Защо светофарите светят с червена, жълта и зелена светлина
По целия свят светофарите помагат за поддържането на реда по пътищата, като сигнализират кога е време да се спре с червена светлина, да намалите скоростта с жълта или да минете – съответно зелено. Докато цветовата схема сега ни изглежда напълно очевидна, тя все пак трябва да е създадена и измислена някак.
Ето как стигаме точно до тези цветове.
Комплексна немска инсталация с транспортни и велосипедни сигнали
Светофарите идват от железопътните системи от 1800 г. По това време влаковите инженери се нуждаят от начин да знаят кога да спрат локомотивите и кога да намалят скоростта. Червеното съответно е избрано за спиране, тъй като повечето хора свързват цвета с нещо потенциално опасно или сериозно. (По-важното обаче е, че червеното има най-дългата дължина на вълната в цветовия спектър и може да се види от по-големи разстояния, което позволява на машинистите да се заемат с инструкциите на цвета по-рано.) Те също така използват бяла светлина, за да покажат, че може да се тръгне, и зелена светлина, когато трябва да се внимава.
Тази система работи, докато… не спира да работи. Тъй като, за да се направят две от светлините, се слагат цветни филтри, лесно се получава объркване, когато един от тези филтри падне и остане бяла светлина. Ако червеният филтър падне, например, машинистът ще види бялата светлина и ще реши, че е безопасно да тръгне, когато това не е така. Една легенда разказва, че звездите в небето на хоризонта също могат да бъдат сбъркани със светлините, причинявайки злополуки. За да се избегне този проблем, бялото е елиминирано и е добавено жълтото, за да се покаже внимание, а зеленото е изместено, за да сигнализира, че може да се потегля и минава.
В Англия железопътната система е приета и за пътните светофари, въпреки че технически няма автомобилен трафик. Но хората са загрижени за конските каруци, които се движат из града и представляват опасност за пешеходците. Мениджърът на железниците Джон Пийк Найт забелязва проблема и казва на лондонската столична полиция, че има решение: семафорна система, която използва сигнали, ръчно повдигани или спускани от полицейски служители, за да комуникира на шофьорите да спрат или да намалят. През нощта се използват червени и зелени светлини с газ. Заради газова експлозия системата не издържа дълго.
До началото на 1900 г. обаче вече е ясно, че трябва да се направи нещо ефективно за движението по улиците. През 1913 г. – годината, в която е представен Ford Model T – има повече от 4000 жертви по пътищата, много в резултат на сблъсъци на кръстовища. Съединените щати използват правоприлагащите органи, за да контролират трафика, използвайки семафорния метод на размахване на ръце, за да насочват превозните средства.
Инженерът от Кливланд Джеймс Ходж предлага да се използва системата на тролейбуса, за да се захранват червени и зелени светлини като тези, използвани в железниците. Тази система не използва жълто, като служителите предпочитат да издават звуков сигнал, за да уведомят шофьорите, че сигналът ще се промени. Едва през 1920 г. полицай от Детройт на име Уилям Потс измисля трицветната система – червено, жълто и зелено. Няколко години по-късно светлините започват да се променят на определени интервали от време. А ако е червено, но наоколо няма трафик, шофьорът може просто да натисне клаксона, за да накара сигналът да се смени.
Не всички места обаче използват едни и същи цветове. За да се избегне объркване, Федералната магистрална администрация налага червена, жълта и зелена цветова схема през 1935 г. Тя също така определя насоки за пътните знаци и маркировки на тротоара, стандартизирайки много от пътната информация.
