Когато котките превзеха Британския музей

Сред безценните артефакти и културни съкровища в Британския музей посетителят през 20-и век може да открие и банда котки.

Според The New York Times котките са наети като ловци на мишоци в Британския музей поне от XIX век. В писмо от 1868 г., съхранявано в Британската библиотека, се посочва заплащане от 1,5 пенса на ден за всяка котка за услугите ѝ. Те получават също така здравни грижи, служебно жилище и изобилие от риба и варено месо, за да допълнят диетата си от мишия дивеч.

Известно време животинките са считани за любима част от персонала – но това невинаги е било така. След Втората световна война колония от десетки диви котки заплашва да презвеме музея, което принуждава група служители да предприемат действия.

Стая 4 – Три черни гранитни статуи на богинята Сахмет, c. 1400 г. пр.н.е

Талисмани

В началото на 20-ти век писаните се превръщат от чисто практическо средство в част от идентичността на музея благодарение на една конкретна котка. Блек Джек – черен с беличко по гърдите и „забележително дълги мустаци“ – предпочита Кръглата читалня пред студените алеи извън сградата. След като един ден се оказва заключен вътре, той прекарва времето си като накъсва един куп вестници. Тежката съдба за това дръзко деяние обаче успява да избегне, когато двама служители на музея го приютяват и така го отвличат настрана от по-малко милостивите си колеги. Блек Джек е сметнат за мъртъв и когато няколко седмици по-късно магически се появява отново в читалнята, на никой не му направи впечатление.

Може би котаракът разбира колко важни са връзките, за да напредне в кариерата си. Той спечелва сърцето на сър Ърнест Уолис Бадж, египтолог от Британския музей, и след като намира бездомно коте и го осиновява, Блек Джек разумно го занася в краката на известния учен, който пък незабавно го взел у дома си през 1908 г.

Наречено Майк, малкото ново коте израства и засенчва своя предшественик по слава и популярност като разделя времето си между дома на Бъдж и музея, където гони и се бие дори с бездомните кучета, дръзнали да дойдат на негова територия. Макар че идва от улицата, Майк бързо свиква на хубавото – да получава лакомства от служителите на музея. Ако в обичайната му чинийка в залата за хранене няма мляко, „той леко забиваше нокти в нечии крак, докато се търкаше в него и мяукаше“, според помощник-охранителя в отдела за печатни книги. В диетата му присъстват морски език, сардини и пикша, а към треската той изпитва същинска неприязън. Когато умира през 1929 г. на 20-годишна възраст, некрологът му е публикуван в The Evening Standard.

Дотогава бездомните котки, които живеят около Британския музей, вече се бяха научили да се възползват от добронамереността на персонала, която Блек Джек и Майк бяха възпитавали в продължение на десетилетия. Но без харизматичните си талисмани, множащите се котки в крайна сметка се превръщат от тачени любимци във вредители, които трябва да бъдат изпъдени.

Коте-строфално развитие

Една от неочакваните последици от Втората световна война е неконтролируемата популация от котки в Лондон. Тези, които остават без дом заради Блица, се събират на групи по улиците, за да оцелеят. През десетилетията след войната групите се разрастват до неконтролируеми размери и през 1960 г. една такава банда се настанява в музей.

На тези котки вече им е по-трудно да спечелят сърцата на хората в сравнение с Блек Джак и Майк – те са злобни, мръсни и болни. И не се задоволят с това да се крият из задните улици: много от тях успяват да се промъкнат вътре, където хапят и драскат служителите и раждат котенца по рафтовете с книги.

В продължение на 15 години музеят опитва многобройни тактики за ограничаване на популацията, включително мрежи, капани и забрана на храненето на животните. Когато числеността на колонията наближава 100, вече се обмисля по-драстичен подход: пълно унищожаване. Британското правителство одобрява решението и музеят е напълно готов да приведе плана в действие.

За щастие на айлурофилите обаче анонимна група служители убеждава отговорните лица да опитат по-хуманна стратегия. Предложението им е да съберат котките, да се кастрират и обезпаразитят в Кралския ветеринарен колеж и да им се намерят стопани. След няколко месеца тази стратегия свива непокорната колония до едва шест котета.

Тази по-скромна банда вече прилича повече на ловджийската шайка за мишки в музея като първата, от началото на 20 век. Приблизително по същото време, в края на 70-те години на миналия век, Рекс Шепърд започва работа в музея като чистач и вижда възможност: заедно с други служители създават Дружество за защита на котките – група, която се занимава с поддържането на хуманния процес, благодарение на който колонията беше овладяна. В допълнение към осигуряването на ветеринарни посещения на музейните котки, организацията включва котките във „ведомост за заплати“, финансирана от дарения, създава специални места за хранене и изгражда приют, отделен от деликатните колекции на музея. Котки като Попет, Пипин, Мейзи и Сюзън официално поемат функциите, които последно са изпълнявали Майк и Блек Джек.

Стая 4 – Древноегипетска бронзова статуя на котка от Късния период, ок. 664–332 пр.н.е

Не толкова древна история

Дружество и неговите подопечни обаче стават жертва на собствения си успех – защото програмата на музея за кастриране и осиновяване работи толкова добре, че до 1985 г. колонията от котки намалява до нула. Оттогава Дружеството е разпуснато, а всички бездомни котки, които днес могат да се видят по коридорите, са неофициални.

Музеят не е единственото място, което се е възползвало от гладните животни: Катедралата в Ексетър, Югозападна Англия, има котешка врата още от XVI в., а днес британското правителство използва хиляди котки, за да държи под контрол популацията от плъхове и мишки. Но единственото доказателство, което е останало от мишеловците на Британския музей, са някои изрезки от архивите, знак, предупреждаващ, че храненето на котките е „строго забранено“ извън определени зони, и спомените на редица служители.