Тежестта на короната: Анри IV Наварски – Обединителят на Франция
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
На 25 юли 1593 г. базиликата Сен Дени, недалеч от тогавашен Париж, става свидетел на необичайна церемония. Свита от изтъкнати аристократи, духовници и висши магистрати наблюдава как самотната фигура на един мъж застава пред олтара, за да получи, макар и 40-годишен, Светото кръщение. Още по-необичайно е, че този човек не е кой да е, а кралят на Навара и бъдещ крал на Франция.
Мъжът преминава през сложния ритуал, извършен от кардинал Жак Дави Дюперон. Според легендата, докато падал на колене пред олтара, Анри промълвил „Париж си заслужава католическата меса“. Макар днес историците да се съмняват че кралят действително си е позволил да бъде политически циничен в деня на кръщението си, фразата добре улавя същината на процесите, които предопределят съдбата както на Анри Наварски, така и на цяла Франция.
Анри се появява на бял свят на 13 декември 1553 г. в замъка По, разположен тогава в автономното княжество Беарн. Баща му Антоан дьо Бурбон, херцог на Вандом и крал на Навара, е един от най-ключовите политически играчи в тогавашна Франция. Макар Навара да е малко кралство, разположено между Испания и Франция, нейните владетели от векове лавират ловко между по-големите си съседи и техните интереси.
Освен това гордото планинско население на Пиренеите и техните равнини братовчеди от Гаскония са прочути със своите завидни бойни качества и буен темперамент – хора, които е по-добре да са на своя страна, отколкото да са ти врагове. Като представител на рода Бурбон, Антоан е много близък роднина на кралете на Франция от династията Валоа и съответно търсен партньор от множество аристократични партийни фракции в Двора.
Майката на Анри – Жана д‘ Алберт е потомка на древна баска династия, която контролира ключови земи в Пиренеите. Като Жана III, кралицата е носител на суверенитета на Навара и съвсем не е безгласна буква при реализирането на държавните дела. Жана и Антоан управляват успешно малкото кралство, докато около тях бушуват поредица от испано-френски войни, чиято цел, наред с други неща, е да определи коя от двете сили ще упражнява политическо върховенство над Навара.
Младостта на крал Анри преминава под грижите на майка му Жана. Макар до 1563 г. официалната религия в кралството да остава католицизмът, кралицата е привърженик на калвинизма. Идеята за прост, аскетичен живот, отдаден на трупане на успехи и богатства като изражение на божията благодат допадат на Жана III и тя възпитава своя първороден син именно в духа на ученията на Калвин.
През 1558 г. Анри заминава с баща си Антоан за Париж, където преминават следващите няколко години от живота му. Младежът е връстник на децата от кралското семейство – принцовете Франсоа, Шарл и Анри Валоа, както и на тяхната сестра Маргюрит. Из коридорите на кралския дворец, Анри за първи път се сблъсква с обичайните и необичайните страни на френската политика. Интриги, амбиции и тайни кроежи бележат юношеските му години. През 1561 г. баща му Антоан застава начело на кралските войски, изпратени да се разправят с бунтовната армия на принц Конде.
Тези събития слагат начало на т. нар. Религиозни войни във Франция (1561-1598 г.). Конде и аристократичната фракция около него, отразяват интересите на френските калвинисти (хугеноти), докато кралят твърдо остава верен на католическата вяра. Проблемът е, че възкачилият се на трона Франсоа II е непълнолетен, болнав и лесен за манипулиране от по-радикалните фракции във френския двор.
Именно това води до нагнетяване на напрежението, предприемане на редица противоречиви мерки от държавата и в крайна сметка избухване на открити военни действия. През ноември 1561 г., докато обсажда крепостта Руан, Антоан Бурбон е смъртоносно ранен от мускетен изстрел и няколко дни по-късно умира от получената рана.
Кралица Катерина Медичи, която управлява като регент от името на сина си, използва ситуацията, за да задържи Анри Наварски като заложник срещу хугенотите, особено след като майка му Жана III официално застава на протестантска страна през 1563 г. През следващите няколко години, Анри продължава да расте като част от кралския двор, а след 1567 г., когато е върнат в Навара, започва да участва и в първите си военни кампании, натрупвайки значителен опит под надзора на своя ментор маршал Колини.
През 1572 г. Жана III умира и нейният 19-годишен син се възкачва на престола като новия крал на Навара. Млад и все още неопитен, Анри скоро е оплетен в мрежите на Катерина Медичи, която възнамерява да използва ситуацията, за да се отърве веднъж завинаги от хугенотската заплаха. Първата стъпка от плана на кралицата-майка и радикалната католическа фракция, е да притъпят вниманието на хугенотите с династичен брак.
На 18 август 1572 г. в Париж Анри Наварски се жени за своята братовчедка Маргюрит Валоа. Сватбата е почетена като символ на помирение между католици и хугеноти. Обявена е специална амнистия и в Париж се събират над 10 000 протестанти, сред които мнозина от влиятелните фигури на хугенотското движение.
Докато музиката и виното се превръщат в основен обект на интерес за парижката тълпа, кралицата-майка задейства следващия етап от плана. Верни на короната въоръжени отряди се подготвят да нанесат кървав удар срещу хугенотите и буквално да обезглавят общността им. За да се различават в хода предстоящия заговор, католиците пришиват бели кръстове на дрехите и шапките си като знак че делото им е праведно и богоугодно.
В нощта на 23 срещу 24 август, когато започва празника на Св. Вартоломей, католиците-заговорници се задействат в Париж и из цяла Франция, атакувайки хугенотските общности с цел избиването на максимално много от протестантските водачи. Клането, останало в историята като „Вартоломеевата нощ“, коства живота на около 30 000 души в цяла Франция. Голяма част от тях са водачи и изтъкнати фигури на калвинисткото движение. Анри Наварски също е нарочен като потенциална жертва, но намесата на съпругата му Маргюрит и обещанието му да приеме католицизма му спасяват живота.
В резултат от Вартоломеевата нощ на хугенотите е нанесен тежък удар, който ги лишава от мнозина от най-важните им водачи и идеолози. В тази ситуация Анри Наварски се издига като естествена обединяваща фигура за протестантската кауза.
През 1576 г. Анри успява да избяга от кралския двор, завръща се при хугенотите, отрича се от католицизма и застава на страната на своя братовчед Анри I Бурбон, принц на Конде. Разликата между двамата Анри е очевидна. Конде е радикален поддръжник на калвинизма, който не вижда никакъв смисъл да се преговаря с католиците след случилото се през Вартоломеевата нощ. Наварският крал е умерен в своята позиция, вярва че има шанс за помирение и далеч не е така войнствен, както все по-радикално настроените френски протестанти. Това го поставя повече или по-малко между чука и наковалнята – хугенотите му нямат пълно доверие, а католиците го смятат за враг и изменник.
Съдбата се оказва най-добрият му съюзник. През 1584 г., след като участва в още два последователни етапа на Религиозните войни, Анри Наварски става основен претендент за наследството на френската корона. Същата година умира Франсоа Д‘Анжу – най-младият син на крал Анри II Валоа (1547-1559 г.). Неговият по-голям брат Анри III (1574-1589 г.) е бездетен, което означава, че в случай че умре, короната преминава в ръцете на краля на Навара.
В тази сложна политическа обстановка през 1585 г. избухва конфликт, останал в историята като „Войната на тримата Анри“ (1585-1589 г.) Отслабена от вътрешни борби и интриги, Франция се превръща в бойно поле на европейските политически интереси. Протестантските сили – Англия и Нидерландия застават зад Анри Наварски като естествен водач и легитимен наследник на френския трон. Част от аристокрацията, подкрепяна от висшата администрация, образуват фракцията на т. нар. „политици“.
В редиците им влизат представители на умерените католици и хугеноти, които виждат в края на конфликтите единствено спасение за Франция. „Политиците“ застават зад крал Анри III. Третата фракция – католическата, обединява в себе си всички непримирими последователи на католическата кауза. Начело на тази група застава херцогът на Гиз – Анри. Неговите претенции към трона са твърде далечни, но зад гърба му застават Хабсбургите в лицето на Фелипе II Испански – най-могъщият крал в тогавашна Европа.
Войната на Тримата Анри преминава през редица кървави сражения и обсади, в които наварският крал успява да спре войските на двамата си опоненти и да задържи властта над Югозападна Франция. През 1587 г. Анри дьо Гиз е убит по заповед на Анри III, а две години по-късно кралят на Франция и кралят на Навара сключват съглашение, с което Анри III официално признава Анри Наварски за свой наследник. Двамата Анри се заемат да омиротворят Франция и да прогонят испанците и техните съюзници първо от столицата Париж, а след това и от останалата част на държавата.
За добро или зло, през 1589 г. крал Анри III е убит от католически фанатик. На смъртния си одър, той успява да предаде наследството на Анри Наварски, увещавайки го до последно да приеме католицизма като религия на мнозинството французи. Година по-рано Анри Бурбон Конде също е убит, така че към есента на 1589 г. Анри Наварски остава единствения лидер вече не само на хугенотите, но и като цяло на патриотичната фракция, която цели възстановяване на кралската власт и прогонване на чужденците от Франция.
Ситуацията за Анри е доста сложна. Макар законът да е на негова страна, Католическата лига продължава да контролира половината кралство, в това число и ключовата столица Париж. Между 1590 и 1593 г. Франция става жертва на поредица външни армии, опериращи на нейна територия под претекст, че защитават правата на този или онзи крал.
Анри Наварски ясно осъзнава, че без подкрепата на католиците и дума не може да става за осъществяване на някаква политическа стабилност. Именно поради тази причина през лятото на 1593 г. кралят приема наново католическата вяра в Сен Дени. Две години по-късно папата се съгласява да вдигне отлъчването, което е наложил на Анри през 1590 г., с което най-сетне завършва сложния процес по спечелване на по-широка подкрепа от страна на френското население.
Докато чака разрешение на спора с Ватикана, през февруари 1594 г. Анри успява да получи официално френската корона под името Анри IV на специална церемония в град Шартър. По този начин Анри се нарежда като един от общо тримата френски владетели, които не получават короната си в традиционния духовен център Реймс. Въпреки това церемонията подпечатва легитимността на наследството и отваря възможност за окончателно приключване на гражданската война и религиозните борби.
След още няколко военни и дипломатически победи, Анри IV може да обяви край на Религиозните войни. Поводът е ознаменуван с издаването на т. нар. Нантски едикт на 13 април 1598 г., с който се обявява свобода на вероизповеданието във Франция, а хугенотите получават пълни граждански и политически права, в това число и правото да заемат висши държавни постове. Така, четири десетилетия след началото на гражданските войни, Франция най-сетне е омиротворена. Пред Анри IV стои задачата да възстанови опустошеното си кралство.
Първо, кралят се заема да закрепи финансите на страната. За целта Анри назначава за свой финансов министър херцог Сюли – образован, талантлив и находчив финансист и администратор. Двамата заедно работят в неуморен тандем. На първо време кралят въвежда нов данъчен ценз, който отчита промените, настъпили в хода на религиозните войни. Размерът на вземанията е регулиран и съобразен с възможностите на отделните провинции. Някои извънредни данъци са премахнати, а други са слети и коригирани като размер.
Успоредно с по-доброто събиране на данъци Анри и Сюли започват програма за изграждане на по-широка и адекватна система от пътища и канали във Франция, които да насърчат търговията и обмена на стоки. Хазната харчи от нарастващите си приходи, за да изгради мрежа от първокласни, второкласни и третокласни пътища, снабдени с нови мостове и пътни станции. Краят на военните действия води до намаляване на разбойничеството, което е сериозен стимул за търговията.
За да намали размера на вноса на стоки, Анри IV прокарва политика на протекционизъм, Забранен е вноса на определени луксозни стоки. Наложени са високи вносни и по-ниски износни мита, което цели да стимулира продажбата на френска продукция зад граница. За да задоволи нуждата от луксозни стоки за аристокрацията, Анри поощрява създаването на манифактури за порцелан, коприна, ювелирни стъклени изделия, бижута и парфюми в самата Франция. С цел да се ограничи зависимостта от Англия и Нидерландия, кралят насърчава разработването на собствена текстила промишленост в Западна и Северна Франция.
Поредица от изгодни договори с чужди сили, в това число Испания и Османската империя, води до повишаване на външната търговия и обмена. Анри се стреми да поддържа мир с всичките си съседи, така че да не изтощава хазната с излишни разходи. По негово време Франция започва да изпраща първите по-сериозни откривателски експедиции към Новия свят. Именно при царуването на Анри се създава колонията в Квебек, с която се поставя началото на френското присъствие в Канада.
За да си осигури пари и съюзници, през 1599 г. Анри анулира брака си с Маргюрит Валоа, белязан от твърде много изневери и от липсата на деца. През 1600 г. той се жени за Мария Медичи, с което получава достъп до значителните средства на фамилията. Медичи са владетели на силното Тосканско херцогство, което позволява на Франция да разшири влиянието си в Италия и да преодолее политическата изолация, наложена от Хабсбургите след провала им в борбата за френския престол. Добрите отношения с Англия и Нидерландия дават възможност за допълнителни икономически перспективи. Бракът му скоро се радва на няколко деца, всички от които са използвани от Анри за сключване на династически бракове и подобряване на връзките с основните съседи на Франция.
Към 1610 г. Анри IV успява да изпълни голяма част от задачите, които си поставя дванадесет години по-рано. Франция се възстановява като водеща икономическа и политическа сила в Европа. Нантският едикт гарантира религиозна стабилност, непозната в по-голямата част от Стария свят, където католици и протестанти продължават да водят кървави борби помежду си. Данъчните приходи са високи, вътрешната търговия просперира, а пътищата, доскоро кръстосвани от разбойници и просяци, са отново спокойни.
Просперитетът обаче не означава пълно спокойствие за краля. През живота си той става жертва на общо 12 опита за убийство, някои организирани от протестанти, а други – от католици. Последният се оказва успешен. На 14 май 1610 г. каретата, в която се вози Анри IV попада в задръстване по улиците на Париж. В един момент вратата се отваря и вътре влита католическият фанатик Франсоа Раваляк, който пронизва краля неколкократно, преди охраната да успее да реагира. Анри издъхва от раните си, а Раваляк е заловен и екзекутиран няколко дни по-късно. На трона се възкачва малолетният Луи XIII, чиято майка Мария Медичи поема регентството му.
Анри Наварски остава в историята на Франция като един от най-успешните и способни владетели. Народът му дава два прякора – „добрият крал Анри“ и „Анри Велики“. Макар голяма част от живота му да минава под сянката на кървави граждански войни, убийства, заговори и погроми, Анри успява да върне на Франция мястото й на първостепенна сила. Умерените и успешни политики в областта на икономиката, земеделието и финансите водят до напълване на хазната и установяване на години на изобилие, които ще послужат като основа на бъдещите бляскави царувания на Луи XIII и Луи XIV.
