И преди и сега – всички пътища водят към Димитровград

Без съмнение, социалистическия строй има своята най-голяма гордост в създаването на градове от абсолютната нула. Единствената подробност е, че не всички са били чак толкова ентусиазирани от идеята да работят като роби за поредната идея на партията. Заглавие от издание „Свят“ от далечната 1948 г. гръмко гласи „От казармата – на обекта“. Материалът обръща внимание на факта, че след като няма достатъчно строители, най-разумният избор е насочен към армията:

„Аз, редник Иван Димитров Шуев, след като прекарах година и половина в служба на своя народ, днес, когато ми предстои да напусна родната казарма, обещавам, че преди да се върна дома си, ще работя като бригадир във войнишката смяна, с което ще допринеса за изграждането на социализма в нашата страна, в който виждам и своето лично щастие и бъдеще…“

С подобни обещания и заявки, повечето уволняващи се войници предават униформите си и продължават ходенето по мъките, за да работят за създаването на Димитровград.

Авторът Иван Фичев разказва как ентусиазмът за творчеството, за строителство и до край предана служба на своя народ е овладял младите бойци и те, никога в историята на нашия народ, вместо да броят дните до своето уволнение, от рано се подготвяли да сложат бригадирската униформа и да отдадат някой месец във вярна служба на родината си – за нейното стопанско издигане.

Друг е въпросът, че 26-ти набор не е имал особен избор и обещанието е дадено просто като проформа. Друг е въпросът, че развитието на региона започва по време на Царска България и по-късно е усвоен и погълнат директно от комунистическия режим. Строен по модела на съветския Комсомолск на Амур – поредния изкуствено създаден град, но в Русия. На 10 май пристигат първите младежи, които ще работят напълно безплатно, докато войниците идват по-късно, за да строят града на вожда – Георги Димитров.

Разбира се, първият на БРП е решил, че трябва да следва модела на Сталин и останалите тоталитарни диктатори, затова го кръщава на своето собствено име. Реално преди поставянето му на картата ще открием и наличието на три села: Раковски, Мариино и Реноконево. За неговото строителство са изпратени повече от 50 хиляди души от различни градове и села. Някои остават завинаги там и работят не само върху инфраструктурата, но и върху различни други заводи и фабрики, отново безплатно.

Стилът на самите сгради е в типичния съветски брутализъм или съветски ампир. Г-н Фичев разказва, че във всяко поделение има записани войници. Отделно има дори хвърлена ръкавица от частта на капитан Петров, които искат да спечелят играта с масово участие – доброволното записване за робски труд е стара практика за бригадирите. И докато в началото редник Шулев заявява, че ще отдаде няколко месеца, кандидат-подофицер Марко Георгиев подчертава, че няма търпение да стане бригадир, а след това да се прибере у дома след 30 месеца и гордо да покаже значката си.

Това е единствената награда, която ще получи за една година работа. Най-важното е, че набор 1926 г. е уволнен не само боева подготовка, но и с политическо съзнание, а може би липса на инстинкт за самосъхранение, следвайки сляпата логика, че трябва да работи за мечтата на Георги Димитров.

Това не е всичко, освен в строителството, уволнилите се обещават, че ще се включат и в есенния посевен план, но преди всичко ще бъдат и защитници на мира. Читателят би могъл да се обърка, дали става въпрос за войници, бригадири, фермери или пазители на мира?

Призоваването на бригадири е любима практика на партията, освен в Димитровград са изпратени и работници на Копринка, Ловеч-Троян и други обекти. Странното е, че социалистическия мотив винаги говори за творчество, леенето на бетон никога повече не трябва да се смята за строителна работа, а за творчески процес.

Г-н Фичев разказва за песента на бригадири, войници, кирки, лопати, компресори и тежка идеология, която по-късно ще се смята за основата на бъдещето и щастието. Логично е, че след индустрията, именно тук се изгражда и още една империя – няколко пъти по-мащабна и успешна от управлението на Георги Димитров – тази на Митко Пайнера.