Как избягах в Канада

Автор : Лола Монтескьо (http://chuime.bg)

Аз съм потенциален емигрант. От ония, дето са в Канада. Канада още не съм я виждала, ама един ден ще се установя там. Тая година на 15 август станаха 17 години как бягам в Канада. Всичко съм планирала. Всяка вечер обсъждам подробно плана с комшиите от 13-ия етаж, Мацко от капанчето и още двама-трима авери. Събираме се пред блока на тенекиеното.

Още преди 17 години им заявих на другите: „Аз в тая тъпа държава няма да седя и ден повече.“

И почнах да се подготвям за заминаване. Значи, ще ида първо във френската част. Там търсели жени. Само дето трябва да знаеш френски. И да имаш някакъв занаят. Ама колко му е – ще науча френски, колкото да си изкарам една добра заплатка. Той френският е лесен. Панталон, кроасан, мерси боку…. Ето, аз направо си го говоря. А за занаята, т’ва чужденците много се втеляват, значи. К’во па толко требва да му учиш? Е, на комшийката големата дъщеря учи, учи, учи, даже и университет завърши и пак я взима 500 лева, я не. За к’во да уча аз тогава? Освен това аз повечето неща си ги мога. Първо, аз мога да готвя. Пържени яйца, гювеч, филийки с кашкавал. Що да не стана една гурме-готвачка? Кво толко трябва да му учиш на това да готвиш? Мяташ в тигана, пържиш и си облизваш пръстите. И да чистя мога, и да сервирам мога, и да пиша мога, нали на училище съм ходила – все някъде ще ме вземат. Я чистачка, я келнерка, журналистка, я нещо такова. Имам и шофьорска книжка, може пък едно такси да подкарам. И въобще който ми обяснява, че занаят трябва да се учи, значи никога не е пипвал работа.

Ето, свако ми оная година сложи плочките в банята на шефа си във фабриката. Никога не е слагал плочки, ма то не е голямата философия. Лепиш, мажеш, все някак си става. Тя баба ми все на плочки е живяла, аре бе. Едно време, като са си мазали къщите с кравешки тор, та не са били хора ли? А сега – плочки! Лиготии. А па и с претенции как си им ги сложил. Ма неравно било, ма хлопали, ма мухлясвало отдолу, лелеееее като ми почнат с тия претенции. Ми да си ги слагат сами, бе! Той затова свако не му ги сложи докрая, остави го половината на мозайка, че много мрънкал. К’во като плаща, нема да му лепи. Прав е, подкрепям го. И въобще, тия, дето дават пари да им работиш, аз не знам какво си въобразяват. Че за 300 лева ще седи некой да им работи ли? Аз от 17 години съм безработна, ама не щото не си търся работа. Търся си. Ходя по интервюта. По хиляди съм ходила. Обаче, като ми кажат, че не дават повече от 600 лева, аз си взимам папките и бегом. Те на мене ще ми подхвърлят милостиня, разбираш ли. Че с 600 лева к’во по-напред да платя?

А и искат и всеки ден да им работя, разбираш ли…

И да седя от 9 до 5.

Е Сончето от супера, по цел ден виси на едно щандче и продава китайски гащи. То силно казано, че продава, щото никой не ги купува, ама тя по цял ден виси. Обаче иначе си е господар на времето. Като трябва да си напазарува, ходи да си пазарува. Като иска да скокне до Мимето да й направи един сешоар, скача. Никой не й търси сметка. Това е работа. Оня ден идва една мацка и иска да си купи гащи. Викам й, ела утре, миличко, Сончето е на маникюр. Тя се фръцна. Ма да се фръцка бе, ай са ще й тичаме по задника да й продаваме гащи, щото тя точно сега па е решила да си ги купува.

Не, то това нито шефовете шефове, нито клиентите клиенти в тая държава.

Аз затова не им работя. Че като ти дадат 600 лева и искат от тях данъци да плащаш, че социални, че здравни, че за пенсия. Ще умра от смях, бе. Ама как ще плащам аз на циганите помощите? Оня ден чета, една взела 1000 лева социални помощи, щото от 11 места успяла да ги взима. За деца, за възрастни, за болест…. И така се събрали 1000 лева. Ей затова аз не работя. Да не плащам на тия. Значи, некои как умеят да се уреждат. Големи тарикати са. Аз може тарикат да не съм, ма и балък не съм. Седя си на тенекиеното, пия си кафенцето и им гледам сеира. Примерно Ани от денонощния. Тая па жена в коя държава живее, не знам. Ама скъсва се от работа, казвам ви. Денонощно продават в супера с мъжа си, на една почивка не са отишли. Че и големи мазници бе, когато и да ида в магазина, все ми вика „Добър ден“, па „Довиждане“. А иначе ми лепят бележки по входа да си платя асансьора. Няма да го плащам, аз вече им казах. Който е сакат, да си го плаща.

Не, и на съседи не случих в тая скапана държава, то моето не е живот! Затова твърдо съм решила, ще се махам. В Канада. Мацко от тенекиеното ме подкрепя. И той все тръгва занякъде. Даже веднъж беше в Испания, ма бързо се върна. Нищо не им разбирал, вика, та трудно било да намери работа. А и се беше забъркал в някакви проблеми – видял една кола на паркинга и му хрумнало да я открадне. „Ей така, казва, вървим си с Пешо по улицата и гледаме – колата отворена. И хич не ни е хрумвало да крадем коли, ма тя сама ни се изпречи. И к’во ни стана, качихме се. Тамън да я подкараме обаче, появи се един полицай. Бесен беше, чул ни, че говорим на български. Оказа се, че и той е българин. Удари ни по един як шамар и ни срита по задниците да си ходим право в България!“ Та си дойде Мацко като посран, ма пак ще ходи. Аз пък да ви кажа, това някои българи, като отидат в чужбина, и се самозабравят. Ей като този полицай. Е к’во като е станал кука в Испания, бе, да не е по-голяма работа от мене, ама ха!

Идат, значи, някъде в чужбината, изкарат някой лев и се правят вече на западняци. Мазници!

Идват си тук за малко и почват с претенциите. Били работили по 12 часа на ден цяла година и затова държавите им били уредени. Акъл ще ми дават. Ма аз не им ща акъла бе, да не съм ги карала аз да ходят да работят, продажници нещастни. Па да си дойдат тук, да седнат с нас на тенекиеното, да видят лесно ли се плаща бира от 2 лева с нашите социални помощи. Щото то с техните и баба знае. Аз затова искам да емигрирам в Канада. Щото там и помощите им помощи, и пенсиите им пенсии. Леж си по цял ден, взимай 1000 долара и остави балъците да работят. Ще ида аз в Канада, казала съм. И ден повече няма да седя в тая скапана държава!