Досиетата CHR: Най-загадъчният ръкопис на света. Ръкописът Войнич

През 1912 американският търговец на редки книги Уилфред Войнич чул за мистериозно произведение, открито в стар сандък в йезуитското училище „Мондрагоне“ във Фраскати, Италия, и успял да го закупи за неизвестна сума. Осмина формат, шест на десет инча, 204 страници; като първоначално са били с 28 повече. На пръв поглед изглеждал, че е написан със средновековен почерк; страниците са илюстрирани със странни малки рисунки на голи жени, астрономически диаграми и непознати растения в различни цветове.

Към ръкописа имало и писмо, с дата 19 август 1666г., написано от Йоханес Маркус Марци, ректор на Пражкия университет. Писмото било адресирано до известния учен-йезуит Атанасий Киршер (известен днес с хипнозата си над животни) и в него се споменавала цената на книгата – 600 дуката от свещения Римски император Рудолф II Пражки. Киршер бил експерт по криптография, а през 1663 публикувал книга, в която описвал, че е разкрил тайната на йероглифите. Но можем да приемем, че Киршер се е самозаблуждавал, защото век по-късно Шамполион е разшифровал йероглифите. Киршер посветил живота си в опити за разшифроване на книгата и накрая просто изпратил ръкописа.

Не е ясно как точно се е озовал в Прага от Англия, има хипотези, че ръкописът е донесен от прословутия „магьосник“ д-р Джон Дий, през 1854. Един писател смята, че Дий се е сдобил с книгата от херцога на Нортъмбърланд, който плячкосвал манастирите по заповед на Хенри VIII. Писателят Томас Браун след години казва, че синът на Дий – Артър, е говорел за „книга, в която има само йероглифи“. Марци смятал, че мистериозната книга е написана от монаха – учен Роджър Бейкън, живял през XIIIв.

Ръкописът Войнич е смущаваща загадка, защото изглежда съвсем обикновена книга; с рисунките на растенията приличала на средновековена книга на билките, напълно логично било и да има астрономически или астрологически диаграми, които да показват кога е най-благоприятното време за извличане на ползезните съставки.

Киршер не постигнал успех с ръкописа и най-накрая го оставил в йезуитския колеж в Рим, откъдето той попаднал при йезуитите от Фраскати.

Войнич бил почти сигурен, че съвременните учени ще усеят да го проучат и няма да остане загадка. Затова раздал фотокопия на всички, които се заинтересували.

Първата задача щяла да е да се установи на какъв език е – латински, средновековен английски, провансалски. Това изглеждало лесно, тъй като растенията били надписани с някакъв код. Но повечете от тях се оказали несъществуващи. Някои съзвездия се разпознавали на база астрономически диаграми, но отново не можело да се дешифрират имената им. Криптоаналитиците опитали чрез най-разпространения метод – да открият най-често повтарящият се символ и да ги съитнесат към най-често използваните букви на азбуката; разпознали 29 различни букви, но всеки опит да ги свтържат с някой от познатите езици завършвал с провал. Това, което вбесявало най-много изследователите било това, че написаното не било код, а все едно някой е седнал и е писал уверено, все едно е на майчиния му език.

Много учени – криптоаналитици, лингвисти, астрономи и експерти по Бейкън, пожелали да помогнат; библиотеката във Ватикана предложила да отвори архивите си за изследователите.

Но Ръкописът не разкривал тайните си, нито една от тях.

Тогава през 1921г. професорът по философия от пенсилванския университет, Уилям Ромейн Нюболд, съобщил, че е дешифрирал йероглифите и обявил откритието си във Филаделфия пред Американското философско общество. Онова, което е направил, било да замени символите с латински буквии и ги редуцирал от 29 на 17. Като използвал латинското “conmuto” (или “commute” – променям) като ключова дума, благодарение на която достигнал до четири версии на текста като единия бил чист латински, разместен в анаграми (според Нюбел). Те трябвало да бъдат подредени и в резултат се получил научен трактат, според който Роджър Бейкън е един от най-великите интелекти на своето време.

Разбира се, за това отдавна имало подозрения – именно Бейкън вдъхновил Колумб да търси Америка с пасажа си от своя Opus Majus, в който предполагал, че ако плава на запад от Испания може да достигне Индия. В дните на алхимията и догматичната объркана наука, наследена от Аристотел, Бейкън проповядвал учението от природата чрез наблюдения и експерименти и бил хвърлен в затвора заради работата си. Отхвърляйки Аристотел, той косвено отхвърлял и Църквата. Свети Августин предупредил християните да избягват науката, а Бейкън мислел това за интелектуално самоубийство. Но трябва и да вмъкнем, че Бейкън е бил човек на своето време, и твърденията в Opus Majus изглеждат на съвременните учени като груби грешки и суеверия.

Но ако Нюболд бил прав, то Бейкън се оказвал един от най-великите учени преди Нютон. Изработил микроскоп и наблюдавал биологическите клетки; освен това конструирал и телескоп дълго преди Галилей. Дори познавал спираловидната галактика в мъглявината Андромеда. Нюболд превел тази част за мъглявината така: „ Във вдлъбнато огледало видях звезда във форма на охлюв… между пъпа на Пегас, пояса на Андромеда и главата на Касиопея…“ (Известно е, че Бейкън е знаел как да използва вдлъбнатото огледало като лупа). Нюболд нямал представа какво ще открие като гледа в отбелязания район и се изненадал като видял, че „охлювът“ е мъглявината Андромеда.

В „дешифровчиците“ експертът по шифри Дейвид Кан изтъква един от основните недостатъци на Нюболд. Неговия метод зависи от удвояването на буквите в една дума, така че „оritur” става „or-ri-it-tu-ur“ и текстът бил разчетен с помощта на ключова дума “conmuto” и прибавянето на q. Но как можело този процес да се извърши обратно, т.е. как Бейкън е зашифрирал текста. Има много случаи на еднопосочни шифри, с които могат да се зашифроват, но не и да се разшифроват. Явно Нюболд е единственият пример за обратен случай.

Нюболд починал през 1926 едва на 60 години; две години по-късно приятелят му Ронад Дж.Кент публикувал резултатите от проучванията му като „Шифърът на Роджър Бейкън“. Тя била приета от по-голяма част от хората, н един учен, който изучавал системата на Нюболд, не бил убеден. Това бил д-р Джон М.Менли, филолог, който оглавявал английската катедра в чикагският университет и станал помощник на великия Хърбърт Осбърн Ярдли – обявен за най-добрия дешифровчик в историята. Известен с множество разгадани шифри и уважаван като единствен и неповторим в тази област. Менли проучил „Шифърът на Роджър Бейкън“ на Нюболд и заключил, че въпреки несъмнената си честност Нюболд се е самозаблуждавал. Слабото място на шифъра било съставянето на анаграмите. Много изречения могат да бъдат преобърнати в десетки други – метод, чрез който почитатели на Бейкън, доказали, че той е написал пиесите на Шекспир. При изречение, състоящо се от повече от 100 букви, няма начин да се гарантира, че има един единствен начин за подреждане и това е решението.

Нюболд приел и някои „стенографски знаци“ за основа на системата си за интерпретация. Когато Менли ги погледнал през по-силна лупа забелязал, че те изобщо не са „стенография“, а места, където мастилото било олющено от пергамента. Когато споменал множество случай, в които Нюболд е позволил на интерпретацията си да бъде повлияна от разбиранията на учен на XXвек, той напълно разбил твърдението му, че е разгадал „кода на Роджър Бейкън“.

По това време са правени много опити за разкодиране на Ръкописа на Войнич.

Д-р Лионел Стронг, публикувал и за свое удовлетворение доказал, че това било наръчник по билкарство от английски учен Антъри Ашам; дори пубикувал рецепта, която действала, но не успял да обясня как точно е направил превода си.

Уилям Ф.Фридман, който събрал цяла група специалисти и работил по разшифроването през последната година на Втората Световна Война. След войната бил разочарован от изхода й и разпадането на групата. Фридман заявил, че ръкописът на Войнич се различава от другите кодове по едно основно отношение. Създателите на кодове се опитвали да има колкото се може по-малко повторения, за да се избегне разшифроване, за разлика от това правило, ръкописът на Войнич имал множество повторения, повече и от обикновен текст. Фридман предполагал, че това е някакъв изкуствен език, който поради нуждата от опростяване използва много повече повторение от „естествен“ език. Но това предполагало, че Бейкън, или който и да е друг авторът, е използвал много повече защитни кодове. А за монах от XIII век, който не е имал причина да се бои от дешифровчици, това изглежда необичайно….

Именно това е сърцето на загадката – не знаем кога е написан Ръкописът, нито от кого, нито на какъв език, но дори и да знаехме, е още по-интересна причината, поради която е съставен толкова сложен код.

Най-ранните кодове във Ватиканския архив датират от 1326г, когато Бейкън е бил още момче, и представляват просто кодирани имена, свързани с сбирката между гвелфите и гибелините; това били поддръжници на римския император и на папата, наричани още – гибелините египтяни, а гвелфите – деца Израилеви.

Най-ранния код със заместване датира от 1401г., но не бил отпечан до две години след смъртта на откривателя му през 1518г., затова ни е трудно да си представим защо му е бил необходим на Бейкън.

Кан предлага един отговор на въпроса защо авторът на наръчника за билки (на това най-много приличал Ръкописът) е искал да прикрие значението му, споменавайки един от най-ранните шифри, малка таблица с клинообразно писмо около 1500г.пр.н.е. „Тя съдържа най-ранната известна формула за изработка на керамична глазура. Писарят, ревниво пазещ професионалната си тайна, използвал клиновидно писмо… с най-малко познатите значения на знаците“. Авторът на ръкописа на Войнич може да е бил изключителен познавач на билките си и да е записвал тайните си и тези на учениците си за собствена употреба, за да ги запази от ръцете на съперниците си.

Това мнение се сторило твърдо елементарно на продавача на антикварни книги Ханс Краус. Когато Етел Войнич починала на 69 години, Краус закупил Ръкописа от изпълнителите на завещанието й и го обявил за продан за 160 хиляди долара. Той обяснил, че според него Ръкописът може да хвърли нова светлина върху човешката история и ако бъде разкодиран може да струва милиони. Никой не пожелал да го закупи за обявената цена и в крайна сметка Краус го дарил на университета Йейл през 1969г. Където се намира и сега и очаква вдъхновението на някой майстор дешифровчик.

*Историята подбра Невена Христова, от книгата на Колин и Деймън Уилсън „Неразгаданите мистерии“