Седемте смъртоносни чудеса

Сюжетната линия накратко: може би малко класическа на пръв поглед (или поне за мен) – преди 4500 години, когато египетската цивилизация била най-могъща, златен пирамидион овенчавал върха на Голямата пирамида. Разбира се, той дарявал с неограничена власт народа, който го притежава. Но през 123г. пр. н.е. пирамидионът бил разрязан (не от някой друг, а от самия Александър Велики) на седем части, които от своя страна били внимателно скрити и пазени в най-големите строежи по онова време – в наши дни известни като Седемте чудеса на света. През 2006г, когато се развива по-голямата част от действието в книгата, по време на пролетното равноденствие ще се случи рядък астрономически феномен, наречен „Завъртането на Тартар“, който се изразява в определена позиция на Слънцето спрямо Земята и появата на гигантско слънчево петно. Последно това се е случило през 2570г. пр. н.е. и според древните текстове, ако всички части на пирамидиона не са събрани и поставени на върха на Голямата пирамида в определения момент… ще настъпи Апокалипсис, в който човечеството ще бъде унищожено… Ако пък бъде събран, след извършването на специален ритуал, нацията, която го е направила, ще бъде непобедима 🙂

И тук стигаме до същината – сблъсъка на интереси. Веднага са мобилизирани американските и европейски спец-части, които се впускат в отчаяна надпревара за частите на пирамидиона, поблазнени от властта, която ги чака. Но нашите хора са съвсем други – коалиция от 8 малки държави – седем свръх обучени войници, един професор по археология и… десетгодишната Лили. Тяхната задача, разбира се, е съвсем по-благородна от суперсилите – те се борят за частите на пирамидиона за да предотвратят издигането на някоя от другите нации до световно господство или най-просто казано – за мир.

Всъщност, в началото книгата изобщо не ми допадна и трябваше да минат около 100 страници за да се промени това. Честно казано, на два пъти се зачудих дали да не я зарежа и да я върна да си събира праха – нещо, което не ми се е случвало от години. В началото започва в много оскъден стил и малко след това действието почва да се развива някак прекалено шеметно и хаотично, с престрелки, надбягвания и т.н… На някои и това би се харесало, но признавам, че с първите страници се чувствах някак подведен от описанието на корицата, очаквах повече… ОБАЧЕ!

Историята постепенно се разгръща. Разкриват се тайни – за Египет, за древните архитекти, за нацистите и т.н. Оказва се, че не е само екшън. Сигурно тук беше повратният момент, след който просто я изчетох на един дъх. Райли изключително пленително описва добре-прикритите сега чудеса на древния свят – Родоския колос, Александрийския фар, Голямата пирамида… а от сцената при Висящите градини на Семирамида просто ще настръхнете! Докато исках да я зарежа, открих че съм се привързал към нашите герои, назовавани със смешни военни позивни като: Фъзи, Принцеса Зоуи, Магьосника, Мечо Пух, Дългоухия – дадени им от Лили. Постепенно тяхното минало също излиза наяве и установяваш, че за нищо на света не искаш да спреш да четеш! Обичам такива книги!

Матю Райли показва невероятен стил, редувайки ожесточени престрелки с кратки лекции по история. С това се навяват асоциации с Индиана Джоунс. При по-динамичните моменти пък, откривам доста силна прилика със „Метеоритът“ на Дан Браун. Всъщност, при една от сцените в Лувъра (о да, и такава има) един от персонажите иронично вметва, че се чувства като герой в „Шифърът на Леонардо“. И между другото – в края на книгата са поместени няколко странички с интервю на самия Матю Райли и единият от въпросите касае точно това. Райли заявява, че романът му по никакъв начин не е повлиян от Дан Браун-овият шедьовър, но смята, че ако създаваш сцена с Лувъра е логично по някакъв начин да се пошегуваш с „Шифърът на Леонардо“. Ха!

За финал: препоръчвам горещо книгата! Дори смятам в скоро време да си набавя още книги на Матю Райли, според мен си заслужава. 🙂

* * *

Мечтал съм да имам и съм притежавал
неограничена власт.
И знам едно – тя подлудява хората.