„Силата на перото“: Братя Даръл и техния Корфу

„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си.  Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.

Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.

Недалеч от албанския бряг, сред водите на Йонийско море, се намира един величествен остров. Именно на неговия бряг бог Посейдон прелъстява красивата нимфа Коркура, дъщеря на речния бог Азоп и нимфата Менопа. Влюбеният повелител на водите кръщава острова в чест на своята любима – Коркура или Керкира. По време на управлението на византийците, те му дават името – Коруфо, което буквално означава „град на върховете“, а по-късно италианците го кръщават така, както е известен и днес – Корфу.

През вековете не един и два народа го владеят. Бил е в ръцете на римляни, византийци, венецианци, руснаци, османци, французи, англичани, италианци и гърци. Така неговите 641 км² стават дом на смесица от архитектурни стилове и културни традиции. Наред с тях съжителства и богато природно царство, състоящо се от над 30 вида влечуги, около 40 различни вида бозайници и повече от 75 различни пеперуди. Това райско кътче, нашарено с гори и селца и криещо магически плажове, постоянно прелъстява посетители, които се заселват, опиянени от неговото вълшебство:

„Цялото Средиземноморие – скулптурите, палмите, златистите мъниста, брадатите герои, виното, луната, крилатите горгони, загорелите мъже, философите – всичко това се е родило с пикантния вкус на черна маслина между зъбите. Вкус по-стар от този на месото, по-стар и от този на виното. Древен като студената вода.“

През 1935 г. едно семейство пристига на остров Корфу и го превръща в свой дом. Техният живот става сцена на едни от най-интересните английски пътеписи и семейни истории, познати не само във Великобритания, но и в целия свят. Образът, който изграждат за англичаните, гърците, междувоенния период, флората и фауната на острова, превръщат част от членовете на семейството в световноизвестни автори. Лорънс Даръл става именит поет, драматург, писател и автор на пътеписи, а по-малкият му брат – Джералд Даръл, го надминава по слава и става един от най-известните естествоизпитатели, природозащитници и писатели.

През 1910 г. Лорънс Даръл и Луиза Дикси си казват взаимно „да“ в Индия. Двамата са от английски и ирландски произход, но са родени и израстват на територията на Британския Радж, на полуостров Индустан. От любовта им се раждат четири деца: Лорънс (р. 1912), Лесли (р. 1918), Маргарет, на галено „Марго“ (р. 1919) и Джералд (р. 1925). Семейството постоянно се мести, тъй като Лорънс Старши работи като инженер над различни строителни обекти в Индия. През по-голямата част от времето грижата за децата е поверена на съпругата му и на местна гувернантка – ая. Години по-късно, Джералд си припомня как любовта му към животните е разпалена за първи път по време на посещението му на зоопарк в Индия.

Когато навършва 11 години, най-големият брат – Лорънс, е изпратен обратно в Англия, за да продължи началното си образование. Той е записан първо в училище „Св. Олаф“, а след това в училище „Св. Едмънд“. Макар и високо ерудиран, той не покрива основните изисквания на тогавашното английско образование и показателен за това е фактът, че така и не е приет в университет. Лорънс може и да не е блестящ ученик, но писателският му талант се проявява още в тийнейджърските години. На 15 г. той започва да пише стихове, а когато е едва 19-годишен издава първата си стихосбирка „Странни фрагменти“ (1931 г.). За съжаление, баща му така и не вижда първия му успех, тъй като през 1928 г. умира внезапно от инфаркт.

В началото на 30-те години цялото семейство се премества от Индия в Англия и по-конкретно – в Борнмут, където Луиза купува къща и я нарича „Дикси Лодж“. Климатът не се отразява добре на семейството, което с свикнало с жежкото индийско слънце. Децата не се справят особено добре в училище и не са особено щастливи в новия си дом. Финансовото състояние на семейство Даръл също не е цветущо. Лорънс търси утеха в любовта и я намира в лицето на Нанси, студентка по изобразително изкуство, за която се жени през 1935 г. Тя ще се окаже първата от общо четири съпруги. В търсене на по-добро бъдеще и подканен от свои приятели, Лорънс успява да убеди цялото си семейство да се премести на о. Корфу. Останалото буквално е история.

Корфу докосва всеки един от семейството по различен начин. За Джералд това е най-хубавата част от детството му. Години по-късно той описва това време в знаменитата си „Трилогия за Корфу“, състояща се от романите „Моето семейство и дружи животни“ (1956), „Птици, животни и роднини“ (1969) и „Градината на боговете“ (1978). Брат му Лорънс също е повлиян от магията на острова и я претворява в своя пътепис „Пещерата на Просперо“ (1945). На страниците на тези книги оживяват реалните спомени на братята. Лорънс пише по-поетично и анализира в детайли културните характеристики на гърците като по този начин превръща написаното в моментна снимка на островното общество. Негова пълна стилова противоположност е брат му Джералд.

Книгите му печелят читателите със своята искреност и натурализъм. Те не само са по-научни и в някои пасажи са като учебник по зоология, но и са по-грубовати като стил. Липсва дълбочина и анализ на персонажите, но присъства много от всекидневния живот. Това, по което си приличат са общите спомени и реалните личности, които оживяват на страниците на книгите. Там е шофьорът на такси – Спирос Халикиопулос, докторът и естествоизпитател – Теодор Стефанидис, както и членовете на семействата им, начело с ексцентричната им майка – Луиза. Единственият човек, който някак не се вписва особено е Нанси, която в спомените на Джералд напълно липсва, а в пътеписа на Лорънс присъства като „Н.“ и се появява от време на време.

Това, което слага край на идиличния островен живот на семейство Даръл е избухването на Втората световна война (1939-1945). Всички напускат острова, само Марго остава на Корфу, тъй като не иска да си тръгне. Едва когато среща бъдещия си съпруг – Джак Брийз, който е летателен инженер и който успява да я убеди в опасността, която я грози ако остане на острова, Марго в крайна сметка напуска Корфу. Докато Луиза, Лесли и Джералд още в самото начало се връщат в Англия, Лорънс и Нанси имат друг път. Те заминават за Франция, където гостуват на писателя Хенри Милър.

Първата среща между Лорънс и Хенри става чрез книгите и по-точно – чрез „Тропикът на рака“ (1934). Младият Даръл случайно попада на екземпляр на романа, прочита го и както самият признава, книгата го разтърсва „от глава до пети“. Лорънс решава да пише писмо до Милър, в което да изкаже цялото си възхищения от таланта му и с така започва едно приятелство, което ще трае до края на живота им. Години по-късно тяхната обширна кореспонденция е публикувана в два тома. Милър оказва влияние и върху творческия път на Лорънс, чийто трети роман – „Черната книга“ (1938) има по-скандално сексуално съдържание и е публикувана във Великобритания чак през 70-те години.

По време на Втората световна война, Лорънс търси творческо бягство в красивите си спомени от времето на остров Корфу и именно тогава пише своя мемоар-пътепис „Пещерата на Просперо“. В същото време той работи за британското разузнаване и е пресаташе в Кайро и Александрия. Войната носи раздяла в личен план, тъй като той се развежда с Нанси, при която остава единственото им дете – Пенелъпи. По време на войната неговият брат Джералд не е приет на служба поради недоброто му здраве. Вместо това той остава да работи в Англия като служител в аквариум, после в магазин за домашни любимци и дори като работник във ферма.

След войната животът на двамата братя се развива по коренно различен начин. Лорънс среща втората си съпруга – еврейката Ева Коен, която ражда дъщеря му – Сафо-Джейн, кръстена на известната древногръцка поетеса. Тримата се местят постоянно и по различно време живеят на о. Родос, в Кордоба, Белград и на о. Кипър като Лорънс работи както за английското правителство, така и като учител. В същото време Джералд работи в зоопарк Уипснейд и участва в първите си експедиции. Той е трудно приет в средите на изследователите, тъй като няма формално образование.

50-те години на XX в. носят големия успех и популярност, на който и двамата братя се радват и до днес. По това време Лорънс вече има няколко книги зад гърба си – основно спомени и пътеписи. 1957 г. обаче е знакова за него, тъй като тогава излиза романът му „Жустин“, първият от т.нар „Александрийска тетралогия“. Главната героиня – Жустин, е вдъхновена от образа на съпругата му Ева. Романите в тетралогията са построени по особен начин – първите три разказват една и съща история от три различни гледни точки, докато четвъртата вече придвижва действието напред във времето.

Действието на романите се развива преди и по време на Втората световна война в Александрия и именно градът обединява събитията. През 1961 г. и 1962 г. на два пъти Лорънс е сред авторите, които са в списъка на финалистите за Нобелова награда за литература за своята „Александрийска тетралогия“. Той така и не получава наградата. През 1962 г. тя отива в ръцете на Джон Стайнбек.

Джералд, от своя страна, следва свой собствен творчески път. През 1951 г. той се жени за първата си съпруга – Джаки. За разлика от Лорънс, той не мечтае да стане писател. При него творчеството става източник на доход. Джералд събира животни, които държи в пансиона на сестра си Марго, има нова съпруга и няма почти никакъв приход. Подтикван от Джаки, той решава да напише първата си книга „Претовареният ковчег“ (1953), в която описва експедицията си в Западна Африка. Романът е съчетание от неговото неподправено чувство за хумор и изключително точните му пояснения за животните.

И двете черти са характерни и за останалите му книги. През 1956 г. излиза и първия роман от трилогията за Корфу – „Моето семейство и други животни“, който за кратко време се превръща в бестселър във Великобритания. Именно благодарение на него, Джералд успява да финансира следваща си експедиция в Камерун.

Оттук нататък, до края на живота му, книгите стават за него източник на финансова стабилност, която му помага да осъществи по-големите си мечти, свързани с опазването на природата и на отделните видове. Той вижда зоологическите градини като райски кътчета, които биха успели да съхранят вече изчезващи видове и да помогнат на хората да ги видят и опознаят.

През 1959 г. той основава своята Зоологически градина Джърси, която днес е известна като „Природен парк Даръл“, разположена на о. Джърси (протока Ла Манш). За нейното съществуване е основан и тръст, чийто символ е птицата Додо. Благодарение на много си контакти и своята световна известност през живота си Джералд успява да основе няколко тръста за опазване на природата, включително „Международния тръст за опазване на дивата природа“ в САЩ и „Световния земен тръс“, осъществен в сътрудничество със сър Дейвид Атънбъро.

Макар и да продължават да пишат, двамата братя Даръл не успяват да повторят славата на своите поредици „Трилогията за Корфу“ и „Александрийската тетралогия“. Те са близки приятели през целия си живот. Както стилът им на писане, така и характерите им са различни. Джералд е по-благ, докато близки и познати на Лорънс го описват като груб и сприхав. Дъщерята на Лорънс – Сафо-Джейн се самоубива, но преди това оставя своя дневник и личната кореспонденция с баща си. Именно от написаното там става ясно, че той е бил алкохолик и насилник, който си е позволявал да малтретира психически и физически съпругите и дъщеря си.

Джералд също има проблеми с алкохола, които се оказват и една от водещите причини за края на първия му брак. За разлика от брат си, Джералд намира щастието в своя втори брак с много по-младата от него – Лий Уилсън, с която остава до смъртта си. В нея той вижда не само съпруга, но и партньор в приключенията, тъй като двамата споделят една и съща страст и любопитство към природата и животните.

Пръв от двамата напуска този свят Лорънс – на 7 ноември 1990 г., който също като баща си получава удар. Джералд издъхва пет години по-късно – на 30 януари 1995 г. от сепсис, след трансплантация на черен дроб. Сравнявайки творчеството на двамата Джералд споделя, че простата разлика помежду им е, че Лорънс обича да пише, а той – не. Те успяват да споделят с публиката своето минало и спомени, своите познания за животните, своите виждания за обществото и взаимоотношенията между хората или както пише Лорънс:

„Но може ли изобщо тези набързо изписани страници да пресъздадат друго освен малка частица от всичко това?“