Одържавяване на мозъците

Образно казано ми прилича на искане да развиваш генетиката, за да съживиш динозавър, с единствената цел да го впрегнеш за оран.

Или да въведеш 3 D принтирането в „Кремиковци“, за да произвеждаш капачки за домашни консерви.

Или да губиш времето на тийнейджъри да практикуват в учебно време като шлосери, заварчици и автомонтьори, защото вече и тук технологиите са водещи и не можеш една машина да задвижиш, ако не разбираш от тях. Пардон, последното не е хипотеза, а реална теза.

Опитва се да го докара уж на симбиоза между приоритет за високите технологии – сфера, в която България безспорно би имала огромен потенциал при правилна образователна и дружелюбна към инвеститорите политика, и възстановяване на загиналото промишлено производство, каквото наистина може да съществува, но само там, където има съответните нишани и в доста по-различен вид.

Високите технологии се блъскат в минорния дух на българското предприемачество, или т.нар. бизнес климат, провокиран от враждебна централна политика, задушаваща бюрокрация и неадекватно образование (и още по-неадекватни схващания за реформирането му).

„Реиндустриализацията“ пък дотук си има едно определение и то в повечето случаи е „опити за неправомерна държавна помощ“. Дупката се формира между затрудненията за частните инициативи (виж горната точка) и желанието за социална манипулация и ментално окупиране на носталгиците и „гладуващите работници“.

Първата е, че по-лесно се правят схеми и кражби по познати и утвърдени начини и с участието на държавата. Затова се залага на възстановяване на някогашни държавни предприятия с държавна помощ и със съдействието на държавата за издирване на „частни инвеститори“. Не чрез отваряне на възможностите икономическите субекти да се наместват спрямо нуждите и възможностите.

Втората е, че се прикрива по-лесно чрез набиране на държавообслужващи фен клуб и агитка. Дърпат тънките патриотично националистични струни на озверяло и оскотяло население чрез запушване на уши, усти и очи. С думи, хляб с боб и с визуализация на бумтящи машини и силни работници, ерго мощна държава – повод за здраво тупане по тумбака и одобрително уригване.

Индустриалната революция цъфнала някъде през 18 век и вързала къмто 19-и. Характеризира се с техническия прогрес, задвижен от някои умни и немързеливи индивиди. Те измислили и започнали да използват машини. Така с по-малко на брой човеци можели да произвеждат по стотици бройки от нещо си, което преди се произвеждало в единици от повече на брой човеци.

Много хора се противили на въпросната революция, защото според тях им взимала хляба от отрудените ръце и сваляла риза след риза от потните им гърбове.

Някъде по-нататък поумняването напреднало някои и започнали да превръщат мозъците си в капитал, а черните нокти и потта ставали все по-неприемливи. Нововъведенията се превърнали в мода, а бачкането като вол във физическия смисъл на израза се преместило към фитнесите.

Икономиката на знанието взела думата и се стигнало до абсурдното състояние цяла парна централа да може да се управлява от един човек на един пулт, плюс трима пазачи и двама дежурни в случай на авария. Междувременно умното човечество работи по въпроса и на тях да им отнеме ангажимента с разработването на още повече и коя от коя по-прекрасни технологии.

Психологическият проблем е трудно да бъде заобиколен, но по-големият е злоупотребата с него. Начинът, по който се представя идеята за реиндустриализация, не говори за желание за икономически растеж, възстановяване, работни места и прочее словесни бълвочи. Говори само за две неща: Кражби и забаламосване.

Управляващите няма да възстановят каквото и да е производство, каквито надежди се стремят да вдъхват. За национализация на предприятия трудно може да се говори дори и при тази власт – ще си остане със заплахите, които апропо също хващат дикиш.

Но със сигурност ще възстановят едно загинало с комбинатите мислене, което ще е още по-контрапродуктивно и от самите им действия.

Вкараните в поточната линия и национализираните мозъци могат да легитимират всякакви кражби, лъжи и престъпления, защото стават съпричастни с тях в името на несъществуващ идеал.