Какво е „бумераскинг“?

Случвало ли ви се е да питате някого нещо с единствената цел той след това да ви пита същото, за да му кажете, каквото сте си наумили да му кажете? Това вече си има име: „бумераскинг“. Ново проучване изследва какво точно представлява този често зле прикрит и дразнещ маниер, както и защо хората го правят и какви са последиците от него.

Терминът „бумераскинг“ се отнася до въпрос, който действа по същия начин като бумеранг – предназначен е бързо да се върне при човека, който го е подхвърлил. Според изследователите зад проучването, Алисън Ууд Брукс от Харвардското бизнес училище и Майкъл Йоманс от Имперския колеж в Лондон, има три вида.

Първо, „питане-хвалебствие“ – това е, когато някой задава въпрос и след това разкрива нещо положително. Например когато някой ви пита какво сте получили за Коледа, само защото иска после да си каже на него колко скъпи подаръци са му подарили.

Вторият тип е „питане-жалване“, когато някой задава въпрос, след което говори за нещо негативно. Например пита как ви е минала ваканцията, защото иска после да се оплаче, че на неговата е валяло, всички са се разболели и изобщо му е било гадно.

И накрая, има и „питане-споделяне“. Тук първопитащият пита, за да сподели неутрална ситуация, например странен сън.

Но защо хората правят така?

За да разберат, Брукс и Йоманс преминават направо към същината и питат самите хора, които се ползват с бумераскинг, като част от проучване, попълнено от 155 участници.

„Лицата смятат, че бумераскингът предлага няколко предимства пред директното споделяне на информация“, пишат изследователите за резултатите си. Например те откриват, че някои от участниците смятат, че „предварителното стартиране на темата с въпрос ще накара партньора им да се почувства по-включен в разговора“.

Други смятат, че ако просто откровено говорят за това, което искат, това ще наруши благоприличието на разговора. „Искането първо на чуждото мнение изглежда по-умесно, отколкото просто да кажеш каквото ти е на ум“, казва един от участниците.

Въпреки добрите намерения, Брукс и Йоманс откриват, че бумераскингът обикновено оставя кисел вкус в устата на човека от приемащата страна.

„Макар че бумераскьорите вярват, че минават между капките, на практика решението им да споделят собствения си отговор – вместо искрено да се поинтересуват от отговора на партньора си – изглежда егоцентрично и манипулативно от гледната точка на партньора. В резултат на това хората ги възприемат като неискрени и предпочитат партньори, които директно си казват“, пишат авторите.

За щастие, може би има „противоотрова“ срещу бумераскинга. Брукс и Йоманс смятат, че може да помогне просто хората да осъзнаят какво представлява навика им и неговите отрицателни последици, както и да опитат да бъдат по-отзивчив партньор в разговора – това означава да се ангажират активно с това, което някой казва.

За така наречените „хронични“ бумераскъри се предлага да се опитат да задават въпроси, на които не могат да си отговорят сами; по този начин те могат да се научат как да бъдат по-отзивчиви в разговора.

Брукс и Йоманс обаче също така смятат, че няма причина хората да спрат да говорят за себе си.

„В някакъв момент саморазкриването след собствения ви въпрос става не само поносимо, но и важно за взаимността и баланса в разговора или създаване на връзката в по-широк план“, заключават авторите.

„Бъдещата работа би могла да определи колко дълго събеседниците трябва да изчакат преди да заговорят за себе си след задаването на въпроса – за да се помогне на хората да постигнат продуктивен баланс между това да се интересуват от партньора си и самите те да са интересни.“