Европа трябва да престане да се крие под завивките

Филип Стивънс, в. „Файненшъл таймс“

Светът е навлязъл в епоха на несигурност. Ако европейците имаха нужда от напомняне, това стана с ескалацията на насилието в Украйна. Европа е изправена пред избор: да се бори с предизвикателствата или да се скрие под юргана. Сигналите, които идват, не са много окуражаващи. Репресиите в Украйна бяха посрещнати с колебание в европейските столици. Последните решения за налагане на санкции срещу управляващите в Киев са закъснели.

Лесният извод – аз самият съм го правил – е, че Европа възнамерява да се превърне в една по-голяма Швейцария. Политическата й енергия се изразходва при стабилизирането на еврото. Бъдещето предвещава бавен икономически растеж, фискални съкращения и още спорове за окончателната форма на паричния съюз. Колкото повече остаряват европейците, толкова по-малко склонни са да поемат рискове. Нямат нито желание, нито пари за авантюри в чужбина.

Ситуацията обаче започва да се променя. Бездействието крие собствени опасности. Дори германските политици, които по традиция не обичаха да насочват вниманието си към нещо друго освен ръста на продажбите на глобалните пазари, започват да го казват. На Мюнхенската конференция за сигурността тази година германският президент Йоахим Гаук смъмри сънародниците си, които се оправдават с историята, за да ограничават международните отговорности на Германия. За европейците големият геополитически факт на следващото десетилетие е оттеглянето на САЩ. То е колкото психологическо, толкова и физическо. Изтеглянето от Афганистан, фокусирането върху Азия и отказът от ангажимент в Сирия свидетелстват за намерението на Америка да свие хоризонта си. Администрацията на САЩ е решена занапред да преценява много по-внимателно от гледна точка на националния интерес преди да предприема действия зад граница. Европа ще трябва сама да се грижи за задния си двор.

Съседният на Европа регион е по-голям, отколкото обикновено се счита. До неотдавна ЕС определяше близката чужбина като бившите комунистически държави на изток и арабските държави в Южното Средиземноморие. Сега той усеща влиянието на вълненията в региони доста отвъд тези граници. Това заключение е добре обосновано в доклад, публикуван от ФРИДЕ, аналитичен център за външна политика в Мадрид. Динамиката на отношенията в близкото и недотам близко съседство на Европа и мощните механизми, чрез които несигурността и вълненията се разпространяват, изискват разширяване на дефиницията.

Северноафриканската пустиня някога беше бариера; появата на „Ленд крузър“-ите на „Тойота“ и на сателитата навигация я превърнаха в магистрала. Не може да бъде разбран Магреб, без да се направи връзка със Сахел или на отношенията на Европа с арабския свят, без поне да се спомене за Иран. Отношенията с Русия не могат да пренебрегнат Кавказ.

Според някои наблюдатели тези усложнения са основание за още по-дълбоко свиране под завивките. Но този избор е погрешен. Страните от ЕС са критично зависими от вноса на енергия. Според оценката на ФРИДЕ, съседският в по-широк план регион на ЕС разполага с 60 процента от доказаните петролни резерви в света и с 80 процента от тези на природен газ. Европа не може да избегне плащането на цената за неконтролираната миграция, джихадисткия тероризъм и международната престъпност. Бившият испански министър и еврокомисар Педро Солбес, който сега оглавява ФРИДЕ, формулира това съвсем сбито: „За Европа вече не може да има дългосрочна сигурност и напредък, ако е обградена от конфликти, човешко страдание и несвободни режими.“

Някои неща Европа не може да направи. Тя може да предложи подкрепа и кураж за политическа реформа в Украйна, но не може да свали от власт спонсорираната от Русия клептокрация. Без участието на САЩ, тя не може да обърне военния баланс в Сирия. Всичко отвъд краткосрочните, бързи военни операции изисква американска логистика, разузнаване и целеполагане. Фактът, че Европа не може да свърши всичко, не бива да се възприема като оправдание за бездействие – това е естествената логика на разсъждение. Въпреки всичките си проблеми, Европа остава втория по богатство район в света. Тя има могъщи икономически, търговски, финансови и дипломатически мишци и сериозен военен капацитет. Съществуват възможности, които могат да бъдат използвани, както и рискове, които трябва да бъдат посрещнати. Африка често се разглежда като континент на провалени или крехки държави. Други гледни точки обаче виждат там струпване на млади, богати на ресурси нации, които с известна помощ биха могли почти да настигнат други икономики във възход. Казано по друг начин, Африка е огромен, потенциално разрастващ се пазар пред прага на Европа. Това, от което се нуждаят правителствата там, е яснота какво може да предложи Европа: търговия и инвестиции, финансови услуги, изграждане на управленски и институционен капацитет и понякога, относително умерена военна подкрепа, опит, или обучение.

Отсъствието на консенсус сред правителствата, които ревниво охраняват националните интереси и суверенитета на държавите си, изпразниха от съдържание т.нар. стратегически партньорства на ЕС с Москва и Пекин. На места като Африка, обаче, Европа може да мобилизира по-малки коалиции на желаещите да подкрепят затруднените правителства и регионални организации. Това вече се случва в Мали и в Централноафриканската република. Франция и Великобритания са явните лидери, но и други държави, толкова различни една от друга като Белгия, Полша и Естония също имат желание да поемат част от отговорността. След порицанието на Гаук тази седмица, станахме свидетели как Берлин се включи в нов френско-германски ангажимент за разширяване на външнополитическото сътрудничество.

Европа вече има постигнати успехи – например в прокарването на пътя към сериозни ядрени преговори с Иран, в стабилизирането на Балканите или в борбата с пиратите отвъд Африканския рог. Тя няма капацитет за големи военни операции, но може да действа като фактор за стабилност. И може би – отвреме-навреме все пак трябва да бъдем оптимисти – най-после е осъзнала, че когато си стиснем очите, светът не престава да съществува.