Съветският Топ Гън – къде се раждаха най-добрите пилоти на Източния блок
Съветското оръжие и по-късно – руското, никога не успяват да се издигнат до висотите, които се демонстрират. Примерите са напълно достатъчно, както в историята, така и в наши дни. Не е изненада, че освен в космонавтиката, великият СССР изостана във всяко едно друго отношение, при това с няколко десетилетия. Един от най-големите проблеми във военното дело на Русия е именно авиацията. От двете страни на Желязната завеса някога се води съвършената битка за създаването на истинските асове, но дали се роди победител?
В Зона 51 на САЩ се полагат основите на Топ Гън, в дълбините на СССР се поставя началото на подобна школа, в която пилотите трябва да преминат през фино сито. Историята във филмите няма нищо общо с реалния живот, но когато Том Круз излиза на сцената, СССР е на път да премине и изпревари американските си колеги. МиГ-овете започват да се опознават до болка, но дали това е достатъчно? В дълбините на СССР има една авио база, носеща краткото име Мари, локализирана в днешен Туркменистан. Именно тук ще се положи основата на съветския Топ Гън. Как се стига до сформирането на такава школа, нека обърнем внимание на самото начало.
През 50-те години на миналия век, когато САЩ и СССР поделят инженерите на Германия и започват да разработват своите собствени оръжия на бъдещето, рекрутирането на пилотите е много по-различно. Търсят се авиаторите, които са в най-добра физическа форма, разполагат с особен интелект и ум, както и смелост, за да правят немислимото в критични ситуации.
При избухването на потенциална 3-та Световна война, сраженията във въздуха трябва да се водят между тежки атомни бомбардировачи и изтребители. В онзи период и двата лагера правят едно и също обучение – тежките бомбардировачи се пазят от определен брой бързи и агресивни изтребители, готови да отблъснат неприятеля. Американци и руснаци се учат на въздушни тактики и маневреност, преговарят най-различни формации и изпитват лимита на самолетите си.
От източната страна на Желязната завеса вече е наличен и съвършеният МиГ-17 и по-късно МиГ-19. Това са най-добрите изтребители и войната във Виетнам го доказва. Виетнамците изпитват всички възможности на тези машини, модифицират го и успяват да се превърнат в по-сериозен кошмар за американската авиация, макар и на хартия да се твърди, че точно този самолет няма много шансове срещу модерното американско оръжие.
Тактиката на виетнамските пилоти е страховита – те летят под радара, нападат бързо противника, не го преследват и винаги работят с елемент на изненада. СССР вижда потенциала в този метод за водене на бой и тренира предимно за сценарий „Денят на страшния съд“. Ако сте гледали българският игрален филм „Сезонът на канарчетата“, именно там се провеждаха учения и радио уредбата съобщаваше за навлизането на вражеска авиация, целяща да нанесе ядрен удар по мирното население. Тревогата носеше името „Атом отгоре“.
В следващата сцена на филма се променя съобщението и се твърди, че родната авиация е успяла да отблъсне противника. Това е напълно реалистичен сценарий, родното ВВС разполага именно с МиГ-17 и се тренира по руски стандарт. След войната във Виетнам ще се направят изводи и от двете страни. Логично е, че загубите трябва да се променят, техниката да стане още по-съвършена, а пилотите да повишават своите умения. Класовата система в СССР разделя пилотите на 3 ранга.
Най-добрите се намират в 1-ви ранг и се смятат за потенциалните асове. Няма пилот в СССР, който да не поиска да повиши ранга си и да получава по-добра заплата и компенсации. Оценката се поставя на база летяните часове, опит в битка, както и познания на самолета. Проблемът в СССР е, че дори армията използва неблагоразумни практики и мнозина преминават ранга, без да имат качествата. Понякога се случва командир на ескадрилата да е втори ранг, докато негов подчинен да бъде първи ранг.
С появата на нова модерна техника и самонасочващи се ракети, СССР намалява летателните часове и занижава значително стандартите. Поради липсата на близост за бой, уменията и рефлексите са елиминирани от бойното уравнение. МиГ-21 няма дори оръдие за стрелба, пилотите вече не са на по-специални диети и скоро по пистата се забелязват летците с бирени коремчета. Тренировъчната програма е изключена отдавна, а играта на прихващане не изисква особена подготовка.
Съветският авиатор вече трябва да лети по дадени координати, да прихване и елиминира целта. МиГ-21 не изисква по-резки маневри и натоварване, самонасочващите ракети не са ефективни при ускорение по-високо от G-2. Това елиминира нуждата, поне така смята командването, от по-специални стратегии и атаки, важно е двигателят да се форсира до дадената точка и да се порази мишената. В главите на руските капитани, това е било напълно достатъчно.
През 60-те години на миналия век, СССР се намира в дъното на своята ВВС история. В мирно време не е лесно да се тестват уменията на един пилот или оръжие. Източният блок многократно вдигат по тревога своите пилоти, но винаги се използва една и съща тактика. В средата на 60-те години заблуден турски F-4 навлиза в съветската граница и веднага е прихванат от радарните системи. Изпратените МиГ-ове трябва да неутрализират натрапника, но не всичко минава по план. Капитан Таратута е първият, който има видимост към противника, преди да започне играта на прихващане, той е инструктиран да потвърди визуално, че това не е руски самолет – радарът може да посочи само обекти, но не и типа им. Таратута се изравнява и вижда турската емблема на опашката. С тази информация е разрешено на съветския пилот да стреля.
Таратута е принуден да се дръпне назад и да остави достатъчно разстояние за прихващане. Първата ракета е пусната, но не е на достатъчно разстояние, за да бъде точна. Първата ракета подминава турския F-4. Комичното в този случай е, че изгорелите ѝ газове ще задавят двигателя на МиГ-а и Таратута ще започне да губи височина. С достатъчно разстояние за прихващане, руснакът пуска своята последна ракета, но тя дори не поема курс към целта а лети някъде надолу към земята.
Самонасочващите съветски ракети имат твърде много изисквания, за да бъдат ефективни в двубой. Трябва да има разстояние, трябва да има необходимата скорост и едва тогава ще имат способността да прихващат противник.
Разследването на съветското ВВС дори ще обвини пилота, че не е успял да неутрализира противника. След многократни критики става ясно, че няма виновни. Осъзнавайки своите недостатъци, командването идва с нова идея: патрулиращите самолети ще бъдат два – първият идентифицира противника отблизо, докато вторият стреля от безопасно разстояние. Ще минат много години, преди да се върне оръдието на МиГ-21 за близък бой.
От другата страна на Желязната завеса ще има много изводи от войната във Виетнам. САЩ се обучават на база недостатъците си и изграждат нови военни тактики. Китай е един от иноваторите във воденето на въздушен бой и не само, че използва собствена версия на МиГ-а като смъртоносно оръжие, но реално изпреварва руснаците значително в подготовката си. Търсенето на авио инструктори и обмяна на опит е напълно невъзможна – Китай и СССР се разделят много по-рано и всеки пази своите военни тайни. СССР има по-добрият самолет по време на войната във Виетнам, но реално няма правилните пилоти, за да го използва.
В края на 60-те години идва време за създаването на ескадрила само с първокласни пилоти. Единственият проблем е, че наличните авиатори от от 1-ва категория са доста възрастни и точно толкова напълнели. Мнозина вече са пенсионирани, други не могат да се настанят в кокпита, докато ехото на реформата се носи по коридорите на пистата. Програмата ще продължи да съществува до началото на 70-те години, макар и летците да не са показали майсторство при летенето.
Тестването на уменията идва с конфликта между Израел и Египет. Египет е закупил сериозно количество съветска бойна техника, която не работи. Израел доминира във въздуха и това дава възможност на СССР да се намеси в конфликта и да провери къде точно се намира в класацията на ВВС. Руснаците пристигат отново със старата си идея – радарът дава координатите, пилотът лети до точката и да отстрелва противника. Египет използва модерни руски МиГ за своята авиация, но същите просто не са ефективни. Операция „Кавказ“ събира най-добрите пилоти, макар и повечето командири да са скептични, защото са научени да летят на сляпо и да стрелят по координати.
Пристигайки в Египет, руснаците са сигурни, че израелските пилоти ще стоят кротки и ще чакат да бъдат стреляни. Френските изтребители „Мираж“ са ефикасни, а в ръцете на израелците са смъртоносни. На 30 юли 1970 г. СССР ще запише своите първи 4 изгубени руски самолета и няма да запише нито една победа. Генерал Григори Долников веднага вдига всички забрани на бойни маневри и тактики, летците имат свободата да правят всичко възможно, за да донесат победата. Свободата идва твърде късно и в Египет ще се търпят тежки загуби.
Леденият душ и страхът от противник с видимо по-стара техника, принуждава съветското командване да помисли за нова стратегия и създаването на специална школа. Правилата се променят за пореден път с надеждата, че сега опитът ще даде резултат.
Авио база Мари (1521) ще се превърне в съветския Топ Гън и ще позволява на руснаците да изучават модерни бойни системи и стратегии за водене на въздушен бой. Този път няма никакво място за грешки или пропуски. Руснаците разучават всички предишни битки, анализират и изчисляват всички шансове. Академията на Юрий Гагарин е включена в цялата разработка и обяснява до каква степен една маневра е правилна или грешна. Обясняват се тактики с математическо изчисление и разиграни на хартия, а практиката е тестване на живо. Така нареченото „Упражнение 500“ изисква от пилота да преживее много сериозно физическо натоварване, управлявайки самолета до неговия лимит.
Повечето пилоти не трябва да свалят скоростта си под 4G за 40% от въздушното си време на полет. С три полета на седмица, мнозина пристигат свежи за първия работен ден и губят удоволствието от летене до края на седмицата. Най-важното е, че авиаторите вече трябва да водят близък бой, за да попълнят липсващото звено. Инструкторите са успели да намерят пенсионираните пилоти от 1-ви ранг от 50-те и 60-те години и ги карат да нарисуват и опишат всички свои маневри и водене боеве. Целият СССР изпраща своите пилоти в авио база Мари за подготовка.
В края на 70-те години се налага стандарт „Мари“ за всички авио бази в СССР. Стига се до там, че накрая всяка авио база трябва да играе срещу инструкторите в Мари, за да получи своя нов най-висок ранг – снайпер-пилот. Идеята тук е, че освен победа в игра на прихващане, точкуването се определя и от време за прихващане, време за поразяване на целта (изчислява се математически) и други.
Къде идва проблемът? Подготвените кадри са наистина съвършени, но никой не допуска, че идва следващото поколение самонасочващи се ракети със среден обхват. Този път не се налага дори визуално следене на противника. Модерните ракети позволяват стрелба изцяло на радарна система. Наличието на такава техника ще постави под въпрос цялата учебна програма на СССР.
Никой не подозира, че същите ракети все още куцат и имат успех от 10% в практиката. Повечето летци на запад продължават да използват оръдието си във всеки удобен момент, докато рекламата успява да си свърши работата – носи достатъчно страх и напрежение.
През 1982 г. Израел напада Сирия и заличава сирийските ВВС и налините ПВО системи. Сирия е зкаупила всичко от СССР и е принудена да плаща много горчива цена. Съветското командване се оправдава, че не е важен произходът на оръжието, а човекът, който го използва. Не е тайна, че Израел закупува своето оръжие от САЩ и очевидно има по-големи козове при въздушните боеве. В Кремъл се носи смут от предоставените данни и познат горчив вкус.
Времето лети и авио индустрията вече е в последна фаза за разработка на МиГ-23. В авио база Мари са изпратени всички данни за сражениет между Израел и Сирия. Летците трябва да пресъздадат всички въздушни битки и да извадят поуките. След седмици в летене, инструкторите потвърждават най-големият страх – няма маневра, която да избяга на новото поколение ракети. СССР за пореден път изпуска основната линия, този път има пилотите, но няма самолетите. Едва с появата на МиГ-29 и Су-27 от 4-то поколение ще се говори за изравняване на силите.
Авио базата променя някои изисквания и вече провежда въздушните боеве само на собствен терен, без да позволява своеволия на летците в другите бази. Предоставеното ново оръжие няма да бъде толкова впечатляващо, но МиГ-29 вече се тества в практиката и пред очите на самите инженери. Необходимо е бързо изчистване на проблемите и въвеждането в експлоатация, особено с критичните данни от последните сражения.
До края на 80-те години на миналия век ще е ясно, че СССР е в правилната посока, но отново идват главоболията. Първите изпратени МиГ-29 пристигат през 1987 г. Инструкторите летят на МиГ-23 и успяват да побеждават новите летци с новата техника. Липсата на опит и познание на новото поколение ще изисква чертаенето на нови уроци, но базата е налична. Единствената изненада идва в началото на 90-те години, когато идва и краят на Съветския съюз. Повечето пилоти са върнати обратно в своите роднини и започват да преподават на местна почва.
Константин Морозов ще се окаже един от най-добрите пилоти в база Мари и от 1991 до 1993 г. е назначен за министър на отбраната в Украйна, а по-късно става и посланик на НАТО от 2005 до 2007 г. Руските пилоти са бързо преместени в Русия, за да не споделят информация с останалите неофициални противници от бившите съветски републики.
Изводите от цялата история са повече от ясни, СССР отчаяно е искал да постигне въздушно съвършенство, но опитът и липсата на технология изиграват много лоша шега. Наблюдавайки модерната тенденция и воденето на война в Украйна, трудно можем да приемем, че ситуацията се е променила. Руската федерация не достави своето 5-то поколение изтребители, а 4-тото се отстрелва лесно с античната ПВО система „Patriot“.
