Операция „Въртяща мълния“ трябваше да осакати Северен Виетнам, но никога не го направи

През пролетта на 1964 г. американският генерал Ърли Уилър създава списък с обекти и цели на Северен Виетнам, които трябва да бъдат елиминирани чрез стратегически въздушшни удари. Идеята е, че така ще се осакати комунистическата армия и партизанската война ще се прекъсне рязко в Южен Виетнам. Работната група на щаба избира близо 451 потенциални точки, но след стратегическа оценка и разглеждане, господата най-накрая стискат ръце на близо 99 цели.

Въпросните се разделят на 3 категории:

Първата включва военни сектори, които могат автоматично да спрат подкрепата на партизаните. Там са позиционирани летища, пътни мрежи, казарми, щаб квартири и складове за муниции и други бойни принадлежности. Локацията им е близо до Северен Виетнам в близост до Лаос.

Втората категория вклучва 61 обекта, позиционирани дълбоко в Северен Виетнам.

Третата категория включва 8 големи фабрики и заводи, които подпомагат военната индустрия на страната.

След преглед на всички точки на интерес, предложението се редуцира до 94 обекта за бомбардировка и главният секретар на отбраната – Робърт МакНамара ги подписва на 24 август 1964 г.

Флотата и авиацията започва да изпраща своите сили в Южен Виетнам. След проблемите в залива на Тонкин, американците изпращат своите изтребители и бомбардировачи директно в Тайланд, използваки кралските летища. Флотата пристига с 3 големи самолетоносача, които отново ще бъдат настанени в залива на Тонкин до пролетта на 1965 г.

Отговорът не закъснява и Виетконг успява да извърши мащабни атаки срещу американските хеликоптерни бази в Плейку и централните висини в Южен Виетнам на 7 февруари 1965 г. ВВС и флотата са призовани да нанесат сериозни удари отвъд демилитаризираната зона. Две ескадрили ще се съберат, за да дадат началото на операция „Горяща стрела“.

Самолетите извършват близо 49 кратки полета и нанасят точни удари по най-различни цели. Не е ясно какви точно са успехите, но в Куи Нхон на 11 февруари се провежда чистка и 23-ма американци са убити на улиците на града. Флотата получава ново изискване да продължи своите удари и да повтори своята задача. Самолетоносачите изпращат своите самолети и нанасят нови въздушни атаки на Северен Виетнам на 11 февруари.

Генералният щаб дори ще предложи идеята да извършва 8-дневна бомбардировъчна кампания над противника. Операция „Въртяща мълния“ е представена на американския президент Линдън Джонсън и чака разрешение. Поради лошата публичност на САЩ, той решава да сведе операцията до по-умерени действия и предлага бомбардировки да има по 2 пъти на седмица, като се правят по 2-3 атаки на всеки ден от операцията.

Генералите ще поискат да се набележат заводи, летища, командни точки и други близо до Ханой и Хаипхонг, но Джонсън отново ще откаже, защото се притеснява твърде много за поста си. Неговото нареждане ще е да се изберат по-малко военни точки в началото на 20 февруари. Преди изобщо самолетите да излетят, много лошо време променя операцията и ги насочва към 2 март. С това се дава и началото на една от най-големите и мащабни военни операции, които света някога е виждал.

Мечтата на американския президент е, че с подобни удари ще накара Ханой да спре да подкрепя комунистическия режим, като същевременно ще се повдигне морала на войниците от Южен Виетнам. Националният освободителен фронт на Северен Виетнам като цяло има една основна мисия, да свали правителството на Южен Виетнам, а след това да обедини границите и да наложи своите правила.

Резултатът от „Въртяща мълния“ започва твърде плахо и дори измъчено. Джонсън и МакНамара просто ще удължат времето за действие, докато не се появят резултати. Няколко пъти Хо Чи Мин ще откаже да изслуша американския президент и няма да приеме предложението за мир, следователно и бомбите продължават да падат.

Самата военна операция е допълнително усложнена с помощта на самото командване. Заповедите идват директно от Генералния щаб на Вашингтон, преминават през адмирал Грант Шарп – командир на Тихоокеанския флот в Хонолулу, а след това заминават за 2-ра ВВС дивизия, която се намира в Тан Сон Нхут близо до Сайгон. Следващата дестинация е изпращането на самолетоносача Task Force 77 в залива Тонкин. След това ще се потърсят и правилните командири за представянето на задачите.

Адмирал Шарп трябва да раздели и ударите между ВВС и флотата. ВВС трябва да летят от базите в Тайланд. Пилотите от самолетоносача трябва да изберат цели в техния обсег близо до бреговете на Северен Виетнам. Избирането на маршрута се поверява на командващия асистент във Виетнам, който нарежда всички удари и разпределя задачите на самолети в бази в Южен Виетнам.

Лошото време и тропическите бури често ще спират мисиите в Северен Виетнам и изпълнението на графика. Най-накрая се стига до там, че ВВС и флота трябва да изберат сами най-подходящия ден за атака.

Един от първите удари на флота ще бъде направен на 15 март. Целта ще бъде поразяването на складове с муниции близо до Фу Куи – на около 160 км от Ханой и около 64 километра от Лаос. За изпълнението са извикани близо 94 самолета от самолетоносача Рейнджър и Ханкок. Избрани са 64 А-4 Skyhawk и A-1 Skyraider. Позицията е охранявана от множество батареи и гъстата купеста облачност ще защити самолетите. Комплексът се състои от 21 сгради. 8 F-8 Crusadr ще летят пред бомбардировачите, за да поразят батареите предварително и да не позволят обстрел. Други 20 самолета трябва да работят като прихващачи и преследвачи на руските МиГ-ове. Разузнавателния самолет след тях ще потвърди, че около 3/4 от сградите са унищожени.

Следващият по-специален удар се извършва на 26-ти март. Ударени са 9 радарни станции на Северен Виетнам. Някои са по-лесни за унищожаване от други. Един от най-костеливите орехи ще е Бах Лонг Ви, познат от американците като островът в нищото. Той се намира на 200 километра от залива Тонкин. Въпросната станция е една от най-охраняваните и дава на Северен Виетнам особено добър поглед на движението на флотата, позволявайки бързо и лесно вдигане на тревоги.

Тази радарна станция не се предава толкова лесно. Нито един от 70-те самолети не успява да удари главната антена на малкия остров Коралово море. Флотата изпраща още 70 самолета по време на втория полет само 3 дни след първия. Този път мисията е успешна. За да няма пропуски, сред изтребителите са изпратени и 6 35-тонни А-3В Skywarrior от най-тежката ескадрила. Командирът на самолетоносача трябва да изпрати одобрение по обратната линия чак до Вашингтон. МакНамара и Джонсън имат последната дума, като през цялата операция трябва да одобряват какво да бъде атакувано и какво да бъде пропуснато.

За нанасянето на въздушни удари и защита на бомбардировачите. ВВС използва F-105 Thunderchief, F-100 Super Sabre и F-4 Phantom. Флота е натоварен със задачата да използва и прави разузнавателни полети, за да посочва нови зони и движения.

Първа фаза на операцията започва през март 1965 г. и завършва през май, същата година. ВВС и флота успяват да поразят складове за муниции, множество казарми и различни радари. На 1 април командването получава инструкции да продължи ударите си по ЖП и транспортната мрежа. Атаките са ориентирани по 20-я паралел в Северен Виетнам и трябва да се пропускат всички цивилни точки.

Първата седмица на април 1965 г. става ясно, че поразените точки успяват да неутрализират сериозно движението на муниции и други благини в Северен Виетнам. 62 самолета нанасят удари по Донг Фонг Тоунг ЖП линията, ударени са магистрални мостове близо до Тхан Хоа на 2 април. Мисията посочва нуждата от 184 бомби, за да се постигне резултат. Разузнавателните самолети показват и добри кадри на попадения, потвърждавайки успеха на мисията. На 3 април се нанасят удари на мост Тхан Хоа, който се простира до Сонг Ма. Самолетът е ударен с ракети въздух-земя. Липсата на правилните настройки и избора на ракети ще бъде смятан за критичен, а мисията не се приема за толкова успешна, след като няма мащабни щети по тази линия. Атаките през следващия ден също сочат леки нанесени щети.

Използваната ракета Bullpup е една от най-ранните с насочване и често се изисква от пилота да използва джойстик и да избере правилната цел. Използвана е от редица бомбардировачи и изтребители. Управлението и изстрелването на ракетата ще изисква предварително маркиране, като вторият пилот използва по-малък екран, за да я направлява до дестинацията. Идеята е добра, но самите пилоти нямат много интерес да управляват самолет, както и да следят попадението на същата. След неуспехите, командването решава да премине на стандартните бомбардировки.

Изненадата е още по-неприятна, когато става ясно, че и конвенционалните бомби не могат да се справят толкова лесно. Истината е, че разбиването на мост Тхан Хоа ще е възможно чак през далечната 1972 г. с предоставянето на ракети с лазерно насочване. Изпраща се искане за атаки в 20-я паралел и то само след 3 седмици от приключването на първичните ракетни удари. Логистиката на Северен Виетнам функционира, макар и на по-ниски обороти. Изисква се и разрешение за удари по пристанищата в Хаипонг и други главни индустриални сгради в покрайнините на Ханой. МакНамара ще побърза да откаже подобни действия.

Адмирал Шарп няколко пъти ще повтори своята молба и ще заяви, че успехът на военната операци се дължи на точно такива стратегически бомбардировки. Отговорът е отново отрицателен и според военните съветници, няма смисъл да се инвестира и повтаря подобно нападение.

Окончателното решение във Вашингтон ще е да се продължат бомбардировките в следващите 12 седмици, като се избират комуникационни линии, маршрути на снабдяването, както и специални точки за имобилизация – предимно мостове, фериботи и други цели около 20-я паралел.

Успехите са възможни поради факта, че Северен Виетнам не прави някакви много сериозни инвестиции в тази позиция и използва доста стара техника, която няма как да помогне за контрирането на нападенията на противника. Липсва логическа и интелигентно разположена ПВО система до 1964 г. Първата работа на виетнамските комунисти ще бъде да отидат и да ударят коляно пред СССР, за да получат по-модерно оръжие, с което да се защитават. За тяхно най-голямо щастие, именно тогава и Леонид Брежнев идва на власт и решава, че другарското комунистически правителство на Северен Виетнам има нужда от помощ. Под формата на оръжие са изпратени близо 1 милиард долара, които идват под формата на МиГ, ПВО ракетни системи и радарно оборудване.

В началото на 1965 г. Северен Виетнам вече разполага с близо 500 ПВО системи, първите ракетни установки пристигат през април, същата година. Изпращането на МиГ също върши доста добра работа. Тук е важно да отбележим, че пристигат МиГ-17 и 15 и първите пратки на МиГ-21 идват малко по-късно. Странно или не, виетнамците не просто успяват да се справят отлично с по-старите модели, но дори превръщат морално остарелия изтребител в нещо съвсем различно.

Ханой използва ракетните си установки директно за своята територия, като по този начин прихваща вражески изтребители на разстояние от близо 30 км. Ако ракетата се взриви на около 30-50 метра, самолетът със сигурност ще бъде свален. Американските пилоти осъзнават и още един минус, докато самите установки се сглобяват, те не са активни и не могат да се прихванат, издигането във въздуха не може да им помогне при сражение, особено след като височината е най-важният елемент за обстрел.

Веднага след първата доставка, Северен Виетнам започва да обучава своите техници и да им представя специалната система на руснаците. Системите се позиционират първо в Ханой, след това близо до Хаипхонг и делтата на Червена река. Именно там се намира целият индустриален възел. След завършването на проекта, няма американски пилот, който да не нарича този триъгълник – центърът на ада. Обикновено самите установки се позиционират близо до по-модерен радар, който да предоставя данните на ракетите.

Първите жертви ще бъдат двама пилоти от ВВС, използващи F-4 Phantom. Те изпълняват своята мисия някъде в Северен Виетнам. По тях се изстрелват три ракети и само една експлоадира под крилата на капитан Ричърд Кейн и неговият офицер капитан Роско Фобеър. До този момент САЩ е поставила забрана за директно нападение, следователно Виетнам може да стреля, докато пилотите на САЩ трябва да се ограничават точно и конкретно върху заложените цели. Има и други проблеми – пространството не позволява да се захожда от Комунистически Китай или други по-неутрални зони, избраните точки на интерес и действие ще са насочени изцяло в сърцето на Северен Виетнам, докато Южен Виетнам играе ролята на приятелска територия.

В края на годината идва и една много неприятна статистика – повече от 25 408 кратки мисии са изпълнени в операция „Въртяща мълния“, флотата и ВВС ще изгубят повече от 170 самолета. 50 от тях са при битка срещу руски МиГ, а останалите стават жертва на ПВО системи и ракетни установки.

Най-голямата грешка на САЩ ще е, че постоянно се носят стремежи и желание за поставянето на Северен Виетнам на масата за преговори, а не за неговото пълно и тотално неутрализиране. Джонсън редовно нарежда да се прекратят бомбардировките, губейки ценно време за елиминирането на всички шансове за пълна победа. Северен Виетнам постоянно отказва да се свърже с дипломатическите канали на САЩ.

На 12 май 1965 е направено предложение за 5-дневно спиране на бомбардировките, които трябва да бъдат използвани за преговори, но Хо Чи Мин никога не идва на тях, той използва времето, за да получи необходимите оръжия от СССР и Китай, а след този период вече е успял да затвори небето си. Едва в края на 1965 г. ще има разрешение за въздушни удари по цели близо до Ханой, но вече е твърде късно.

Една приятна изненада е, че повечето американски пилоти не се страхуват от МиГ-21, а повече от МиГ-17. Въпросният е малък и много добър в ръцете на опитен пилот, причинявайки доста щети. Новото поколение изтребители не изглежда по никакъв начин толкова страшно или дори опасно – причината е, че самият самолет идва с редица дизайнерски проблеми.

Самолетът страда от нестабилен мерник, оръдието има около 60 патрона, липсва запечатване на горивото в резервоарите и от време на време се оказва, че бронята не може да предпази по-важните компоненти. Големият успех при този изтребител ще бъдат много добрите и точни ракети Atoll, които преследват противника като хрътка.

МиГ-17 ще използва една важна стратегия – той удря и бяга бързо, като има достатъчно време да се прицели. При по-новите руски изтребители се изисква приближаване на противника от ниска височина. След тихото промъкване под радарите, те винаги успяват да се озоват зад американската ескадрила. Стратегията е, че стрелят по една ракета и след това форсират двигателите си, за да бъдат много по-далече от противника. Всички тези техники не генерират сериозен резултат, но често създават главоболия на противника и ги поставят под по-сериозно напрежение. Усещането за недосегаемост вече се изчерпва.

Избраните самолети за битка срещу МиГ-овете са F-4 и F-8. Ракетите им с насочване са добри, но липсва оръдие за воденето на близки боеве. Едва през 1968 г. има корекция на тази липса. F-8 няма такива проблеми и често е последното звено за разправия с по-смелите северовиетнамски асове.

След промяната на силите, Джонсън продължава да се надява на мир и на 24 декември отказва поредната бомбена мисия. Този път чакането продължава до 37 дена до 31 януари 1961 г. Северен Виетнам продължава да бяга от преговори и същевременно се въоръжава, търсейки решение за въздушните конфликти.

Третата фаза на операцията започва през февруари 1966 г. Този път има посочени и нови цели като петролни рафинерии и други складове за гориво. Всички стратегически обекти за изненада на мнозина, вече са позиционирани близо до Ханой и Хаипхонг, където американците имат сериозни главоболия и трудности да летят. Адмирал Шарп ще поиска рязка промяна на плановете и ще предпочита да се фокусира връху летищата, но това няма да бъде разрешено до пролетта на 1967 г. Успешните удари по тази логистична точка ще принудят Северен Виетнам да изпрати самолетите си на летища в Китай, където няма как да бъдат достигнати.

Между октомври 1966 и 1967 г. Джонсън най-накрая ще даде зелена светлина за по-бързи и агресивни мерки, както и постоянно бомбардировки върху индустриалните сгради и ел. централи. През 1967 г. са ударени около 39 цели и 5 от тях са ел. централи. Между май 1967 и октомври 1968 г. се нападат само останалите индустриални зони на Северен Виетнам. През 1968 г. ЦРУ ще сподели на Джонсън, че неговата идея за свалянето на морала и осакатяването на противника води в съвсем друга величина.

Същият вече има достатъчно ресурси, за да се справи с въздушни атаки и да представлява заплаха. МакНамара носи своя кръст за това, че никога не позволява да се нападат летища и ракетни установки, докато се сглобяват, а с това е можел да спаси животи.

За капак на всичко през март 1968 г. американският президент официално отказва да се кандидатира за нови избори и военната операция върви към своя край. Операцията се прекратява на 31 октомври. 43 месеца в стратегически бомбардировки ще докаже, че няма никаква ефективност и крайните решения са обрекли всякакъв ефект от самото начало. За този период са изпълнение около 304 325 тактически операции и са хвърлени около 643 хиляди тона бомби. Най-успешната година е 1967 с огън по ПВО системи, ракетни устнаовки, 807 бази и разрушаването на 6458 пътища и пътеки.

Изгубени са около 881 самолета по време на операцията. Въпреки плахите и колебливи решения, ВВС успява да унищожи около 65% от горивните резерви на страната. Благодарение на тази неуспешна операция ще се появят и нови по-добри оръжия – така наречените умни бомби. Именно ракетите и бомбите с лазерно насочване ще бъдат използвани върху Индокитай. Единствените успехи от тази операция ще докажат, че ВВС на САЩ успява да си извади поуките и да създаде по-добри оръжия, докато конфликтът не се насочва в друга посока – създаването на по-сериозни и далекобойни бомбардировачи, които спокойно могат да извършват по-добри въздушни удари.

 
 
Коментарите са изключени за Операция „Въртяща мълния“ трябваше да осакати Северен Виетнам, но никога не го направи

Повече информация Виж всички