Великите военни изцепки: Манцикерт (1071г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
В средата на XI век, Византийската империя е вероятно най-могъщата държава в Средиземноморието. В следствие на успешните войни, водени от Македонската династия през Х век, империята се разширява както на Балканите, така и в Близкия Изток. Войските на василевсите подчиняват България и Сърбия, налагат контрол над половин Босна, а на изток империята достига до днешен Ирак. Йоан Цимисхий успява за кратко да завладее и Галилея, достигайки на десетки километри от заветния Йерусалим.
Основа на византийското могъщество е нейната армия, съставена от професионални ядро (тагма) и провинциални части (тема), които формират най-добрата армия в тогавашния свят. Благодарение на тези сили, империята съумява да се справи с редица различни опоненти по множеството фронтове, на които се сражава.
Важна роля за доброто функциониране на тези войски е опазването на специфичната поземлена система, базирана на разделението на провинциите (теми) на специални участъци, които се раздават на провинциалните войски. Тези земи не се облагат с данъци и обикновено са плодородни и силно желание от местната аристокрация. Докато обаче земеделците-войни (стратиоти) запазват земите си непокътнати, системата работи безотказно.
В началото на XI век обаче нещата се променят. След смъртта на Василий II, Византия преминава през няколко династични кризи. В техния ход аристокрацията използва своите ресурси, за да подкрепи удобен за нея кандидат за престола. Различните фракции застават зад различни кандидати. В замяна, претендентите за престола правят редица отстъпки на богаташите (домати), сред които е и предаването на земи, които преди това са собственост на стратиотите. На първо време ефектът от тези промени не се усеща, защото империята е голяма и богата, а враговете, които биха посмели да я нападнат са твърде малко. Самоуверени, ромеите дори съкращават част от източните тематични войски, за да увеличат приходите на хазната. Но какво ще се случи, ако се появи сериозен опонент, който не се бои да премери силите си с Византия?
В края на Х век, в Близкия Изток се надига нова сила. До тогава, земите между Сирия и Афганистан, се намират под властта на Абасидския халифат. Постепенно, силата на халифите отслабва, за сметка на техните светски наместници и велможи. В тази обстановка, от Централна Азия пристигат големи групи тюрки, които приемат Исляма и се присъединяват към войските на халифите в ролята на наемници и генерали. В началото на XI век, тези тюрки са обединени от династията на Селджуците, които на практика поемат властта над халифата. Новите господари на Ориента са силни и копнеят за плячка и слава, а начело им застава амбициозен, безскрупулен и опитен пълководец – Алп Арслан.
Селджушките отряди започват да нахлуват за грабеж в земите на Византия. Конниците им плячкосват граничните зони. Местните войски не успяват да ги спрат, а стратиотите, заети да пазят земите си от домогванията на динатите, не се оказват на нужната висота. Притеснен от възможна катастрофа, император Роман IV Диоген организира мащабен поход на изток, с цел да привлече турците в едно решително сражение и да им нанесе разгром. След тази победа, вярва той, границата на изток ще се стабилизира. Същевременно, победата ще развърже ръцете на императора за по-твърда политика спрямо аристократите.
Византия и турците вече са мерили сили няколко пъти през 1060-те години. Ромеите губят няколко крепости в Армения, но успяват да притиснат селджуците в Сирия. Султан Алп Арслан решава да не рискуват пълномащабна война и на няколко пъти сключва примирия с византийците. През 1071 г., император Роман IV подмамва селджуките да подпишат нов мир, като тайно планира да не спази договора и да им нанесе решителен удар в Армения.
Византия организира голяма армия – около 40 000 войници, половината от които от малоазийските теми. Роман застава лично начело на войските, заедно с част от най-верните си генерали. Планът им е да се придвижват през Мала Азия и да се възползват от наличието на големи турски сили, за да завладеят по-голямата част от Армения. Освен редовните сили, армията е съставена и от наемници – узи, печенези, маджари и дори тежка нормандска конница от Италия. Личната охрана на Василева е осигурена от прочутата варяжка гвардия.
Ромеите очакват, че основните селджушки сили все още са ангажирани в Сирия и няма да могат да противодействат. Това, което не знаят, е че Ако Аслан използва ефективна мрежа от шпиони и разузнавачи, и е известен за настъплението на ромеите. Той събира около 30 000 войници, основно конници и потегля към Армения. Разузнавачите му следят всяка стъпка на християнските сили, а самият султан дебне за най-подходящия момент да удари враговете си. Макар и многочислена, селджушката армия се състои основно от лека кавалерия. Арслан е наясно, че не може да рискува директна конфронтация с византийците, които разполагат с големи количества тежка конница и пехота.
Междувременно, уверен в победата, Роман IV Диоген разделя войските си на две. Целта му е да покрие оптимално голям терен преди настъпването на есента, която ще направи планинския терен в Армения твърде тежък за водене на поход. Едната половина, начело със самия василевс, потегля към Манцикерт, а другата, начело със стратегът Йосиф Тарханиот, в това число западните наемници и варягите, атакува друга селджушка твърдина край езерото Ван – град Хилат. Алп Арслан вероятно остава приятно изненадан от развоя на събитията.
На 24 август 1071 г. Силите на Роман IV влизат в първо съприкосновение с турците. Императорът все още не вярва, че това са главните сили на Алп Арслан и изпраща срещу тях малки разузнавателни отряди, които Селджуците разгромяват без проблем. Това отслабва значително възможностите на византийската кавалерия. Загубите не биха били фатални, ако армията е запазила своята цялост, но сега василевсът командва една наполовина смалена войска, която е и по-малочислена от опонентите си.
Когато най-сетне научава истината, упоритият Роман все пак решава да се бие. Основна причина за решението му е фактът, че едно отсъпление в онзи момен ще е пагубно за престижа му, особено с оглед на силната политическа опозиция, която съществува срещу него. От друга страна императорът е вложил значителни средства в организирането на похода и надали скоро ще може да си позволи събирането на ново войнство с подобен размер. Към това трябва да се прибави и факта, че премеждията на селджуците в Сирия няма да траят вечно.
Роман знае, че ако Алп Арслан успее да се споразумее с Фатимидския халифат, турците ще могат да насочат всичките си сили срещу Византия. Не на последно място, императорът се надява, че може да повика навреме силите на Тарханиот обратно. Това обаче не се случва – другата половина от армията или вече е прихваната и разбита от турците, или изпратените вестоносци са заловени от хората на Аслан – изворите не дават яснота. Според трета теория, Тарханиот избягва от кампанията с войските си, изчаквайки как ще се развие политическата обстановка.
На 26 август, цялата ромейска войска се строява за бой край град Манцикерт. Вместо да изчака действията на врага, Роман, явно не наясно за размера на противниковите сили, заповядва настъпление. Турците отказват да приемат открито сражение и вместо това обстрелват ромейските флангове с конни стрелци, нанасяйки им тежки загуби. След половин ден на безплодни престрелки и настъпление, привечер византийците започват да се изтеглят към лагера си.
В тази ситуация се получава объркване на заповедите. Десния ромейски фланг разбира че трябва да остане на позиция, разкъсвайки бойния порядък. Междувременно, резервът, командван от Андроник Дука, се изтегля твърде бързо, вероятно с нарочната идея на Дука да провали Роман в полза на друг кандидат за трона. Предателството и неразборията, превръщат византийската армия в хаотична тълпа.
Селджуците, които внимателно следят враговете, не чакат втори шанс. Войските им връхлитат с пълната си мощ от околните хълмове и заливат на вълни ромеите. Благодарение на броя и маневреността си, турците успяват да изолират центъра на византийците от двата им фланга и да унищожат трите бойни компонента един по един.
С падането на нощта, редовните сили са избити или пленени. Деморализирани те провинциални войски бягат панически. С падането на нощта, византийската армия престава да съществува. Роман IV се сражава до последно, но гвардейците му са избити, а той е взет в плен – единственият василевс, пленяван от мюсюлмански войски в цялата византийска история.
Разгромът на ромеите е пълен. Пленяването на императора отключва нова гражданска война, която ще трае цели десет години, до 1081 г. Междувременно, селджуците завладяват по-голямата част от Мала Азия и започват трайно да я заселват, с което се поставя началото на турцизацията на района. Битката при Манцикерт се нарежда сред най-големите военни провали в историята на Византия и сред най-сериозните военни неуспехи в цялата средновековна история на Стария свят.
