„Врагът“, сборник с разкази от Ерих Мария Ремарк. За първи път на български

Издателство Сиела предлага за първи път в превод на български език „Врагът“, сборник с разкази от Ерих Мария Ремарк.

„Винаги съм смятал, че всеки човек е против войната, докато не открих, че има и такива, които са за нея, особено онези, които не трябва да участват…“

Ремарк пише „На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“, както и тези разкази, в края на 20-те години на миналия век като антиспомен на господстващите тогава описания, възхваляващи войната от гледната точка на офицери и националисти. Като антиспомен за „поколение, опустошено от войната, макар и оцеляло от нейните снаряди“. Ремарк не е имал за цел да напише „военна книга“, за каквато и до ден днешен се смята „На Западния фронт нищо ново“. Той се е стремил да анализира „чисто човешкия аспект на военните преживявания“.

„Външното преживяване (на Първата световна война) вероятно не е било еднакво за всички, но решаващият фактор без съмнение е, че книгата описва част от вътрешното изживяване – животът, изправен пред смъртта и борещ се срещу нея.“

Разказите, публикувани тук за първи път след 60 години, са непосредствено продължение именно на тази цел.

Тези разкази на Ремарк са абсолютна новост за читателя. Публикувани за пръв път през 1930-31 г. в американско списание, те са един вид продължение на романа На Западния фронт нищо ново. Всички те имат една тема – стигмата на войната, проличала си чак години по-късно, чрез драматичните промени у хората. Разказите са страстен апел против забравата. Това им придава неповторима проницателност.

Шейсет години след първата публикация на тези разкази в американското списание Collier’s Weekly, те излизат за пръв път на немски език през 1992 год. и представляват един вид продължение на романа „На Западния фронт нищо ново“. Въпросът и в романа, и в разказите е един и същ: Какво е станало с онези, които са оцелели през войната? Отпечатъкът от войната си проличава чак години по-късно, наподобявайки подземен трус, отключил у хората незабележими отвън, но драматични промени.
Йозеф Тидеман, погребан жив по време на войната, но останал физически невредим, изпада в дългогодишен ступор. Чак, когато жена му го завежда на фронта и така връща травмата от преживяното, настъпва облекчение. Скритият апел на Ремарк е в желанието да освободи сънародниците си, но не само тях, от изтласкването на кошмара и да превърне ужаса в едно ново съзнание. „Никога повече“ е неговият девиз.