Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
През 636 г. арабските войски разбиват главните персийски сили в битката при Кадисия. След победата, воините на Арабския халифат, водени от Саад ибн Абу Уакас, вземат със себе си голям брой пленници. Сред тях е и сатрапът на Хузестан (дн. Южен Ирак) – Хормузан. Знатният пленник е отведен на юг към пясъците на Арабия. Следвайки древните пустинни пътища, известни само на бедуините, арабската армия се завръща в столицата Медина. Бидейки най-високопоставен сред пленниците, Хормузан е предупреден, че ще се срещне с господаря на арабската империя – халифът Умар. Хормузан несъмнено очаква мъж облечен в коприна от глава до пети, покрит със злато и окичил главата си с корона.
Вместо да бъде въведен в някоя тронна зала, стражите водят персиеца по тесните градски улички към главната джамия на града – един от новоиздигнатите молитвени домове на Аллах. Хормузан се оглежда трескаво, но вижда само просяци, облечени в дрипи, застанали на сянка пред стъпалата на храма. Изведнъж един от стражите се приближава към фигура, заспала върху обувките си под сянката на палма, растяща до джамията. Войникът внимателно разбужда мъжа. След миг на сънено колебание, човекът, облечен в най-обикновена ленена роба, поизбеляла и скъсана тук там, се изправя и оглежда облечения в скъпи дрехи персийски пратеник.
Събуденият от сън мъж е необичайно висок, широкоплещест и с атлетична фигура. Косата му е отстъпила доста назад от челото и вече се е прошарила, а големите му мустаци са обагрени в оттенъци на рижаво. Когато вижда персиеца, лицето му се озарява от широка усмивка, която разкрива блестящи, бели зъби. Мъжът поръчва да му донесат купа вода, от която първо пие, а след това споделя с персиеца, заговаряйки го на собствения му език – „Пий с мен и животът ти ще е в безопасност“. Именно така Хормузан среща за първи път най-могъщият човек в тогавашния свят – халифът Умар.
Умар ибн Ал Катаб се ражда през 582 г. (или 583 г. – в зависимост от изчисленията по лунния календар) в град Мека. В онази епоха, Мека е търговски и религиозен център, разположен в земята Хиджаз. Градът се доминира от племето курайш, съставено от различни кланове, всеки от които изпълнява различни задачи в общността. Кланът на Умар – Ади, носи отговорност за правораздаването в града, в резултат на което членовете му от ранна възраст се обучават в познаване на традиционното арабско право.
Бащата на Умар – Катаб ибн Нуфаил е успешен търговец и съдник в Мека. В спомените си, Умар разказва за баща си, че бил строг, дори жесток и е карал всичките си синове да работят до пълна изнемога. Въпреки това Умар получава рядко за времето си образование – освен наизустяване на правните норми, той се научава да чете и пише на арабски – нещо доста рядко за времето преди появата на исляма.
Навършвайки тринадесет години, Умар започва да се обучава и в традиционните войнски умения на тогавашния арабски свят – борба, бойни изкуства, езда и фехтовка. Със своя огромен ръст – казват че се извисявал с една глава над всички останали на градския пазар и с голямата си сила, Умар е редовен победител в турнирите по борба, които се организират около големите празници. Макар да не го е бивало особено в търговския занаят, Умар пътува с баща си до Персия и Византия, понаучава гръцки и фарси, и опознава добре земите, които вижда, съставяйки си добра представа за силните и слаби страни на двете империи.
Освен със стремежа си към знания, Умар се отличава и с ораторските си умения, а след смъртта на баща си успешно го замества като арбитър в честите спорове между съгражданите си. Единствената му сериозна слабост, също както мнозина от съвременниците му, е твърде честата употреба на алкохол, която тогава е сериозен проблем за Мека и Хиджаз като цяло. Впоследствие забраната за мюсюлманите да употребяват алкохол е последица именно от стремежа за изкореняване на този сериозен порок.
През 610 г. един от търговците в Мека – Мухаммад, изведнъж обявява, че е получил провидение от Всевишния. Това, което притеснява мнозина от съгражданите му е, че Мухаммад не просто говори за видение от един единствен бог – Аллах, а обявява, че политеизма, който се следва в града от векове е всъщност греховен и трябва да бъде заменен с почитането на Аллах. Един от първите, които се обявяват против проповедите на самообявилият се пророк е Умар. Той напада вербално разрастващата се група мюсюлмани и дори ги заплашва с физическа саморазправа.
През 615 г. под страх от преследвания, част от мюсюлманите напускат Мека и заминават за Етиопия. Въпреки това новата вяра се разраства. Умар с ужас установява, че собствената му сестра и съпругът й са станали следовници на Мухаммад. Според ислямската легенда, когато отива да търси сметка на сестра си, Умар е умопомрачен от гняв и я удря. Виждайки кръвта й, той е обхванат от разкаяние, очиства се ритуално и изисква да прочете строфите, които роднините му рецитират като молитва. В този момент, според преданието, той получава просветление и също приема исляма. Факт е, че от 616 г. Умар вече официално се обявява за мюсюлманин, заклевайки меча си във вярност на Мухаммад – същиятт меч, с който месеци по-рано се кълне, че ще убие пророка.
През 622 г., въпреки застъпничеството на Умар и редица други прославени воини, мюсюлманите са прогонени от Мека и заминават (т. нар. Хиджра) за град Ятриб – търговски център, враждуващ с меканците от поколения. За разлика от курайшите, жителите на Ятриб приемат исляма масово и в чест на помохамеданчването си, градът е прекръстен на Медина ал Наби – „Град на пророка“. През следващите седем години, Мека и Медина водят постоянни борби, в които Умар изиграва ключова роля като поддръжник и защитник на Мухаммад, както в речи и правни въпроси, така и на бойното поле.
Сражава се последователно във всички големи битки на ранния ислям – Бадр (625 г.), Ухуд (626 г.), Битката при Окопа (627 г.) и при превземането на Мека през 630 г. След като мюсюлманите завладяват Хиджаз, Умар застава начело на част от войските, изпратени в днешен Оман за да подчинят източните предели на Арабския полуостров. Като един от най-верните следовници на пророка, Умар го придружава по време на последния му хадж през 632 г., след което участва активно в съвета, който решава каква да бъде съдбата на мюсюлманската общност след смъртта на Мухаммад.
Изправени пред възможността за гражданска война между мюсюлманите от Мека (мухаджири) и мюсюлманите от Медина (ансар), водачите на различните кланове и племена започват бурни дискусии. Благодарение на ораторския талант и изкусното познаване на правата и обичаите на бедуините, Умар успява да разедини опозицията на мединците и да наложи избора на Абу Бакр за първи наместник (халиф) на пророка.
Управлението на Абу Бакр е кратко – възрастният халиф умира през 634 г. През това време Умар, който служи като негов генерал и съветник, се заема да организира записването на свещените слова на Мухаммад в книга – Коранът. Успоредно с това свято за мюсюлманите дело, Умар се заема да организира и религиозните закони на мюсюлманската общност – дело, което завършва по време на собственото си управление като халиф. Така, освен Корана, на Умар мюсюлманите дължат и първото систематично организиране на шариата – религиозно-правната система, на която се основават мюсюлманските държави и до днес.
През 634 г. Абу Бакр умира и на смъртния си одър обявява, че за свой наследник може да посочи само Умар – най-добрият и достоен от всички тогавашни мюсюлмани. Новият халиф се ползва с уважението на цялата общност. За това спомага и неговият образ, изграден на база постижения и личен пример. Умар, за разлика от други генерали и сановници в новия халифат, остава да живее в стария си, скромен дом в Медина.
Облича се семпло, като отшелник от пустинята. Няма охрана, не носи никакви знаци на властта. Яде само хляб, сол и смокини и пие единствено вода, преодолявайки своя алкохолен порок още с приемането на исляма. Образован, интелигентен, мъдър, Умар съчетава у себе си рядката комбинация от войнски умения, справедливостта на законодател и изтънчеността на поет, използвайки свободното си време, за да чете стихове на арабски, фарси и гръцки.
Когато поема властта над мюсюлманите, Арабският халифат е държава само на думи. Зараждащата се империя, която тогава обхваща Саудитска Арабия, Емирствата, Оман и Йемен, представлява по-скоро религиозна общност, която владее определени територии и разполага с общи средства и войска. Умар е човекът, който превръща халифата във функционираща държава.
Първата му работа е да уреди поземлените спорове на наследниците на Мухаммад и най-вече зетя на пророка – Али. След това Умар освобождава всички пленени арабски воини, сражавали се срещу Абу Бакр и поробени след неуспешния си бунт срещу първия халиф. С това новият водач на мюсюлманите печели верността на пустинните племена, които ще използва като противовес на големите мекански и медински кланове.
Осигурил си широка обществена подкрепа, подплатена със щедра грижа за бездомните, бедните и сираците, Умар се заема да построи арабската държава, следвайки примера на Персия и Византия, с които се запознава в младежките си години. Първата му задача е да състави правителство. Следвайки повелята на Мухаммад, че всички решения в мюсюлманската общност трябва да са колективни, Умар създава няколко съвета, които изпълняват функцията на съвременните министерства – война, финанси, хазна, полиция, държавна администрация и правосъдие.
За да е сигурен, че решенията няма да се променят и думите няма да се объркат, Умар заповядва всички заповеди и назначения да се извършват в писмен вид. За да компенсира липсата на грамотни чиновници, халифът заповядва да се привлекат византийските и персийски сановници от новозавладените земи. Поради тази причина, голяма част от ранните арабски архиви са написани на гръцки и персийски.
След като създава централното правителство, Умар въвежда първата административна структура на провинциите. За целта, империята е разделена на уалияти, начело с уалия – провинциален управител, отговарящ за данъците и защитата на територията, както и опазването на реда. Няколко уалията формират емират, над който властва емир, назначаван лично от халифа.
Освен че разделя империята на провинции, Умар въвежда стриктна забрана административните лица да получават каквито и да били подаръци или дарове, да се занимават с търговия, а също така да назначават свои роднини в управлението. Първият, съобразил се с тази заповед е самия халиф, който отстранява преките си роднини от всякакви управленски длъжности и отказва да получава каквито и да е средства от хазната на общността на мюсюлманите.
За целите на държавата, Умар създава държавен архив, в който да се съхраняват документите от всички провинции и министерства, а също така и специален съд, който да се занимава със случаи на злоупотреба с власт от страна на институциите. В последния именно Умар действа като главен съдия, често пътувайки лично до отделните краища на империята, за да се занимава с дела и да надзирава държавните служители.
Пак на своя втори халиф, мюсюлманите дължат създаването на полицейска служба, първа по рода си в Средновековието, която отговаря за сигурността в градовете из всички краища на Халифата, като по този начин армията е изведена от населените райони и влиянието на генералите над местната власт е ограничено.
Освен законодател и администратор, Умар посвещава управлението си и на инфраструктурното развитие на своята империя. По негова заповед е възстановен древния плавателен канал между р. Нил и Червено море, за да се снабдяват Мека и Медина с жито от Египет. Пак по негово поръчение е построен град Басра, който се превръща в търговската врата на Месопотамия към Индия и Далечния Изток.
Напоителни съоръжения, обществени сгради и джамии започват да се издигат във всички краища на нарастващата империя. Освен всичко останало, Умар е и човекът, който определя, че мюсюлманският календар ще се води официално от началото на Хиджра през 622 г., предопределяйки ислямското летоброене и до днес.
Умар остава верен и на традицията за военна експанзия, започната от Мухаммад. Халифът използва своя престиж и воля, за да контролира множеството генерали и племенни лидери, които се стремят към автономия след смъртта на Пророка. През десетте години, в които Умар царува, арабските войски завладяват днешните Йордания, Израел, Палестина, Сирия, Ливан, Източна Турция, Армения, Азербайджан, Ирак и Египет. Византийските и персийските войски са напълно разгромени, а Сасанидска Персия е изправена пред пълен разгром, който е отложен единствено поради преждевременната смърт на Умар.
Заради своята стриктна политика срещу корупцията, злоупотребата с власт и произвола на богатите арабски вождове срещу по-бедното население, Умар успява да си създаде множество врагове. Скромният му начин на живот впечатлява обикновените мюсюлмани и чужденците, но дразни останалите ислямски първенци, мнозина от които не се свенят да трупат съкровища от множеството завоевателни походи. Въпреки това, убийството му често е представяно като индивидуален акт.
По време на една от молитвите в Медина, Умар е атакуван и смъртно ранен с кама от персийския роб Абу Лулуа Фируз, който обвинява Умар, че не е защитил интереса му по време на спор за пари. Според някои съвременни изследователи, Фируз може да е бил инструмента за извършване на убийство, организирано от някои от водачите на мюсюлманската общност, стремящи се да заемат лидерското място.
Каквато и да е истината, Умар не умира веднага и на смъртния си одър успява да оповести свикването на съвет от шестима първенци, които помежду си трябва да изберат следващия халиф на мюсюлманите. Последното му решение е да затвори сина си Убайдула, който си позволява в пристъп на гняв да избие семейството на Фируз – постъпка, която Умар заклеймява като недостойна и противоречаща на ислямските закони.
Умар остава в паметта на мюсюлманите като аскетичен, справедлив, сериозен и безпрекословен мъж, чието поведение и принципи са пример за подражание за бъдещите поколения. Единственото украшение, което си позволява да носи по себе си, докато язди своето магаре без седло, облечен в обикновените си, стари роби, е инкрустиран пръстен, с надпис „Смъртта е достатъчно напомняне за това какъв трябва да е живота ти, Умар“.