„Истинската история на Видинското княжество“ : защото историята не е математика

Новата книга на Петър Николов – Зиков „Истинската история на Видинското княжество“ вече се намира в печатницата на издателство Сиела и я очакваме във всички книжарници до края на януари. Понеже историята е любима материя на екипа ни, потърсихме автора да ни разкаже малко повече. Дано ви е интересно, а ние вече знаем какво ще си подарим този месец.

Г-н Николов, откъде идва интересът ви към Видинското княжество?

В предговора се опитвам да обясня. От една страна, днес Видин в уникален град. В него времето сякаш не просто е спряло, а тече наобратно. Когато съм бил там, винаги ме е обхващала една очарователна мелахнолия и носталгия по миналото. От друга страна, въпреки нерадостното си положение днес, Видин е най-западната част от България, не само в географски, а и в културен смисъл. Исторически той е бил част от Унгария, от австрийската империя… Не е било много отдавна времето, когато богатите видинчани са пазарували покъщнината си във Виена и са летували в австрийските Алпи. И най-накрая, във Видин (с изключение може би само на Търново) най-пълноценно се чувства континуитетът между средновековната и модерната българска история. Тук говоря и за фамилията Шишманоглу, претендираща, че произхожда от последните средновековни български царе, която през 19 век играе изключителна роля в живота на цяла северозападна България.

Кое е новото във вашето изследване от гледна точка на историографията?

Много неща. Предлагам напълно нова интерпретация на изворовите данни за произхода на цар Александър… Като казвам нова, имам предвид и нова спрямо собствените ми по-стари хипотези. Предлагам нова хронология в управленията на владетелите, която преодолява наложилата се в историографията теза, че след княз Белаур, княжеството е унищожено, а по времето на цар Срацимир изградено отново. Всъщност в развитието му е имало пълна последователност и до унгарското нашествие – непрекъснатост. Предлагам и много малко известни или напълно неизвестни любопитни факти като например този, че царица Анна Неда е била канонизирана от сръбската православна църква за светица, че един неаполитански авантюрист, претендиращ, че е син на цар Михаил III е станал за кратко видински княз и пр. и пр. Приемам и предложената от други теза, че Видинското царство е окончателно покорено от турците не в края на 14-ти, а в началото на 15-ти век.

Защо пълната история на Видинското княжество не е изучавана досега в училищата?

Защото фокусът на българската историография е национален, а не регионален. Със същото основание може да се зададе и въпрос за Карвунското или Велбъждското княжество например. А защо не и за Влашкото княжество – първообразът на днешна Румъния. Всъщност един по-прецизен поглед показва, че Видин и Влахия възникват като самостоятелни държави едновременно и по идентичен начин. Начело на български територии застават кумански авантюристи и ги отцепват. Прочее, повечето видински князе са имали по-обширни владения на север, отколкото на юг от Дунава. Цялата днешна румънска област Олтения в продължение на десетилетия е била част от Видинското княжество. В княжеската църква в старата влашка столица Куртя де Арджеш е запазен портрет, който може да се окаже на цар Срацимир и съпругата му царица Анна.

Какво е значението на Видинското княжество във войните на европейските държави срещу османското нашествие?

То е било буфер. Буфер между силната Унгария и още по-силната Османска империя. За видинските господари е било много трудно да маневрират между двете държави. Ако днес пред портите ти застане голяма кръстоносна армия и поиска да й предадеш града, няма гаранция, че утре няма да се появи още по-голяма османска, която да ти подири сметка защо си го направил.

Защо „истинската“? Кое не е било истинско в досегашните истории на Видинското княжество?

Да кажем, че това заглавие е по-скоро резултат от един по-маркетингов подход. Не очаквайте да попаднете на някакво сензационно четиво. Общо взето в цялата книга съм се придържал към академичния стил, опитвайки се същевременно да не превръщам текста в сух и нечетивен.

Вие не сте историк, а политолог, а е известно, че историците не обичат политолозите. Как се справяте в тази ситуация?

Спорно е какъв съм. Завършил съм политология, но докторската ми степен е по история. След това отново се върнах към политическите науки започвайки работа в Нов български университет, но пък и трите ми книги досега са на историческа тематика. Истината е, че просто ми е интересно да стоя в разкрачена позиция между двете науки (доколкото политологията въобще е наука), защото това дава редица предимства. Мога да пиша например далеч по-свободно, отколкото един стопроцентов историк. Мога да си позволя по-свободни интерпретации и по-неортодоксален подход, тъй като не завися от определена научна йерархия, от някаква групова сплотеност породена от кариеристични подбуди. Образно казано, когато някой ме упрекне, че не се подчинявма на авторитетите, тъй като съм политолог, мога извинително да отговоря: „Да, вярно е, простете, но аз съм политолог.“

Така не рискувате ли тезите ви да останат неприети от професионалната общност?

Скептичен съм по въпроса доколко въобще е възможно в българската историческа гилдия да се проведе реален научен дебат. Достатъчен е примерът с тезата на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, лансирана преди 20 години за края на средновековната българска държавност. Според мен тя беше развита блестящо, с много и сериозни аргументи. Но нито някой я прие, нито някой я обори. Едни и същи автори си я преповтарят, а останалите се правят, че не са я чули. За жалост история днес се пише много повече за читателите, отколкото за научната общност.

Това не обрича ли един автор на интелектуална самота? Ако не намираш кръг, в който да можеш да дебатираш собствените си тези…

Предполагам, че всеки който се занимава с история си намира някакъв кръг. Моята собствена референтна група например са участниците в Младежкия консервативен клуб – една повече от вдъхновяваща интелектуална общност от млади хора с ценностно разбиране за света и предимно хуманитарна насоченост.

Доколко политическите ви убеждения влияят на историческите прегледи, които правите?

Няма как да не оказват влияние. Аз съм човек с доста категорични консервативни разбирания. Докторската ми дисертация беше посветена на генезиса на българския консерватизъм. Опитах се, а мисля и успях да докажа, че историята на десницата в България започва не на Учредителното събрание в Търново през 1879 г., а значително по-рано. Първата ми книга („Раждането на българския консерватизъм“ Парадигма, 2011 г.) беше посветена на същата тема. Втората („Династията на Срацимировци“, НБУ, 2012 г.), макар на пръв поглед да е много далече от съвременната политика трябваше да даде отговор на един въпрос – има ли някакъв континуитет между късното българско средновековие и модерната епоха. Ако успеем да дадем утвърдителен отговор на този въпрос, това би означавало, че българската национална идентичност не е напълно лишена от исторически корени отпреди епохата на Просвещението. А това от своя страна би означавало, че опитът за структуриране на дясна политика днес би могъл да стъпи не само на голото подражателство на един или друг европейски образец, но и на собствено българска традиция свързана с местното самоуправление, с Православието, с византийското наследство и т.н.

Редно ли е историята на една епоха или държава да се пренаписва?

Историята не е математика. Колкото и на някои да не им се иска да го признаят, тя е колкото наука, толкова и идеология. Целта на всеки един исторически разказ е да легитимира един или друг политически феномен. Да аргументира например политическите претенции на една нация. Или да легитимира елитите, които я управляват. Или примерно един или друг геополитически избор. По тази причина всяко поколение пренаписва историята от своята собствена гледна точка. Когато за дълго време се задържи определена интерпретация, тя се превръща в национален наратив. В голям исторически разказ, който определя идентичността на цялото общество.

Интересно е, през погледа на един политолог, каква аналогия може да направите между днешната епоха и периода, за който пишете…

На мен лично правенето на такива аналогии не ми е интересно. Ако това да си едновременно политолог и историк ти дава някакво предимство, то е, че не страдаш от заболяването на повечето историци да фетишизират миналото. Да си представят предците ни като някакви свръхчовеци със свръхморал и свръхпостижения, а нас, техните наследници – като джуджета седнали на раменете на великани. Всъщност след като участниците в една политическа битка си отидат, битката не свършва, а се пренася на полето на историческата интерпретация. Пред очите на днешните българи например един политик като Стефан Стамболов беше реабилитиран, век след смъртта му. Може да се даде и обратния пример – безспорен положителен герой в историята до преди двайсет години като Александър Стамболийски беше повече или по-малко свален от своя пиедестала. Да не говорим за комунистическите лидери като Георги Димитров и пр. В момента например тече процес на бавна реабилитация на цар Фердинанд, процес на който лично аз силно симпатизирам.

В момента работите ли върху следваща книга?

Да. Амбицията ми е да се върна към политологията и да направя цялостно изследване на развитието и разпада на т.нар. автентична десница в България от 2001 до 2013 г. За добро или лошо съм ставал пряк свидетел на много от събитията в дясното пространство през тези години и ми се иска да се опитам да ги разгледам през призмата на политическата наука. На това ще посветя 2014 г.