Истории на ветерани от Първата Световна война: Юмер Селиахмед Али (1880-1968 г.) – пример за участието на татарското население на България в първия глобален конфликт

Кримо-татарско население по нашите земи започва да се установява още през XV в. Масовото преселване на кримски татари у нас се свързва с Кримската война от средата на XIX в. През този период българските земи са все още под османска власт. Кримските татари се установяват главно в днешните румънски земи, днешна Североизточна България и Варненско. В родното ми градче Ветово живее най-компактното кримо-татарско население в България. Те са се установили тук към края на 50-те и началото на 60-те години на XIX в.

Установяването им тук не е единен процес, тъй като има още няколко вълни на преселване на това население. След Освобождението кримските татари остават да живеят в Княжеството и участват активно в политическите и социално-икономическите процеси, както и във войните на България. Все още недокосната остава темата за участието на кримо-татарското население във войните. В хода на научно-изследователския ми процес във Ветово се запознах с имената на някои загинали татари и ветерани от Първата световна война. Такъв е случаят с Юмер Селиахмед Али, който изживява ужаса от Голямата война. Историята му е предадена в поколенията и достига до мен благодарение на внука му Адем Сабри (р. 1947 г.).

Юмер Селиахмед Али е роден на 12 май 1880 г. в с. Ветово в кримо-татарското семейство на Селиахмед Али и Халиме, като второто им дете. Дядото на Юмер се казвал Али. След години поради уважението и обичта, която той изпитвал към своя дядо, той кръсти своя първороден син на него. Юмер бил интелигентен и начетен за времето си човек. Внукът му разказва, че по-възрастните му казвали, че дядо му Юмер „можел да ръководи петъчната молитва“. През 1899/1900 г. Юмер най-вероятно е отбил наборната си военна служба.

В годините преди Първата световна война Юмер е усвоил файтонджийския (коларския) занаят от някой си Дауд уста (майстор) в Русе. Най-вероятно към тези години се отнася и годежът му с едно момиче от село Гърчиново, чието име моите респонденти не знаят. Но в рамките на същата година Юмер със свой съселянин на име Тахсин, който бил дърводелец, минава нелегално границата с Османската империя и се установява в Бурса при своята племенница. Престоят му там обаче е за малко време, тъй като Юмер чувства носталгия към родното си село и отново по нелегален път минава границата и се връща във Ветово. Връщайки се в селото научава, че годеницата му се оженила за някой друг мъж.

          Най-трудните години за Юмер Селиахмед започват с началото на Първата световна война и по-специално с мобилизацията му. Той бил изпратен на Добруджанския фронт. Според разказа на Юмер, той бил ранен „на границата с Румъния“. Заедно с него е бил неговият съселянин Насуф Емрулла Садулла. Историята с раняването на Юмер Селиахмед е разказана многократно и днес е запазена благодарение на Адем Сабри, който ми я предаде по следния начин. По време, когато сраженията се ожесточили, вражески куршум е пронизал стомаха на Юмер, който паднал ранен на бойното поле.

Той повикал на помощ съселянина си Насуф Емрулла, за да го измъкне от полето. Насуф, докато помагал на Юмер, при него избухнала най-вероятно граната и шрапнел се врязал в крака на Насуф, а Юмер се спасил без да получи рана следствие на взрива. Най-вероятно след това събитие Юмер бил настанен в болница, за да бъде по-късно изпратен да воюва срещу сърбите. Години след войната синовете на Юмер планират да посетят Югославия, а той им завещава: „Мои синове! Имам едно завещание към вас. Посетете Ниш и Скопие. Аз стрелях срещу врага там!“. След войната Юмер Селиахмед се връща в родното си село, където се жени за Едие (р. 1899 г.) от село Голямо Враново. Раждат им се пет деца: Али, Мюсембе, Адил, Хаккъ и Басри. Али умира млад, а другите му синове наследяват бащиния занаят и стават коларо-железари.

          След войната Юмер забогатява и построява своя двуетажна къща. Там се помещават и работилниците му. Работи дълги години като коларо-железар, което му печели прозвището „уста“ (майстор). Именно поради тази причина в селото е познат като Юмер уста. След 9 септември 1944 г. новата власт се опитва да отнеме земите и инвентара му, но няколко пъти Юмер им оказва съпротива.

Друг негов внук разказва как веднъж изпратени от общината служители влезли в къщата му, за да конфискуват инструментите му, тъй като някой го е докладвал, че е работил частно. На влезлите в къщата му служители Юмер показал медал, който получил за заслугите си по време на Първата световна война и казал: „Аз бях ранен на фронта за родината си!“.

При тези думи дошлите за конфискация служители напуснали къщата. Колкото и да се съпротиви срещу новата власт обаче в крайна сметка принудително Юмер предал земите и инвентара си на ТКЗС ок. 1955 г. Ветеранът умира на 24 декември 1968 г. на 88 години в село Ветово. До последните си дни се е старал да се труди и да бъде честен сред своите съграждани и съселяни. Никой не може да каже какво точно е било отношението към новата власт, но като много други ветерани, които са се сражавали, битката за България, водена от тях, не е била за победата, която сега била спечелена.