Влак за сираци: Когато детската ръка стана работна, за да не умре от глад

През XIX век цялото движение с Влак за сираци започва като хуманитарно начинание за извличане на деца от бедняшките квартали на градовете по Източното крайбрежие на САЩ и изпращането им в добри домове в Средния Запад. Там идеята е да се научат да работят, да придобият умения и в крайна сметка да имат по-светло бъдеще от това, което биха имали в родните си градове.

Този процес никога не е целял да стане най-големият страх в живота на децата. Но за много от 200 000-те малчугани, превозени с влаковете до чужда земя и попаднали в ръцете на непознати хора между 1854 и 1929 г., става точно така…

Ето трагичната история на тази програма.

Мисията на Чарлз Лоринг Брейс

През 1849 г. основателят на движението Влак за сираци Чарлз Лоринг Брейс пристига в Ню Йорк. Като презвитериански служител, Брейс смята за свой дълг да „евангелизира бедните“, според списание „Humanities“. А през XIX век по-добро място за намиране на бедни от Ню Йорк няма.

Гъсто населен с нови имигранти през XIX в., кварталът Файв Пойнтс в Манхатън бързо се превръща в първия американски бедняшки квартал. С течение на годините кварталът е ударен от бедност, болести и бандитска дейност, като стотици хора са изселени. Към 1850 г. между 10 000 и 30 000 деца живеят на улицата или в сиропиталища.

За да се пребори с тази криза на бездомните, през 1853 г. Брейс основава Дружество за помощ на децата. Организацията започва да предлага на младите момчета уроци по изучаване на Библията, академично обучение и им предоставя храна. В крайна сметка дружеството открива и приют за момчета, известен като Нюсбойс Лоджинг Хаус (Newsboys’ Lodging House).

Но Брейс не отчита огромния брой момчета, които се нуждаят от жилище и не след дълго приютът е препълнен. Нужни са алтернативни.

Началото на Влака за сираци

Тъй като при него идват все повече деца в нужда от храна и подслон, Брейс започва да вярва, че за тях може би е по-добре да живеят извън Ню Йорк – някъде, където ще имат достъп до повече ресурси и образование. Докато търси в страната градове, в които има семейства, готови да приютят „изродени улични плъхове“ и изоставени бебета, той забелязва, че в Средния Запад има нарастваща нужда от работна ръка.

В центъра на страната живеят много фермери, които се трудят неуморно, за да поддържат постоянно разрастващите се стопанства. Брейс вярва, че тези фермери ще се възползват от възможността да приемат деца в домовете си, тъй като това ще означава по-малко труд за тях.

През есента на 1854 г. първият влак тръгва от Ню Йорк за Дауаджик, Мичиган, с 45 малки. В продължение на 4 дни те пътуват в тежки и нехигиенични условия в тесни вагони, придружавани само от един възрастен: Е. П. Смит от Дружеството за помощ на децата.

По пътя Смит предлага 2 от децата на случайни хора без да ги проверява какви са. Освен това той взема още едно момче в Олбани, което твърди, че е сирак, но така и не проверя това твърдение.

След като децата пристигат в Мичиган, местните фермери и търговци се събират в заседателната зала на Дауаджик, за да ги разгледат. Според Смит тези, които се надяват да вземат дете, трябва да имат препоръчителни писма от пастора си и от мировия съдия. Няма доказателства обаче, че дори това малко изискване в крайна сметка е приложено.

От 45-те деца до края на седмицата остават само 8. Те са изпратени сами с влак до Айова, където са настанени в местно сиропиталище.

Възползвайки се от „успеха“ на първия влак, Дружеството организира още няколко.

Противоречия около Влака за сираци

Сираци в един от влаковете

През следващите 75 години повече от 200 000 деца са транспортирани от градовете на Източното крайбрежие до градове не само в американския Запад, но и в Канада и Мексико. Докато обаче външните наблюдатели виждат в програмата чудесно решение на нарастващия проблем с бездомните в американските градове, реалността за самите деца, които се возят в тях, често е далеч по-мрачна.

Условията във влаковете са мрачни – те са претъпкани, студени, мръсни, често без санитарни възли… и не спират с дни. А децата често получават само по едно оскъдно ядене на ден.

Относно самите деца: въпреки че влаковете са „за сираци“, много от пътуващите в тях изобщо не са такива; всъщност поне 25% от тях все още имат двама живи родители. В много случаи също на пътниците не им е казвано къде отиват, преди да заминат.

„Тъкмо бях приключил с яденето и една матрона дойде и ни потупа по главата. „Отивате в Тексас. Отивате в Тексас“, спомня си по-късно една от пътничките във влака – сираче на име Хейзъл Латимър, според библиотеките на Висшето училище по библиотекознание. „Е, някои от децата, знаете, ръкопляскаха и се смееха. Когато тя дойде при мен, аз вдигнах поглед и казах: „Не мога да отида. Аз не съм сирак. Майка ми все още е жива. Тя е в болница тук, в Ню Йорк. „Ще отидеш в Тексас. Няма смисъл да спорим.“

Нещо повече, много от децата, попадат във влаковете, са разделени със своите братя и сестри. Ако семейството в крайната дестинация на влака иска само едно дете, програмара рядко се е съобразявала дали то има живи роднини – които понякога седят точно до тях.

Днес има малко данни за това какво се е случило с тези деца-сираци, след като са били „осиновени“, което затруднява събирането на разделени членове на семейството.

Освен това децата са изправени пред перспективата да попаднат в семейство, което вместо да търси дете, за което да се грижи, се интересува най-вече от използването им за безплатна земеделска работа.

Всъщност процесите по осиновяване понякога приличат на същински търгове. След като децата пристигнат в новите си градове, те обикновено са извеждани на публично място, където потенциалните осиновители „идват и ги опипват, разглеждат и проверяват колко зъба имат“. Някои от потенциалните приемни родители правят конкретни поръчки за деца въз основа на техния пол, възраст, размер и външен вид.

„Някои поръчваха момчета, други момичета, някои предпочитаха светли бебета, други тъмни, а поръчките се попълваха правилно и всеки нов родител беше доволен“, съобщава вестник от Небраска през 1912 г., според The Washington Post. „Те бяха много здрави и толкова красиви, колкото никой не е виждал.“

Начало на съвременната система за приемна грижа

В крайна сметка през 1929 г. Голямата депресия слага край на програмата Влак за сираци, тъй като финансирането намалява, а семействата изпитват затруднения да изхранват собствените си членове, камо ли да поемат още.

Преди да се стигне до нейния край, програмата е подложена и на обществена критика: аболиционистки групи я осъждат като възхвалявана версия на робството, а безброй родители завеждат съдебни дела срещу организацията с надеждата да си върнат децата, които са били изпратени във влакове за сираци.

Дори самият Брейс поставя под въпрос етичността на работата си.

„Когато едно дете от улицата застане пред теб в парцали, с изцапано със сълзи лице, не можеш лесно да го забравиш“, заявява той. „И все пак си в недоумение какво да направиш. Трудно е да се намесиш в човешката душа.“

Но колкото и противоречиво да е било движението, то проправя пътя на съвременния му наследник – системата за приемна грижа.

Вдъхновени от идеята на Брейс за настаняване на изпаднали в беда деца в любящи семейства, а не в институции, местните агенции и щатските органи създават подобна – макар и много по-внимателно организирана – система, която и до днес действа в цялата страна.