На какъв език мислят глухите хора?

Както всички останали, глухите хора също могат да общуват както външно, така и вътрешно по различни начини – затова няма един-единствен език или начин, който всички те използват, когато мислят. Характерът на мисълта на даден човек вероятно се влияе от различни фактори, включително възрастта, на която е станал глух, и други лични фактори, като например дали има вътрешен монолог или не.

Въпреки че има малко публикувани изследвания по тази тема, лингвистът по жестомимичен език професор Бенси Уол от Университетския колеж в Лондон обясни в неотдавнашно интервю за The Naked Scientists, че „за човек, който е роден глух, езиците, на които може да мисли, ще бъдат свързани с езиците, които знае. Можете да видите как малките глухи деца правят жестомимики сами на себе си, както малките чуващи деца говорят сами на себе си.“

Някои дълбоко глухи хора – т.е. тези, които почти не чуват – могат да мислят в образи, а не в звуци, и мислите им да текат под формата на знаци от жестомимичния език, писмени думи или картини. Това не означава, че вътрешният им свят е по-малко богат или описателен от този на хората, които не са глухи, просто той се представя чрез различни средства.

И докато тези, които се раждат глухи, е малко вероятно да имат вътрешна представа как звучи говоримият език, други оглушават на по-късен етап от живота си и поради това имат спомена за вербалната комуникация. В резултат на това някои глухи хора могат да мислят с образи, със звук или със смесица от двете.

Струва си да се отбележи също, че жестовият език не е универсален – по света се използват около 300 различни жестови езика. Следователно видът на жестовия език, който глухият човек си представя, когато мисли, зависи от диалекта му.

Удивително е, че проучванията показват, че мисленето в жестомимичен език активира лявата долна челна кора на мозъка, която е същата област, която се задейства, когато хората, които не са глухи, мислят с думи. „Това предполага, че „вътрешното жестомимично говорене“ се опосредства от региони, подобни на тези на вътрешния монолог“, пишат авторите на едно изследване по този въпрос от 1997 г.

Други изследвания, проведени още през 70-те години на миналия век, показват, че мисленето в жестове играе централна роля в процесите на краткосрочната памет, точно както е известно, че вътрешната реч играе роля при индивидите, които не са глухи.

И все пак това не означава, че всички хора, които не са глухи, мислят вербално. През последните няколко години стана по-известно, че някои хора нямат вътрешен монолог, което означава, че мислите им са безмълвни и се състоят само от образи или други абстрактни конструкции, които не включват реч.

Не е ясно колко често срещано е това явление при глухите хора и дали те го изпитват в същата степен като чуващите.

При някои се наблюдава и афантазия, което означава, че те не са в състояние да си създадат никакви мисловни образи. Досега не изглежда да са правени изследвания за оценка на този феномен сред глухите, така че не е ясно как биха могли да мислят хората, които нямат нито звукови, нито визуални мисли.