Трагичният маскарад, който вдъхнови Едгар Алън По
През март 1849 г. Едгар Алън По публикува разказ с една от най-мрачните развръзки в цялото си творчество. Наречен „Подскок-Жабок“, в него се разказва за едноименния придворен шут, който търпи многократни унижения от обидения крал и неговите министри, преди най-накрая да си отмъсти. Подобно на други творби на великия майстор на ужасите, тя може би е вдъхновена от истински събития – в този случай от един особено ужасен момент във Франция през XIV век.
В разказа и Подскок-Жабок, и Трипета (която танцува много хубаво) са джуджета, откраднати от родните им страни и донесени като подарък за краля от един от неговите генерали. Подскок е описан като човек с увреждане, което го кара „да пристъпя само с нещо приблизително наподобяващо походка – горе-долу нещо средно между подскок и гърч“. Принуден да бъде придворен шут, той става мишена на подигравките на краля и докато търпи почти постоянни унижения, се сближава с Трипета, чийто статут в двора не е много по-добър.
Един ден кралят иска маскарад и когато вечерта наближава, той пита Жабок какво да облече. След сцената, в която той и Трипета отново са малтретирани, шутът вижда идеалната възможност за отмъщение. Той предлага на монарха и министрите му да се облекат като избягали орангутани, оковани във вериги, което той определя като „една великолепна и забавна идея… една от шегите в моята родина… шега, която много често разиграваме помежду си при нашите маскаради“. Кралят и министрите харесват идеята да плашат гостите си, особено жените. Шутът внимателно подготвя костюмите им, като напоява плътно прилепналата тъкан с катран и напластява отгоре лен, за да наподобява козината на зверовете.
Вечерта на маскарада мъжете влизат в специалните си костюми малко след полунощ. Гостите са надлежно уплашени и сред глъчката Подскок-Жабок закача веригата, която обгражда групата, към една висяща от тавана верига, която обикновено държи полилея. Докато мъжете висят във въздуха, той доближава с факла в ръка до телата им като се преструва пред тълпата, че се опитва да разбере кои всъщност са маскираните мъже. Ленът и катранът се запалват бързо и благородниците изгарят до смърт. „Осемте трупа се люлееха на веригите – зловонна, почерняла, отвратителна и неразличима маса.“
Ужасяващата сцена вероятно е вдъхновена от Bal des Ardents – буквално „Балът на горящите“. Той се случва по време на управлението на Шарл VI Обичаният (Франция, 1380-1422 г.), по-късно след като развива психическо заболяване, известен и като Шарл Лудият. Периодите на болестта му са добре документирани от съвременните хронисти, които разказват, че той тича из замъка си и вие като вълк, не разпознава собствената си съпруга и деца и забранява на всеки да го докосва, защото смята, че е направен от стъкло. След първия му пристъп през 1392 г., когато в делириум убива няколко рицари, лекарят му предписва „забавления, отдих, спорт и развлечения“.
Междувременно кралският съвет е контролиран от брат му Луи I Анжуйски и чичо му херцогът на Бургундия – и двамата прицелени в трона. В този момент е и средата на Стогодишната война и Англия се разглежда като сериозна заплаха за националната стабилност. Въпреки размириците, на 28 януари 1393 г. съпругата на Шарл, кралица Изабела Баварска, организира бал в кралския дворец в Сен Пол, за да отпразнува третия брак на Катрин дьо Фаставерен, едно от 12-те ѝ деца. Планът е да се забавлява и кралят, както е предписал кралският лекар. Един от гостите, рицарят сър Югонин дьо Гизай, предлага група благородници да се облекат като „диви хора“ или „горски диваци“ – митични същества, свързани с природата и езическите вярвания. Кралят толкова харесал идеята, че решил да се включи като един от маскираните.
Шестимата благородници носели дрехи от лен, покрити със смола и залепени кичури лен, така че изглеждали „обрасли с косми от върха на главата до стъпалата“, според съвременния историк Жан Фроасар. Едгар запазва тези детайли в „Подскок-Жабок“, макар че героите му не са облечени като диви хора, а като орангутани.
За разлика от измисления си колега, Чарлз VI е наясно, че костюмите са силно запалими, затова нарежда на всички факлоносци да стоят вън от стаята. Когато групата влиза в балната зала, петима от дивите мъже са приковани един към друг; само кралят беше свободен. Мъжете вероятно са унижавали младоженците, като са викали и танцували; някои историци смятат, че дивият танц е бил шаривари – традиционен народен ритуал, който цели да посрами младоженците при „нередовни“ бракове (като вдовица, която се омъжва за трети път, лейди Катрин би била мишена.)
Но липсва един важен гост: братът на краля, Луи I. Той пристига със закъснение като носи собствена факла, и се присъедини към танца. Точната последователност на събитията не е ясна, но не след дълго факлата му подпалва един от костюмите на дивите мъже и огънят се разпространява бързо. Двама от рицарите изгарят пред очите на гостите, а други двама почиват в агония дни по-късно. Придворният летописец Мишел Пинтоан, известен като Монаха от Сен Дени, описва „пламтящите гениталии на танцьорите, които паднаха на пода … и пуснаха струя кръв“.
Само двама от дивите мъже оцеляват. Единият от тях, на име Нантоюле, реагира на пламъците, като се хвърля във варел с вода, което му спестило ужасната смърт. Другият е самият кралят. Той е спасен от херцогинята на Бери, която използва роклята си, за да угаси костюма му, преди да стане твърде късно.
Събитието разтърсва френското общество. То е възприето като връх на придворния декаданс, което предизвиква възмущение и по-нататъшни вълнения. Фактът, че кралят участва в това екстравагантно забавление и че животът му е спасен само по случайност, е още едно доказателство, че той е неподходящ за престола.
Междувременно ролята на Луи в трагедията става обект на дискусии. Повечето летописци обвиняват младостта и безразсъдството му за ужасния инцидент; някои предполагат, че става дума за шега за „сплашване на дамите“, която излиза извън контрол.
Макар да изглежда, че събитията на Балът на горящите не са планирано престъпление, братът на краля би трябвало да се е чувствал отговорен за фаталния инцидент, тъй като скоро след това основава параклис в манастира на Селестините, надявайки се, че това ще компенсира за деянието му и ще върне мястото му в рая. Това обаче не го спасява от насилствен край: през 1407 г. Луи е убит по заповед на своя братовчед и неотдавнашен политически съперник херцога на Бургундия, което предизвиква гражданска война, която разделя Франция за десетилетия. Херцогът на Бургундия оправдава убийството, като обвинява Луи, че е използвал магьосничество и окултизъм, за да се опита да убие краля няколко пъти – един от тях, както твърди, е по време на Бала.
Независимо от истината, ужасът от събитието се пренася през вековете, за да вдъхнови едно от най-мрачните произведения на По. Което завършва със запомнящата се последна реплика на главния си герой: „А пък аз, аз съм просто Подскок-Жабок, смешникът… и това е последната ми смешка.“
