„Силата на перото“: Виктор Юго – олицетворението на европейския романтизъм

| от Десислава Михайлова |

„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си.  Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни.

Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.

Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.

На първи юни 1885 г. Париж е потънал в скръб. Над два милиона души взимат участие в определяното като „най-мащабно погребение на века“.  Последното предсмъртно желание на покойния писател е да бъде изпратен най-обикновено и просто, без всякакъв шум. Когато издъхва обаче френският президент Жул Греви решава, че човек като него не може просто така да напусне този свят и го удостоява с държавно погребение.

Процесията започва от Триумфалната акра, която бива покрита с черни воали и продължава до Пантеона, където се погребват най-достойните и знаменити французи. Тленните му останки са поставени наред с тези на Александър Дюма и Емил Зола. Пресата подсилва траура с хиперболизирани определения, че си е отишъл „най-яркият представител на човешката съвест“ и че „Изкуството е умряло!“, амбулантни търговци продават на събралото се множество бронзови медальони с надпис „национален траур“, а предприемчиви хазяи отдават балконите си, от които се открива хубава гледка към процесията, на баснословни суми. Париж скърби, цяла Франция скърби, а светът губи един от най-добрите си писатели.

„Дори най-тъмната нощ някога ще свърши и слънцето ще изгрее.“ Поет, писател, драматург, художник и общественик, този писател е един от най-ярките представители на френския романтизъм. Докато приживе и в родината си е бил по-известен с поемите си, то днес прозата му носи по-голяма слава. Той е един от онези редки писатели, които е толкова умел с думите, че е популярен както в академичните среди, така и сред широката общественост.

Под неговото перо оживяват герои като изкусителната Есмералда, самотникът с добро сърце Квазимодо, фанатичния блюстител на реда инспектор Жабер, обречената на страдание Фантин, изкупилият греха си Жан Валжан, вечно усмихнатият Гуинплейн. Самият писател е от хората, които граби от живота с пълни шепи – той е шумен и дори понякога вика, наслаждава се на вкусната храна, добрата компания и жените, обича силно и също толкова силно мрази, влага страст както на белия лист така и в свои изказвания и статии. 

Виктор-Мари Юго се ражда на 26 февруари 1802 г. в гр. в Безансон, област Франш Конте. Той е третият син на Жозеф Леополд Сижисбер Юго и Софи Требюше. По-големите му братя – Абел и Йожен също се занимават с литература – писане на поезия и есета, когато порастват. Бащата на Виктор е генерал от армията на Първата империя. Поради спецификите на работата му семейството често пътува и първите години младият Виктор живее както в Париж, така и в Неапол, Рим и Мадрид. Детството му също така е белязано от доста динамичен период от френската история.

Когато е на две годинки, Наполеон е коронован за император на Франция, но само десетилетие по-късно династията на Бурбоните е възстановена. Бащата на бъдещия писател е републиканец по убеждения и привърженик на Наполеон, майка му, от друга страна е ревностна католичка и роялистка. Отношенията на родителите му не са особено топли и през 1813 г. Софи напуска Жозеф и се установява за постоянно във френската столица. По това време става ясно, че тя има връзка с кръстника на най-малкия си син – генерал Виктор Фано дьо Лаори, за когото злите езици говорят, че всъщност е истинският баща на писателя.

Докато империята на Наполеон се разпада, Виктор учи последователно в пансиона Курдо, в лицея Луи льо Грант, където е много добър в часовете по математика, а накрая учи право в Париж. Още в юношеските години обаче страстта му да пише намира отдушник в първите му стихотворение. Тези свои първи опити той прави на 13-годишна възраст, безрезервно подкрепян от майка си, която му помага с редакцията. На 14 участва в едно от популярните литературни състезания в Париж, но журито не му присъжда наградата, смята се, че е защото не вярва, че толкова млад човек може да пише така. Самочувствието на младия Юго обаче расте и както самият той отбелязва още тогава „Искам да бъда Шатобриан или нищо“.

Подбуден от своите амбиции и с подкрепата на майка си, на 17-годишна възраст Виктор за кратко издава вестник, заедно с братята си – „Литературен куратор“. Първите публицистични успехи са съпътствани от трагедия в личен план. През 1821 г. умира майката на писателя. Двамата са особено близки и това нанася тежък емоционален удар върху него. Тя му помага да започне своята писателска кариера и също така оказва влияние върху първоначалните му политически възгледи. Именно като Софи, младият Юго е роялист по убеждения. Тя така и не доживява първата стихосбирка на сина си, която излиза на следващата година – „Оди и различни стихотворения“ (1822). Бързо се разпродават над 1500 екземпляра от тиража й, което му осигурява добър доход още с дебюта му на литературната сцена.

Финансовата стабилност води и до промяна в интимен план. През октомври 1822 година Виктор се жени за своята приятелка от детството Адел Фуше. Той я ухажва с около 200 любовни писма. Макар по време на брака си и двамата да имат своите любовни авантюри и прегрешения, те остават заедно 46 години, до смъртта на Адел. Тя дори пише биография на съпруга си, публикувана през 1863 г. Връзката им започва страстно, но дори, когато искрата угасва те остават добри приятели. Другата жена в живота на Юго, която е негова спътница почти през целия му живот, е неговата любовница актрисата Жулиет Друе. Тя до такава степен обиква писателя, че изоставя кариерата си и му посвещава живота си до сетния си дъх. Макар да има и други авантюри се смята, че именно тези две дами оказват най-силно влияние върху него.

Адел и Юго имат общо пет деца, като първото – Леополд издъхва малко след раждането. До зряла възраст достигат двете им дъщери – Леополдин и Адел и двамата им сина – Шарл и Франсоа-Виктор. Една от най-големите драми в живота на писателя е, че той погребва всичките си деца, като само Адел го надживява, но тя за съжаление страда от наследствени психически проблеми, които се предават в семейството и от които страда и по-големия брат на писателя Йожен. Най-тежко Виктор преживява смъртта на най-голямата си дъщеря – Леополдин.

Тя се удавя при инцидент във водите на Сена, докато е бременна с първото си дете. Това е един от най-мрачните периоди за Юго и за известно време той дори спира да пише. Болката по загубата на обичното му дете впоследствие ражда множество стихотворение, най-известно от които е може би „Утре заран“ (1847):

Когато изгрев нов полята с лъч поглади,

ще тръгна. Ти нали ме чакаш вече, знам.

Ще мина през гори, през хълмове, ливади…

Не мога да стоя далеч от тебе, сам.

На фона на този бурен личен живот, изпълнен с радост и страдание, творчеството на Юго процъфтява. Макар първият му роман „Хан от Исландия“ (1823) да получава смесени отзиви, той му носи приятелството с писателя Шарл Нодие. Чрез него за Юго се отварят вратите към литературния кръг „Сенакъл“ където се събира каймака на френския романтизъм. Така Юго се запознава и сприятелява с драматурга Проспер Мериме, поета дьо Ламартин, новелиста Алфред дьо Мюсе, композитора Ектор Берлиоз. По това време Париж е център на културния живот в Европа и почти няма случайно име на тези сбирки.

Вторият роман на писателя – „Бюг Жаргал“ (1826) отново не му печели успех и той насочва усилията си към поезията и драматургията. През следващите десет години той издава четири стихосбирки, особено известна от които е „Есенни листа“ (1831). През 1827 г. излиза и първата пиеса на Виктор Юго – „Кромуел“. Макар тя никога да не е поставена, тя разчупва представите на класическата драматична традиция. Състои се от 6000 стиха, а предговорът й предизвиква литературен фурор и се смята за основополагащ камък на романтизма в сферата на драматургията.

Може би най-известната пиеса на Юго обаче остава „Ернани“ (1830). Пренасяйки зрителите в XVI в., тя разказва за интригите в двореца на испанския крал дон Карлос. Пиесата остава особено емблематична по две причини – на нея е базирана едноименната опера на Джузепе Верди и при първото й поставяне избухват ожесточени сблъсъци между привържениците на традиционния театър и новото течение на последователите на романтизма.

Същата година, когато излиза „Ернани“, издателят на Юго му дава ясно да разбере, че е време да издаде и добър роман. Шест месеца по-късно, през 1831 г. излиза „Парижката света Богородица“. Действието на романа се развива през Средновековието и разказва за фаталните чувства, които циганката Есмералда разпалва в злия архидякон Клод Фроло и в неговия служител, който бие камбаните – Квазимодо. Освен завладяващата история, едно от бижутата, скрити сред страниците на книгата, е самата катедрала. Юго вплита любовта си към готическата архитектура, познанията си за историята на Париж и за самата сграда, която е център на събитията.

По това време Юго все повече се обвързва с политиката. Младежките роялистки убеждения постепенно отстъпват място на все по-засилващи се пристрастия към републиката. През 1848 г. Виктор става член на Националното събрание на Втората република. Заради смелите си и ярки изказвания обаче скоро губи всякаква политическа подкрепа.

Юго изнася пламенна реч, в която говори за бедността и мизерията, открито подкрепя суфражетките, говори за безплатно образование на всички деца и също така е радетел на премахването на смъртното наказание. Писателят дори открито обвинява Наполеон III, че е предал Франция. Разбира се, всички тези открити виждания имат своите последици. В периода от октомври 1855 г. до 1870 г. Юго е изпратен в изгнание. Той го прекарва основно на остров Гърнси.

Освен, че продължава да пише поезия и политически есета, през този период Юго пише най-известния си роман, , който се смята за едно от най-високите достижения на европейската литература от XIX в. – „Клетниците“ (1862). Действието на книгата започва през 1815 г. и достига кулминацията си през юнското въстание в Париж през 1832 г. На страниците му се проследява живота на различни хора, чиито нишки Съдбата оплита по изненадващи начини, но за които обединяващо звено е героят Жан Валжан и неговия опит за изкупление.

Романът засяга теми като бедността, любовта, политиката, омразата, страданието и надеждата и затова не е изненада, че незабавно пожънва успех във Франция. Хората го обичат, но не всички са настроени така приветстващо, особено по-консервативните среди, на които никак не се харесва положителния образ на революционерите, създаден на страниците на книгата. Писателите също са раздвоени – Бодлер хвали романа, докато Флобер казва, че всички герои му звучат еднакво. Католическата църква също ясно заявява позицията си като включва книгата в Индекса на забранените книги. За пореден път Юго успява да разбуни духовете.

Когато Наполеон III бива свален от власт, Виктор се завръща в Париж. През 1873 г. той се посвещава на възпитанието на внуците си – Жорж и Жана. Юго е толкова щастлив през този период, че това го вдъхновява да напише сборника с поезия – „Изкуството да бъдеш дядо“ (1877). Водовъртежът на политиката обаче пак го завърта. По времето, когато излиза стихосбирката, Юго е избран за член на новата Горна камара на Сената. Здравето му обаче прогресивно се влошава. На 22 май 1885 г., на 83-годишна възраст, Виктор Юго издъхва, вследствие на усложнения от пневмония.

Виктор Юго оставя зад гърба си обширно творчество. И до днес романите и пиесите му са извор на вдъхновение за поколенията – било то като анимационни и пълнометражни филми или като мюзикъли, триумфиращи на Бродуей. Неговите убеждения за един републикански и социален свят до голяма степен се сбъдват. Идеята му от 70-те години на XIX в. за „Съединените Щати на Европа“, днес е въплътена в Европейския съюз и както самият писател казва в една своя статия „Европа се нуждае от европейска националност, единно правителство, … демокрация.“

 
 
Коментарите са изключени за „Силата на перото“: Виктор Юго – олицетворението на европейския романтизъм