Силата на перото: Ръдиард Киплинг – въплъщението на британския империализъм

„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си.  Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.

Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.

“Ако мечтаеш, без да си мечтател;

        ако си умен, без да си умник;

Ако посрещаш Краха — зъл предател —

        еднакво със Триумфа — стар циник;

Ако злодеи клетвата ти свята

        превърнат в клопка — и го понесеш,

или пък видиш сринати нещата,

        градени с кръв — и почнеш нов градеж”

Макар написана около 1895 г., поемата „Ако“ е отпечатана за първи път петнадесет години по-късно. Вдъхновение за нея е характера, проявен от британския колониален политик сър Леандър Стар Джеймисън по време на едно неуспешно нападение над Южноафриканската република, което впоследствие става причина за избухването на Англо-бурската война (1899-1902). Днес тази поема се смята за класика на английската литература и първокласен пример за стоицизма на Викторианска Англия.

Стиховете са дело на един от най-известните английски писатели от края на XIX в. – нач. XX в. Публицист, поет и автор на романи и множество разкази, той е обичан от съвременниците си и величан от критиката. Цялото му творчество е обвързано с британския империализъм, макар през годините политическата му оценка за него да търпи някои промени. През 1907 г. този писател става и първият англичанин носител на Нобелова награда за литература. Той е и един от най-младите лауреати удостоени с нея. Неговата история започва в далечна Индия, в навечерието на Нова година.

Джоузеф Ръдиард Киплинг се ражда на 30 декември 1865 г. в Бомбай (дн. Мумбай), Британска Индия. Родителите му – Алис и Джон Локлууд, се срещат две години по-рано и се ухажват в близост до езерото Ръдиард, в Стафордшир, Англия. Двамата са така запленени от красотата на тази местност, че решават да кръстят първородното си дете – Ръдиард. Алис е изключително жизнерадостна и очарователна дама, която се грижи за началното образование на децата си.

Тя също така е обвързана с културните среди на английски интелектуален елит, тъй като сестрите й са омъжени за известни съвременни художници и бизнесмени. Джон Локлууд е скулптор и работи като директор на новооснованото училище по изкуства „Сър Джамседже Джиджибоу“ в Бомбай. Една от мисиите, които той прегръща от сърце е тази да насърчи, подкрепи и възстанови хилядолетното индийско изкуство и да го опази от нахлуването на британския колониализъм.

Ръдиард прекарва първите пет години от живота си именно в Индия: „Едни от първите ми спомени са за изгрев, светлина и цветове, както и за златни и лилави плодове на нивото на рамото ми.“ За него това е приказно време, което прекарва с по-малката си сестра Алис. Бавачката им ги води из цветните местни пазари, разказва им приказки от индийската митология и дори ги научава на основите на местния език. На този рай е сложен край, когато Ръдиард навършва шест години. Съгласно традицията, спазвана от други колониални семейства, той е изпратен обратно в Англия, заедно със сестра си, за да получи добро образование.

Периодът от 1871 г. до 1877 г. е един от най-тежките за него. Ръдиард и Алис са изпратени в Портсмут и настанени в пансиона на г-жа Халауей. По-късно той нарича това място „Къщата на запустението“. Самият Киплинг не е бил лек характер, описват го като избухлив и инатлив и даже някои хора съветват майка му, че се нуждае от по-твърда ръка, но мястото на което попада е непоносимо.

Той постоянно е подлаган на побои и унижения от страна на г-жа Халауей. Макар тя да му забранява книгите и при всеки удобен случай да му ги взима, Ръдиард намира утеха в книгите на любимите си писатели – Даниел Дефо, Ралд Уолдо Емерсън и Уилки Колинс. При един случай г-жа Халауей не само го пребива, но и закача на плешките му надпис „лъжец“ и го кара на ходи така по улиците на града. Около шестата година от престоя си в Портсмут, Ръдиард претърпява тежък нервен срив, който е толкова сериозен, че се налага майка му да пристигне от Индия. По-късно той претворява част от драматичните си преживявания в разказа си „Блее черната овца“ (1888).

Когато разбира какво преживяват децата в този дом на ужаса, Алис ги премества от там. Ръдиард е записан да учи в „Юнайтед Сървиз Колидж“ в Девън, Западна Англия. Това е относително нова учебна институция, създадена за обучение на синовете на офицерите от армията.

Там Киплинг се сприятеля с три момчета, на своята възраст, които по-късно служат за вдъхновение на истории в сборника му с разкази „Сталки Ко“ (1899). Тъй като Ръдиард не показва завиден академичен успех, а родителите му не разполагат с финансовата възможност да продължат образованието му в Оксфорд или друг престижен университет, се налага той да се върне в Индия. Там баща му му намира работа като редактор в местен вестник. През следващите шест години младият Киплинг работи в няколко периодични издания, сред които „Гражданска и военна газета“ и „Пионер“.

Първият му литературен пробив идва през 1886 г., когато излиза сборника със стихове – „Департаментски песни“, а две години по-късно е отпечатан и първият му сборник с разкази, озаглавен „Обикновени приказки от хълмовете“ (1888), в които той скицира много подробности за живота в Британска Индия. 1888 г. е изключително продуктивна за Ръдиард, защото през нея излизат още пет негови сборника с разкази.

На следващата година, Киплинг се завръща в Англия, за да може да продължи писателската си кариера. През 1890 г. много бързо той се оказва изключително популярен автор, някои критици дори сравняват бързият му възход с този на Байрон. Обикновените хора се радват на игривия му стих, империалистичните нюанси в творчеството му и на живите диалози в разказите. Едни от известните му поеми от този период са „Пътят към Мандерлей“, която разказва за любовта между английски войник и момиче от Бирма и „Гунда Дин“, чийто стихове се водят от името на британски войник в Индия. По това време Ръдиард се запознава с американския издател Уолкът Балестир, който го кани в Америка. От това първо пътешествие до Сан Франциско, през Китай и Япония, се ражда пътеписът „От море до море и други скици. Писма от пътешествия“ (1889).

Двамата с Балестир стават близки приятели и дори работят съвместно върху романа „Наулака: История за Изтока и Запада“ (1892), който се оказва не особено добър, но Уолкът, така и не го вижда отпечатан, защото умира от тиф през 1891 г. Макар и наскърбен от смъртта на приятеля си, по това време Ръдиард открива и нещо друго – любовта. Той я намира в лицето на сестрата на Уолкът – Каролин Стар Балестир, която всички наричат на галено „Кари“.

На 18 януари 1892 г. двамата сключват брак в Лондон, а булката е съпроводена до олтара не от кого да е, а от писателя – Хенри Джеймс. След като си казват „да“, младоженците се отправят на сватбено пътешествие до САЩ и Япония. Докато пътуват, Киплинг научава, че банката, която се грижи за неговото състояние е обявила банкрут и така той почти остава без спестявания. Кари и Ръдиард решават да установят своя дом в САЩ – във Вермонт, където създават своята „Блис Котидж“. На 29 декември 1892 г. там се ражда и първото от трите им деца – Джозефин. Четири години по-късно се ражда и втората им дъщеря – Елси.

Тези първи години на семейно щастие, които могат да се определят и като американския период от творчеството на Киплинг, са едни и от най-продуктивните за писателя. Освен поемата „Ако“, която се оказва знакова за английската литература, именно тогава излиза от печат и „Книга за джунглата“ (1894). Романът бързо печели слава и по-късно се утвърждава като детска литературна класика. Историята е за приключенията на Маугли, момчето отгледано от вълци, чийто основен враг е господарят на индийската джунгла – тигърът Шир Хан.

По-късно Ръдиард споделя, че вдъхновение за книгата е една история, която е чул по време на детството си за момче, отгледано от лъвове. Някои литературни критици твърдят, че за основа Киплинг е ползвал предания от индийски епос, които могат да бъдат открити в „Панчатантра“ и сборника „Джатаки“. Докато е в Америка Ръдиард се сприятеля с бъдещият американски президент Теодор Рузвелд,  с когото често обсъждат политически и културни въпроси. В спомените си Киплинг споделя, че той е бил мъж, изпреварил времето си с поне двадесет години.

През 1896 г. обаче се слага рязък край на този ползотворен за писателя период. По това време дипломатическите отношенията между САЩ и Англия се влошават покрай доктрината Монро. Същевременно, верен на сприхавия си характер, Ръдиард се кара сериозно с брата на съпругата си – Бийти Балестър и дори се стига до съд. Пресата надушва скандала и започва да рисува нелицеприятен образ на английския писател. Опетнен от преживяното, Ръдиард решава да напусне Америка и да се завърне в Англия. Семейство Киплинг се установява в Девън, където през 1897 г. се ражда третото им дете – Джон.

Политическите пристрастия на Киплинг през този период са силни в полза на британския колониализъм. Той искрено вярва в цивилизационната мисия на англоезичния свят, който трябва да облагороди нецивилизованите държави и народи. Една от най-значимите му творби по този въпрос е поемата „Бремето на белия човек“ (1899), вдъхновено от Филипино-американската война:

„Носете свойто бреме!

И приемете в дар

вековната омраза

на роб към господар…“

През 1899 г. Киплинг пътува за последен път до Америка. Когато корабът му акостира, той и семейството му са болни от пневмония. Писателят се бори за живота си и халюцинира, затова и чак, когато идва на себе си близките му събират сили, за да му съобщят, че седемгодишната му дъщеря Джозефин е починала, вследствие на болестта. Ръдиард повече никога не стъпва на американска земя.

Той купува за семейството си усамотено имение в Съсекс, за да е далеч от общественото внимание. В имението той до някъде се възстановява от тежката загуба, сближава се със сина си и дори по-късно си спомня, че по време на някои от годините прекарани там дори е щастлив. Именно тук той пише романа „Ким“ (1901). Според някои критици това е най-добрият му роман. Той разказва за ирландско сираче, което израства бездомно по улиците на Лахор и което получава образование, благодарение на войниците, служили заедно с баща му.

Когато пораства то става част от шпионската война между Англия и Русия, която се води на границата на Индия в края на XIX в. Според някои литературоведи, богатството на романа си крие в подробния разказ за Индия, чийто касти, суеверия, езикови и религиозни деления, оживяват на страниците на книгата. Година по-късно излиза и сборникът с детски разкази „Прости истории“ (1902), които са вдъхновени от приказките за лека нощ, които е разказвал на покойната си дъщеря Джозефин.

Когато избухва Първата световна война (1914-1918), Киплинг подкрепя намесата на Англия. През 1914, той е един от 53-мата писатели наред с Томас Харди, Артър Конан Дойл и Х.Г. Уелс, които поставят подписите си под „Декларацията на писателите“, в която те оправдават намесата на Великобритания в Голямата война. По молба на правителството Киплинг пише военна пропаганда, която набляга на зверствата, извършвани от германските войници. Под влияние на баща си, Джон иска да се запише доброволец във войната. Първо кандидатства във военноморските сили, но е отхвърлен поради своето късогледство.

Тогава баща му търси връзки и въпреки негодността му за служба, успява да го запише в редиците на ирландското подразделение. Баща и син заминават за фронта – единият като кореспондент, а другият като войник.  През септември 1915 г., в битката при Лус, Джон изчезва безследно. Последно е видян с тежка травма на главата, да атакува вражеската линия. Семейството се опитва да намери тленните му останки безуспешно. Чак през 2015 г. Комисията за военни гробове на британската общност потвърждава местоположението на тленните останки на Джон.

Киплинг е съсипан след смъртта на сина си и нито той, нито жена му успяват да се възстановят напълно. Той пише епитафия за войната – „Ако някой попита защо загинахме, кажете му, че бащите ни ни излъгаха„.  През 1916 г. излиза и поемата „Моето момче, Джак“, която е вдъхновена от съдбата на друг загинал млад войник във войната, но служи като обобщение на загубата на много родители, чиито деца загиват по време на Първата световна война.

През последните години от живота си, Ръдиард продължава да пише, но така и не се завръща към весели сюжети или към детската литература. В политически аспект, той вижда голяма опасност в лицето на Болшевишката революция и разпространението на комунистически идеи в Англия. На 18 януари, само няколко дни след 70-тия си рожден ден, Киплинг издъхва в болница в Лондон, вследствие на усложнения от операция на язва. Тленните му останки са положени в Ъгъла на поетите, в Уестминстърското абатство.

Киплинг оставя своя отпечатък върху английската и световната литература. Основните теми, които дълбоко го вълнуват са колониализма и военните действия, но също така – народните епоси и приказки. Днес обаче творчеството му е подложено на сурова критика. Писателят е определян като колониалист, расист, сексист, шовинист и какво ли още не. През 2018 г. студенти от Манчестър заличават стенопис на поемата „Ако“ и вместо нея нанасят стихотворение на афро-американската писателка Мая Анджелоу.

Да, той е вярвал в превъзходството на английската политика и култура, но би било еднозначно да се определи като расист. Поемата „Гунда Дин“, например, завършва как английският войник признава, че индиецът, който го спасява, но сам губи живота си, е „по-добър човек от него“. Самият Киплинг не мисли, че превъзхожда останалите, той дори отхвърля неколкократните опити да бъде посветен в рицарско звание. Каквито и да са били истинските му виждания по тези наболели теми, той си остава един от великите писатели или както го определя Нобеловия комитет: „наградата се присъжда поради силата на неговата наблюдателност, оригиналността му, жизнеността на идеите му и забележителният му талант да разказва“.