Един красив град потъва в бедност
Бедността не е порок. Но в Италия тя се превръща в бреме за все повече хора. За тях дори еспресото се е превърнало в луксозен продукт, който не могат да си позволят, отбелязва репортаж на „Дойчландфунк“, цитиран от Дойче веле.
Който пристига с влак в Неапол веднага попада насред мизерията. Централната гара и предгаровият площад са населени от просяци, бездомници и хора, които мъкнат със себе си едничката си собственост, събрана в найлонови торбички. Продавачи с табли на гърдите предлагат контрабандни цигари – без бандерол те са продават на 1/3 от нормалната им цена.
„Икономически сме го закъсали страшно, а политиците мислят само за себе си. Адски съм възмутена. Големият ми син е безработен вече от 2 години, въпреки че завърши университет. Съпругът ми работи, но заплатите са обидно ниски в сравнение с разходите за издръжка“, казва Джузепина, жена на средна възраст.
От продажбата на цигари без бандерол Джузепина изкарва около 300 евро на месец. Тези пари са крайно необходими на семейния бюджет. Рискът да бъде хваната в нарушение е малък – полицията се прави, че не забелязва нищо, казва бившият социален работник Антонио Алфано: „В противен случай биха разбунили всички, хиляди гневни и недоволни хора веднага ще излязат на барикадите, ще стане революция, а властите не желаят подобно нещо“, казва той.
Едно „висящо кафе“, моля!
През последните 2-3 години бедността в Неапол нарасна рязко, разказва Алфано и посочва възрастен мъж, който рови из кофите за боклук с надежда да открие някоя празна бутилка. Други пък продават домашно приготвени сандвичи на минувачите или на бързащите да хванат влака пътници. А край заведенията около гарата бедняци дебнат за хранителни остатъци в чиниите на клиентите – част от пица, хлебче, парче шунка, недопита лимонада. Бързо и дискретно те ги прибират, а срамът е изписан на лицата им.
До неотдавна не се считаше за срамно да си беден в Неапол: онези, кото не можеха да си позволят кафе в ресторант, си поръчваха „Café sospeso“ – висящо кафе. Това означава, че някой клиент е поръчал едно, но е платил две кафета – второто за някой бедняк, който няма пари, за да си го позволи. „Това си беше чисто неаполитанска традиция, от която се възползваха много от по-възрастните хора, но тя за съжаление бавно умира“, казва със съжаление Алесандра Мусто, която едно време е работила в кафене. Нейният познат, допълва: „Обичаят умира заедно с човешката солидарност“.
И още една картина се набива на очи в Неапол: все по-често в парковете се виждат бездомници, които си приготвят разтворимо кафе с помощта на малки газови котлони. Отпиват го се бавно и на малки глътки, но не защото много обичат разтворимото кафе, а защото то потиска усещането за глад и стопля. Истинското италианско еспресо вече не е по джоба на всички италианци.
