори, че понеже можал да прекара с немските параходи в Русчук около 65 бунтовници в турско време, то моли да му се отпусне нещо от патриотическото събрание. Попитали русчукския депутат Георги Геров истина ли е това и той отговорил: „Да! Зная, че тоя патриотин славянин е спасил от въжето много наши народни хора!“(?)… О,где сте, народни хора! Излезте от гробовете и вижте от кого се защищавате днес! Боже мой! Какво петно над свещените прахове! Трябва да ви кажа и това, че Георги Геров е бил кафеджия при Мидхат паша и нещо повече… комуто носи името Мидхатпашов Георги. Когато българските бунтовници бягаха, тоя Георги, облечен с алатурка сетре и с бръснат врат, палеше кехлибарения чибук на своя страшен господар. Но казах: днешните патриоти са от рода на Георги Мидхатпашов…

Обикновено записки или лични възпоминания се публикуат след няколко години, когато съвременниците и лицата, които се споменуват в книгата, не живеят вече. Аз се не съгласявам с това правило, бог знае защо и за какво установено в европейските литератури. В такъв случай, каквото и да напише един съвременник, след.време, когато не живеят вече хора, волею и неволею ще да се приеме за чиста монета, защото не ще има кой да опровергае писаното. Ето защо аз прибързах с настоящите записки, за да можат участвующите и знающите съвременници да опровергаят или заверят тяхната правдоподобност. За тая същата цел аз не избягнах и вместванието на множество собствени имена, които така също служат за контрола на изложените от мене събития. Ако аз греша някъде, ако строгото безпристрастие е победено от някои лични съображения – нещо твърде възможно, – то стотина и повете лица, находящи се в книгата ми, ще да ме изобличат, според както ми се пада.

Лаская се да вярвам, че ще да дам повод чрез настоящата си книга на мнозина наши дейци по последните ни народни движения да напишат онова, което знаят, защото само по тоя начин ще да можем да пролеем свет на много забравени събития. Каква драгоценност, какъв богат материал и за историци, и за поети, драматурги и повествователи щеше да се открие, ако нашите стари обществени деятели: Славейков, Михайловски, Кръстович, Чомаков, дядо Богоров, Геров, Л. Екзарх, Данов и Груев и пр., бяха описали просто кръга на своята деятелност било по черковния въпрос, било по възражданието на книжнината ни и училищното ни дело. Какво богатство… Не говоря за покойните ни вече народни хора: Раковски, Макариополски, Княжески, Каравелов и пр. Заедно с техннте кости е погребана историята на българския народ за няколко години! „Под всяки подгробен камък лежи една част от всемирната история – говори Хайне, – всеки човек е вселена, която се ражда и умира с него, историята на всяко съществувание има своя ннтерес.“ Няма съмнение, че после няколко години специалисти и историографи ще да бъдат платени богато, да издирят и опишат всичко, но техният труд ще да е напусто. Като каква цена би имала в диешно време историята на кърджалиите и на техните главатари, ако тя се явеше на бял свят, всеки може да си въобрази, комуто малко-много е мило за миналото на неговото отечество. Същата цена – стотини пъти повече – ще да имат за потомството и въстанията – блестяща страница, както казах, от новата история.

Няма съмнение, че както по другите ни работи, така и по народните ни движения най-напред ще да се заинтересуват спекулантите чужденци. Ще да се появат те в страната ни с консулски препоръки и отечественото ни правителство, да не скърши хатъра на приятелската държава, ще им се усмихне във всяко отношение. Най-напред ще да се издаде окръжно до административните власти, че като се появи такъв и такъв фон, професор или симпатична леда, да му се окажат всякакви поддръжки за постигание на благородната му цел. Бях очевидец, когато един такъв протеже учен пътуваше из отечеството ни с конвой жандарми, кметове и пъдари, на които като че той да заплащаше, а в същото това време друг един наш скромен труженик, който познава България заедно с колибите й, рискуваше да бъде жертва на гладните вълци в балканските клисури!… Кой му е крив? Защо се е родил той българин? Чудни хора сме ние. Чужденецът-българофил ще кръстоса страната направо и наляво (гдето има само железници и шосе, забележете), ще да се срещне той със самохвалствующите се първенци, със заинтересуваните началници и кметове, както в турско време с мюдюрите и владиците, ще поразпита надве-натри, па за останалото: да живеят библиотеките и официалните статистики. Пътувание по славянските земи, Нова България или Три месеца в България титулира своята книга „скъпият ни гост“, пълна с лъжи и фабрикосани факти, написани тенденциозно за в полза на партията и на обществото, което е изпратило пътешественика от неговото отечество. А нашите гарги, които мислят, че „тайните“ на народния ни бит не са достъпни на нас самите, невъзможно е да се изследват, докато не е човек професор с някоя титла – примират от радости и гьлтат апетитно притотвените за друг стомах хапове… Който не вярва в моите думи, то нека отвори книгите: на К. Роберта, на Мекензи и Ерби, на покойния МакГахан, на Консулската жена и дъщеря (псевдоним), на Немирович-Данченка и пр., и пр. В тия книги са пуснати такива ерунди за българския народ, на коричките на които, ако да нямаше написано леди и фонове, а Петко и Иван, то отдавна биха опънали за ушите тогова Ивана и го биха попитала: „Защо ти лъжеш?“ Но виновати ли са фоновете и ледите? Виновато ли е нашето лакейство, което се проявява пред всеки златни очила. Аз бих наброил имената на мнозина учени иностранци, които от нравоописатели и историографи достигнаха до шпионство, но хайде да не отварям загорелите рани… В деятелността на някои бунтовници аз отидох малко надалеч, като се коснах и до някои частности в живота им. Единствената моя цел с това е била да покажа, доколкото е възможно с по-много факти и подробности, като какви хора са били нашите бунтовници, през какви митарства са преминали тия, докато се откажат от съществующия комерческо-занаятчийски кодекс и предпочетат бунтовничеството, на края на което стоеше бесилницата. Това за мен е нужно по много причини. Първо, че всякой ще се убеди в това вярно обстоятелство, че не богати и учени са доброжелатели на народите, че човек може да стори добрини на своите ближни и без диплома, и без славно минало. Второ, че както богатството, така и дипломата, които имат за цел охраняванието на личността, поробват в същото това време тая личност, която захваща да се грижи само за своята черга и клони да поддържа съществующия ред.

А краткото описание на живота на един бунтовник, бил той който и да е, може да бъде приспособено, с изключение на микроскопически подробности, на всеки едного. Левски е бил абаджия, слуга и най-после-дякон; Бенковски така също абаджия, джелепин, прост работник; Колю Ганчев, Кочо Чистеменски, Христо Иванов, Георги Икономов, Никола Обретенов и пр., и пр. кундураджии, абаджийски чираци, халачи и т. н. Ето защо аз дадох малки картинки из живота на овчари и абаджии. Така също и в описанието на апостолските забикалки, в пътуванието на четите и в бяганието на бунтовниците аз допуснах множество подробности. Тая форма аз употребих, като се основавах на следните две съображения: а) че България в петстотингодиишото си съществувание, както казах, само една бунтовническа епоха е имала, па и занапред едва ли е мислимо да има; и б) че когато изнеженият пътешественик, снабден с няколко вараклии паспорти, с препоръчителни писма и пр., описва страната от прозореца на железницата, рисува с мрачни черти как конят на каляската му се подхлъзнал, как арабаджията се напивал, как стунанинът на къщата, в която се спрели, не се отнесъл учтиво и не турил много масло в яйцата и пр. – то кажете ми не съм ли аз в правото си да опиша и съня даже на ония, които не съществуват вече, които са пътували не за променението на въздуха, а за доброто и свободата иа другите, на България? Доколко правдоподобие се заключава в тия мои понятия, разбира се, че не мен остава да определя.

В язика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа. Дали съм сполучил в това отношение – пак не е моя работа да оценя. Не се церемоних с фонетиката на еровете; нека тях ги наместят специалистите. Аз пиша по такъв предмет, от който около стотина факти и събития само мен са известни, следователно, ако тук-там се срещнат някои дебели погрешки, вярвам, че читателите ще погледнат на тях със снизходително око. Друг е въпросът, ако пишах граматика, българска история или читанка, предмети, които са достъпни за стотина души.

Моля убедително да простят всички ония наши съотечественици, на които споменавам имената в книгата си и които съм нападнал неправедно, по криви сведения може би. Тежка е обязаността на оногова, който се придържа у истината. Сърдечно благодаря на господа: П. Горанов, Панайотов, Христо Иванов, Д. Ахмаков, Ив. Ворчо, Кр. Самоходов, Хр. Благоев, Никола Обретенов, С. Заимов, Кр. Стефанов, Ф. Щърбанов и много други, които ми дадоха много сведения.

Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас! Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Чистеменски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия и никой други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името българин по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тирании, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме, с гьделичкане само да гледаме за умилостивяването на неговия поглед. Всичко това тия направиха не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество – свята длъжност за всеки едного; а тия няколко качества всеки от вас може да ги има, стига да пожелае. Нека тия наши народни светила ви служат за пример. Не се бойте от високите шапки на учените и от разкошните къщя на богатите. Не слушайте ония пернати глави, които ви натякват всеки ден, че вие не разбирате от нищо, трябва да си гледате само ралото и да слушате какво ще да ви кажат учените господиновци. Това е прах във вашите очи. На пръсти се броят ония учени, които би се решили да жертвуват своя гечинмек за вашето добро; не благоговейте пред тях, когато ви говорят, че ходили да гният гърди. Гнили тия гърди, но не за вас, а за своя дребнав гечинмек, който така също се печели в ущърб на вашата черга Върнете се няколко години назад, когато вашият врат стоеше на дръвника, и припомнете си имаше ли някой учен или богат да ви се притече на помощ със своето знание и богатство, има ли някъде гроб по окървавеното поле от тия уж ваши благодетели? Тия се криеха из миши дупки по него време; но когато огря и за нас слънце, кокато настана златна епоха, когато дрънчението на ножовете и касатурите се замести с бели рубли и полове, тогава се сипеха на твоето пепелище високите капели и неизвестинте до него време калпави родолюбци. „Махнете се отпредя ни, вие сте прости, от нищо не разбирате“ – говореха тия, при всичко че ако не бяхте вие със своите прости глави, то тяхна милост и до днешен ден щяха да слугуват по Влашко и Богданско за по 20 шиника кукуруз в годината… Но не е само тоя факт, който аз притежавам. Когато се яви повтором борба, когато втори път поискаха да стъпят на твоя многострадален врат, не с турски ятаган в ръката, а с честния кръст напред, когато се изискваше в тая борба не юнашки гърди да стоят срещу пищението на грозния куршум, а тенекиени лица, които да се не червят и като ги плюят, най-после, когато не решителност трябваше, а подлост и мизювюрлюк, то кой излезе на мегдан? Кой рькопляска на новия тиранин? Учените глави и червивите с алтъни богаташи. Прочее, напред, братя! Не се срамувайте от вашата простота… Да не кажете, че учението е лошо нещо. Пази, боже! Учените хора именно са отървали човечеството от клещите на тиранина; но за голяма жалост, че ние нямаме още такива учени. Занапред добър е господ…

Пловдив, 22 януари 1884 г.