Великите битки, променили историята на света: Левктра (371 г. пр. Хр.)
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
През 431 г. пр. Хр., светът на древните Елини е хвърлен в хаос, от който никога повече няма да се възстанови красотата на Класическата епоха. Пелопонеската война обхваща всички кътчета на древногръцкия свят, а малцина са онези полиси, които успяват да останат на страна от значителните по мащаб и размах военни действия. След 27 години на напрегнати сражения, неочаквани обрати и пълно икономическо изтощение, през 404 г. пр. Хр. Спарта излиза победител от грамадния конфликт.
Победата на спартанците в битката при Егоспотами и последвалата обсада на Атина, слагат край на Атинската морска империя (таласократия) и поставят основите на Спартанската хегемония, продължила през следващите 33 години. Победата на Спарта преначертава политическия ред в Елада. Атина е съкрушена, а морската й империя се разпада на съставните си полиси. Земите на днешна Централна Гърция са поставени под спартанското върховенство, заедно с целия полуостров Пелопонес и земите около Коринтския залив. Налагайки властта си над Атина чрез марионетно правителство – т. нар. Тридесет тирани, спартанците заявяват претенциите си за върховенство и над Йония – гръцките градове по западното крайбрежие на Мала Азия.
В опит да защитят своята собствена хегемония, спартанците водят поредица от кървави войни, които допълнително разединяват гръцкия свят и поставят основите на бъдещия залез на елинската цивилизация. Но преди това да се случи, спартанците организират няколко успешни експедиции в Мала Азия, а малко по-рано, през 402 г. пр. Хр., една елинска наемническа войска прониква дълбоко в персийска територия, достигайки недалеч от Вавилон.
Всичко това показва, за че натрупания през V в. пр. Хр. боен опит, издига елинските войски над техните персийки опоненти. Единственото истинско предизвикателство остава вътре, в самата Елада. През 395 г. пр. Хр. Атина, изковала наново своята морска империя, се съюзява с Коринт и Тива – два от най-силните доскорошни съюзници на лакадемонците, за да отхвърлят спартанското върховенство. Избухналата Коринтска война (395-386г. пр. Хр.), води до разгром на коалицията и запазване на спартанската хегемония. Това обаче става с цената на отстъпването на всички елински земи в Мала Азия на персийците по силата на Анталкидовия мир (386 г. пр. Хр.)
За да запази своето превъзходство след края на тежкия и изтощителен конфликт, Спарта се заема да ликвидира голяма част от политическите свободи на градовете в Централна Елада, поставяйки свои войски и марионетни режими в тях. Тази политика води до раждането на поредица от т.нар. „олигархични режими“. Оглавявани от местни първенци и аристократи, които използват спартанската подкрепа, за да ликвидират политическите претенции на по-бедните прослойки. Срещу тях застават т. нар. „демократични партии“, подкрепяни от Атина.
Целта на тези по-скоро популистки организации, е да използват подкрепата на по-бедните и многобройни жители на полисите, за да се изгради една демократична политическа система(но не в съвременни смисъл на думата, а по-скоро система, в която властта се печели от представители на това, което днес бихме нарекли средна класа, чрез масова подкрепа от по-бедните граждани – б.а.), заимствана като модел от Атина. Чрез подкрепата си за тези партии, атиняните се надяват да ликвидират отвътре спартанската хегемония и да възстановят позициите на своя град в Елада чрез подкрепата на приятелски настроени, демократични групировки.
Борбата между двете опониращи си политически фракции, ражда множество кървави разпри и заговори в различни градове. Подобен е случаят и в Тива, където през 382 г. пр. Хр. олигархът Леонтин взема властта и прогонва политическите си опоненти, водени от оратора Пелопид, които бягат в Атина. През 379 г., политическите бегълци организират заговор, успяват да ликвидират про-спартанската олигархическа фракция и вземат властта в Тива, обявявайки война на спартанците. В историята, конфликтът остава с названието Беотийска война (378-371 г. пр. Хр.)
Между 378 и 375 г. пр. Хр., двете страни си разменят поредица от експедиции, които не постигат нищо друго, освен частичното опустошение на Беотия и Северен Пелопонес, без нито един то двата лагера да получи някакво стратегическо надмощие над своите опоненти. Все пак, Тива има известно предимство поради факта, че спартанците така и не успяват да застрашат самия град.
Това дава време на жителите да реорганизират политическите си структури и да възстановят демократичните институции, ликвидирани от Леонтин половин десетилетие по-рано. Опирайки се на по-широка публична подкрепа, лидера на демократите Пелопид и неговият партньор Епаминонд, се заемат да наложат тиванското надмощие над съседните полиси и да възстановят Беотийската лига, в която градовете на Беотия признават върховенството на Тива над целия регион.
Успоредно с политическите ходове и вътрешните реформи, Епаминонд започва да подготвя тиванската армия за неминуемия директен сблъсък със спартанците – смятани тогава за най-могъщи сред всички гръцки армии. Ключова роля в плана на Епаминонд играе т. нар. Свещен отряд. Това подразделение с размер на батальон, се състои от 150 хомосексуални двойки бойци. Замисълът е, че личните им чувства и привързаност, ще изградят у тях боен дух, който е несравним с този на останалите войски, набирани чрез жребий или от доброволци. Свещения отряд е снаряжен с най-добрите налични доспехи и нападателни оръжия, а Епаминонд лично се занимава с подготовката им за битка.
От своя страна, спартанците продължават да разчитат на своята традиционна, вековна система, в която всички момчета, навършили 7 години, се събират за съвместен живот в общи казарми, където по-старите учат по-младите до навършване на пълнолетие и сключване на брак. В тази среда е обичайно по-възрастните да вземат за свои партньори по-младите, което, вероятно, служи и като вдъхновение за формиране на тиванския Свещен отряд. При всяко положение, спартанците за задължени, в замяна на земя и роби, да изпълняват своя боен дълг към отечеството. Навикнали на тежки тренировки и лишения, войските им са съкрушили всеки един опонент, срещу когото са заставали.
През 371 г. пр. Хр., след месеци на безплодни преговори, спартанците изпращат нова наказателна експедиция в Беотия. Този път опонентите им, подтиквани от Епаминонд, решават да дадат открито сражение, въпреки че са по-малочислени от лакадемонците и техните съюзници. Различните древни автори предлагат разнообразни оценки раз размера на силите, но съвременната историография приема, че Епаминонд застава начело на до 9 000 тиванци и съюзници, докато срещу него спартанския цар Клеомброт I (380-371 г. пр. Хр.) събира около 10-11 000 души, от които ок. 1000 конници.
По традиция, античните елински войски се сражавали организирани в големи пехотни блокове, наречени фаланги. С дълбочина до 12 редици, тези правоъгълни формации се разтягали върху бойното поле, покривайки максимално голяма площ, с евентуалната идея да се обходи вражеския фланг или противниковата армия да бъде принудена, ако е по-малобройна, да разтегли редиците си до толкова, че да загуби дълбочина. Като част от този тактически подход, елините предпочитат да разполагат на десния си фланг своите най-опитни войници, докато в центъра и в ляво оставяли по-сабите и неопитните.
Скъсвайки с обичайната практика, Епаминонд избира друга формация. Той разполага най-силните си войски на левия си фланг и ги подпомага с по-голям брой пехотинци, оформяйки не стандартната линейна формация, а по-скоро ударна колона с голяма дълбочина – ок. 50 редици. Останалата част от войската е разтеглена назад и в дясно от тази колона, разделена на отделни блокове пехотинци, подпомагани от лека пехота (пелтасти) и кавалерия. Планът на Епаминонд е най-силната част от армията му да удари с всички сили спартанските елитни части и да ги разбие, а останалите му войски да принудят спартанската линия да се разтегне и разкъса в опит да покрие по-широкия терен, обхванат от тиванците.
Двете войски се сблъскват край селището Левктра, не далеч от Тива. Съдбата на битката ще реши не само коя е най-силната армия в Елада, но и ще предначертае съдбата на целия елински свят. Ако Спарта победи и завладее Тива, нейната хегемония ще бъде утвърдена, а Атина ще остане за пореден път сама срещу лакадемонците. Ако Тива победи, политическият плурализъм в Гърция ще се запази и елинският свят отново ще трябва да търси трудния баланс на силите.
Битката започва с яростен сблъсък между Тиванския свещен отряд, воден от Пелопид и елитния контингент спартански хоплити, командвани от Клеомбот I се сблъскват в ожесточено меле. За първи път в цялата си дотогавашна история, спартанските хоплити се изправят срещу бойци, които не им отстъпват по опит, мотивация, решимост и въоръжение. Успоредно с тях, на левия фланг, тесалийската конница на тиванците успява да разгроми орхоменската кавалерия, използвана от Спарта.
Това проваля плановете на Клеомбот, който се надява собствените му конници да фланкират вражеските сили и да ги атакуват в тил. Макар и опитни войни, спартанските хоплити се оказват притиснати от локалното числено превъзходство на тиванците. Междувременно, останалата част от спартанската армия се разтегля в ляво и напред, за да се опита да обходи и атакува дългата зигзагообразна формация на тиванските съюзници. Това разтегляне проваля гъстия боен ред, към който спартиатите са навикнали, а също така не дава възможност за прехвърляне на подкрепления към бедстващия Клеомбот.
В разгара на битката, Свещения отряд постига решителен пробив, разгромява напълно спартанската пехота и помита целия десен фланг на вражеската армия. Клеомбот загива достойно, заедно с около 1000 от най-елитните си войни. Разгромени по фланга и заплашени да бъдат обходени, останалите спартански войски и съюзници започват паническо бягство, съчетано с пълен срив на техния морал. Според различни източници, общо до 4000 души са избити в сражението. Спарта губи 1/10 от цялата си армия само в едно сражение. Загуба от подобен мащаб няма как да бъде наваксана лесно, особено с оглед на многото години, нужни за да се обучи опитен хоплит.
Победата на Пелопид и Епаминонд, поставя начало на т. нар. Тиванска хегемония. Тива, Спарта и Атина си поделят на три елинския свят, опитвайки се да наложат труден за постигане баланс на силите. Тази патова ситуация е използвана от хитрия македонски цар Филип II (359-336 г. пр. Хр.), който използва кризата за да издигне собствената си държава като регионален хегемон. Освен като предвестник на възхода на Македонското царство и раждането на Елинистическата епоха, битката при Левктра остава важна и за развитието на античното военно изкуство.
Именно на база тактиката на Епаминонд, Филип II (който служи като редови боец в Свещения отряд под водачеството на Епаминонд) ще изгради концепцията за македонската фаланга и внимателното съчетание на тежка пехота, лека пехота и кавалерия. Тази бойна доктрина ще бъде доусъвършенствана от Александър Велики, който ще повтори тактиката на Епаминонд в някои от най-славните си победи срещу Персия.
Векове по-късно, т.нар. „асиметричен боен ред“ ще се използва от Фридрих Велики в победите му над Австрия, а след това и от Наполеоновите армии за постигане на доминация над Европа. През XX век тактиката ще легне в основата първо на концепцията за Блицкриг на Вермахта, а след това и в тактическата мисъл на редица армии от Студената война, в това число САЩ и Израел.
