Теорията на хаоса ще спаси модерната медицина – пеперудените крила като лекарство за човека на новото хилядолетие
През 1868 г. Алис Джеймс е поразена от неизвестна болест. Нейната крехка 19-годишна възраст оставя лекарите безмълвни, докато нейният по-голям брат е решил да се откаже от медицината и да насочи вниманието си в друга сфера. Уилям ще преследва кариера в психологията и ще работи за титлата „Баща на Американската психология“. Алис ще посрещне новото хилядолетие на легло и никога няма да види красотата на света. Компания ще правят книгите, както и дневникът ѝ.
Датите на страниците показват, че Алис е започнала да доста късно. Девойката се оказва жертва на една мистична епидемия, която поразява САЩ внезапно. На пръв поглед не се говори за нищо фатално, но пациентът остава с усещането на полу-жив, без значение колко време е минало от преболедуването.
Ефектите от заболяването засягат почти всяка една част от човешкото тяло. Жертвите имат цяла серия от симптоми, включваща главоболие, безсъние, храносмилателни проблеми, хронични болки, напрежение, липса на концентрация и световъртеж. Черната комбинация ще доведе до дълбока депресия, а лекарите ще вдигнат ръце и ще приемат, че това заболяване няма лечение, измивайки удобно ръцете си с крехката наука.
Епидемията е страховита и през 1869 г. Джордж Бърд ще даде име на тази болест – неврастения. Коварното заболяване ще върлува още 40 години, преди да изчезне по същия мистичен начин. Днес Алис не е сред живите, но нейният дневник се е превърнал в биография и се разглежда с литературна и научна стойност. Дамата е имала само един прозорец към света и нищо повече, но нейната история изглежда твърде актуална и до днес.
През 1989 година се появява така нареченият юпи вирус, засягащ малкото градче Инклайн в Невада, близо до езерото Тахо. С население от 30 хиляди души, Инклайн се превръща в сериозна тема, след като 160 жени са повалени на легло в безпомощно състояние. Година по-рано лекарите вече имат и официално име за новата болест – синдром на хроничната умора.
С допълнение към тежката умора, болният страда от хронични болки в ставите и мускулите, оплаква се от сериозно главоболие, липса на когнитивни възприятия, напрежение, проблемен сън в двете крайности (безсъние или дълъг и неспокоен сън), загуба на апетит, световъртеж, треска и много други. Юпи вирусът сякаш никога не си тръгва, но сменя името си и получава по-различно внимание от медицината.
През май 1986 г. се появява и нова теория, в която официалните здравни органи не са особено съгласни, че подобно заболяване е съществувало и може да се обвърже с някаква по-модерна болест. Просто липсват особени доказателства за въпросното състояние. Лекари като Тимъти Джонсън ще заявят, че не са открили причинно-следствена връзка и все още не е ясно дали заболяването е биологично или емоционално. Д-р Ричърд Джейкъб разглежда юпи вирусът и смята, че това е медицински тренд, който трябва да се следи.
В търсене на решение, десетки хиляди се разболяват, губят своите работи и чакат техния живот да рухне окончателно. С идването на ковид, мнозина все още са се възстановявали от така заболяването/тренда. През 80-те и 90-те години се поддържа теорията, че синдромът на хроничната преумора е психологичен. Никой не се интересува от ефектите и броят на засегнатите. Болните се смятат за мързеливо бреме на социалните институции и се игнорират напълно от медицината.
Липсата на лекарства и внимание от страна на институциите оставя мнозина да се справят сами и да търсят решение на проблем, който официално не съществува, поне докато не засегне някой по-специален човек.
Около 70% от страдащите признават, че всичко е започнало като някаква обикновена вирусна инфекция. Коронавирусът има същите прилики и най-вероятно през следващите десетилетия ще се наблюдават ефектите от 3-те години в изолация. Ковид се оказа заболяване, което изненада Световната Здравна организация, но докато всички се бореха за своето оцеляване, подводните камъни останаха скрити. В началото на пандемията се закриваха работни позиции, мнозина останаха заложници на собствения си дом и дори не подозираха колко далече е краят.
Болните от синдрома на хронична преумора вече са познавали тъмната страна и косвената социална дистанция, липсата на настроение и постоянната болка, те са напълно достатъчни, за да се прогонят близките, изграждайки социална изолация от по-различен тип. Необходими са години, преди това заболяване да се разпознае като реална дълготрайна заплаха с множество следи в човешкия организъм. С появата на пандемията се появяват и лекари като Антони Фаучи – директор на Националния институт по алергии и инфекциозни болести, който първи прави паралели между ковид и СХП.
Пациентите със СХП приемат тези признания като надежда, че за ковид ще имат малко по-добро отношение и по-добри шансове за лечение. Първите регистрирани симптоми на отшумяващата ковид пандемия включват краткотрайни остри болки в гърдите, затруднения при дишането, внезапно сърцебиене и рязка преумора. Първите пациенти с такива оплаквания ще останат попарени от факта, че лекарите не виждат нищо нередно на нито една от своите съвършени и точни машини. Ето още едно сходство между пациентите със СХП и ковид – те трябва да доказват, че заболяването им не е следствие на социалната изолация, както се приема от традиционната медицина.
Тенденцията не се е променила особено през последния век. Алис Джеймс е на 13 години, когато е поканена от приятелка на гости. Разстоянията между едно и друго имение са сериозно предизвикателство, но бащата на Алис – Хенри Старши ще разреши това пътешествие с надеждата, че различният климат и излизането от дома ще има своите позитиви върху детето. Алис няма да пътува, нейната майка ще се постарае да я задържи в дома, подозирайки точно обратното – влошаване.
Само година по-късно, Уилям Младши ще напише писмо, в което ясно описва надеждите си, че сестра му ще спре да се преструва на болна и ще се подготвя за училище, вместо да лежи из вкъщи и да обикаля като призрак. Уилям Джеймс Младши не е подозирал, че неговата сестра може наистина да е болна. Случаят на Алис не е много различен от този на Джоди Ноел Винсънт.
Дамата първа публикува своята история за последвалите заболявания от ковид. Г-жа Винсънт е развеждана като мечка от лекарски кабинет на лекарски кабинет, за да се изправя срещу хора, предписващи лекарства против депресия. Медикаментите помагат на хората, болни от депресия, но не и при болки в гърдите, висок пулс и тревожност.
Медицината не е съвършена, както мнозина вече са разбрали. Рене Декарт е един от основоположниците на това движение. Волята му за живот, инатът и каменното сърце, позволяват да се радваме на далеч по-добро здравеопазване. Декарт е болнаво дете и често чува от лекарите, че няма да живее дълго. Неговият баща го презира цял живот за слабостите му.
Майката на философа е напуснала семейството в много ранна възраст. Очевидно страданието не е достатъчно, защото Декарт ще погребе своята 5-годишна дъщеря след дълги битки със скарлатината. Останал без нищо, философът най-накрая ще се впусне в сложния човешки пъзел и болестите, които побеждават тялото.
Рене описва своето собствено тяло по един много мил начин – нарича го „предателят“. Идеята зад „Мисля, следователно съществувам.“ ще се роди на базата на душата, разглеждана като отделна част от тялото. За Декарт е ясно, че тялото е по-лесно за възприемане, но именно душата се смята за безсмъртна, защото продължава да живее и без тяло. За постигането на това безсмъртие, очевидно е, че същата трябва да мисли и твори, както е правил самият автор на въпросната сентенция.
В средата на XVII век ще се постави начало на медицината, защото Декарт отделя двете съставни части на човешкото същество, като превръща тялото в машина. През следващите десетилетия ще започне изследването на човешките части и тяхната работа. От тук ще започнат крехки идеи като рентгенови лъчи, ядрено-магнитен резонанс, електронна хирургия, роботика и още много други. Декарт поставя основата на изследването и разбиването на мащабни проблеми до съставните части, пропуска да сподели, че всичко това ще струва пари, които често не са налични, но не можем да съдим един визионер с такива идеи.
Съгласете се, че ако Карл Маркс имаше пари, нямаше да инвестира цялото си време в развиването на една болна идеология. С финанси нямаше да се налага да погребе четири от децата си за едно денонощие. Тежките загуби се отразяват на творческия процес, но докато Маркс се отдава на фантазии за едно болно общество, Декарт говори за човешкото тяло като обект на медицинската колонизация.
Лекарят ще е човекът, който трябва да превземе човешката територия в името на медицината. Той е противникът на болестите, а човешкото тяло се превръща в бойно поле. Същият не винаги играе ролята на освободител, понякога действа и като закон, предписвайки определени лекарства и методи за лечение, налагайки ограничения и много други. Благодарение на тази основа, Дейвид Морис класифицира основната разлика между болест и заболяване. Приемаме, че болестта е обект с описание и диагноза от лекар, потвърдена от науката с изследвания. Заболяването е субект на отделен човек, описано изцяло от неговите оплаквания и преживявания.
Болестта остава предпочитана от медицината, докато заболяването се дистанцира и категоризира. Героят на Хю Лори – Д-р Хаус, често повтаря, че всички лъжат. Това не е филмова измислица, а форма на медицинска аксиома – заболяването на пациента винаги е лъжа, докато не се потвърди научно в лаборатория или от лекар. Посланикът на медицината е владетел на болестите, докато пациентите остават подчинените.
Разпределението на власт между лекар и пациент ще остане завинаги в полза на лекаря. Единият ще знае, докато другият ще чувства. Единият получава парите, заплатени от другия. Социалният критик Иван Илич често се шегува, че пациентът е обект за ремонт, а не субект, нуждаещ се от помощ. Тази практика автоматично ще изключи втория от медицинския процес, изолирайки го завинаги от науката.
Така се създава най-големият проблем, който засяга ковид и болести като СХП. Те не бива да се пренебрегват, но преди власт-имащата институция да реши, че оплакването на пациента трябва да се изследва, заболяването не може да еволюира като болест. Как може да се случи това? След като медицината може да бъде изградена от мисълта на Декарт, то защо да не се добави и щипка хаос? Това прави Джеймс Гудуин с неговата книга „Хаосът и лимитът на модерната медицина“.
Теорията на хаоса е открита от Едуард Лоренц, който описва всичко това като „Ефектът на пеперудата“, действията на нещо толкова нищожно като пърхането на пеперудите в Бразилия, води до изменение в климата в Тексас. Самият Гудуин е на мнение, че всичко може да бъде предсказано и изчислено, когато анализът има достатъчно данни. Лоренц е съгласен и посочва, че предсказването на атмосферните условия изисква данни за всяка индивидуална единица, при това на молекулярно ниво. Събирането на толкова много информация е почти невъзможно, а да не говорим, че в много отношения се срещат проблеми със самите показатели и организирането им в чистата статистика.
Гудуин посочва, че през последният век съществува диктатура на медицината. Всичко, което може да бъде изучено и измерено, автоматично се превръща в обект, но всичко останало няма място и се категоризира като субект. Лоренц е на малко по-различно мнение. Ако медицината е просто продукт от последните няколко века, теорията на хаоса води до едно ново движение – научна медицина. В нея вече ще се търси по-сериозният контакт с пациента, описание на неговото поведение, неговото заболяване, преживяване и оплаквания.
Не може да си представите колко компании се занимават с клинични изследвания на лекарства, използвайки точно този метод, събирайки данни от цял свят, за да изградят по-добро вещество и да отговорят на нуждите на своите пациенти. Именно така бяха създадени ваксините, за които някои далечни гении от дебрите на интернет ще твърдят, че същите не са били тествани или още по-лошо – били опасни. Гудуин пише своята книга през 1997 г. и около 26 години по-късно виждаме активна промяна, но за обхващането на милиони пострадали, при това за глобална пандемия, приключила едва тази година, трябва да се изчисли още един фактор – времето за събиране на данни.
